постъпка. Това му се струваше безчувствено, егоистично и лошо.
Бен излезе от кабината.
Денят беше горещ и влажен. Подгизналата от пот риза бе прилепнала на гърба му подобно на вината, която го бе впримчила в обятията си.
Чейс постоя в една книжарница докъм пладне, след което тръгна по алеята към механата. Барманът му каза, че Бленц ще дойде в заведението някъде към един часа. Бен се разположи на едно от високите столчета до бара и застана така, че да може да наблюдава входа. Поръча си бира и започна бавно да отпива от нея, докато чакаше.
Когато Ерик Бленц се появи, облечен в бял измачкан костюм от ленен плат и бледожълта риза, Чейс си каза, че изглежда дори още по-пълен от предната вечер. Собственикът обаче бе в добро настроение и, изглежда, имаше желание да си побъбри.
— Търся един човек, който вероятно е идвал тук — рече Бен.
Бленц се качи върху едно столче и също си поръча бира. Изслуша внимателно описанието на Съдията, но каза, че не си спомня човек, който да отговаря на него.
— Сигурно не е бил клиент. Може да е работил за вас — рече Чейс.
— Не, щях да го запомня. Впрочем, за какво ви е притрябвал толкова? Пари ли ви дължи?
— Точно обратното — отвърна Бен. — Аз дължа на него.
— Така ли? Колко?
— Двеста долара — излъга Чейс. — Значи не го познавате?
— Тцъ. Съжалявам.
Разочарован, Бен стана да си ходи.
— Благодаря ви все пак.
Съдържателят се завъртя на столчето си.
— Как така взехте от него двеста долара, без да се заинтересувате от фамилията му?
— И двамата бяхме пияни. Ако бях поне малко по-трезвен, нямаше да пропусна да го попитам.
Бленц се ухили.
— А ако той беше поне малко по-трезвен, надали щеше да ви даде парите.
— Вероятно не.
Собственикът вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Изведнъж пръстенът му проблесна на светлината. Две мълнии.
Докато Бен напускаше механата и вървеше по алеята, бе сигурен, че Ерик Бленц продължава да го наблюдава от мястото си до бара.
„Арийското братство“. Някакъв клуб, досущ като десетките други клубове, където се събираха най- различни хора… Само дето този беше за бели расисти, на които им бе дошло до гуша от това да обикалят из градовете, загърнати в бели наметала, скрили лицата си под зловещи качулки с дупки за очите. Друго си беше по-модерният, градски вид.
Но защо по дяволите, те биха искали да убият Майкъл Карнс? Защо един от тези фанатици — Съдията — бе започнал война срещу разюзданите тийнейджъри, плещейки по телефона глупости за грях и наказание? Какво общо имаше това с желанието светът да стане по-уютен за бялата раса? Та нали Майкъл Карнс беше чистокръвен белокож — не някакъв си евреин, негър или азиатец, който не би представлявал естествена мишена за „Арийското братство“, а подходящ негов член?
Асфалтът под краката му се бе размекнал от жегата.
Лятното небе бе синьо като пламък от газов котлон и сляпо като безжизнен телевизионен екран, който не предлагаше никакви отговори.
Чейс запали колата и потегли към квартирата си.
Никой не стреля по него.
Когато се прибра, включи телевизора, гледа го петнайсетина минути, след което го спря, преди предаването да е свършило. Разтвори една интересна книга, но не можеше да се концентрира.
Закрачи из стаята. Инстинктивно се стараеше да е по-далеч от прозореца.
В шест вечерта излезе от къщи, за да отиде на срещата с Гленда Клийвър.
Кара безцелно около час и половина, обикаляйки из града, за да попречи на Съдията да разбере къде отива и евентуално да застраши живота на Гленда. Завиваше от улица в улица, като погледът му не се отделяше от огледалото за обратно виждане, но не забеляза опашка след себе си.
Гленда живееше в не особено скъп, но добре поддържан комплекс на „Сейнт Джон Съркъл“, на последния етаж в триетажна сграда, пред която имаше разкошна градина. На вратата й имаше шпионка и тя надзърна през нея, преди да отвори. Носеше къси бели панталонки и тъмносиня блузка.
— Много сте точен — каза. — Влизайте. Искате ли нещо за пиене?
— Какво имате? — попита Бен, докато пристъпваше в апартамента.
— Чай с лед. Имам още и бира, вино, джин и водка.
— Предпочитам чай с лед.
— Ей-сега се връщам.
Той я изгледа, докато тя прекоси помещението и изчезна в малко коридорче, очевидно водещо към трапезарията и кухнята. Движеше се като слънчеви зайчета по вода.
Дневната бе уютна, макар и не богато мебелирана. Четири кресла, масичка за кафе и две маси, долепени до стената, с настолни лампи върху тях. Нямаше канапе, нито картини. За сметка на това на всички стени имаше лавици, претъпкани както с джобни издания, така и с луксозни книги с твърди корици.
Той тъкмо четеше заглавията на книгите, когато тя се върна с две чаши чай.
— Обичате ли да четете? — попита Гленда.
— Много — отвърна й гостът.
— И аз. Е, имаме ли сходни литературни интереси?
— Определено — рече той, докато поемаше чашата си от нея. — Тази интересна ли е? — попита, изваждайки един том.
— Голям боклук — каза тя.
— Сериозно?
— Вдигна се голям шум, но е слаба.
Той върна книгата на мястото й и те се насочиха към креслата.
— Харесвам хората — рече Гленда, — но ми допадат повече в книгите, отколкото в истинския живот.
— Защо?
— Сигурна съм, че знаете.
Така беше.
— Дори и най-големите гадняри в една книга не могат дати направят нищо лошо.
— И никога няма да изгубиш приятел от книга.
— Когато стигнеш до тъжен момент, никой не те гледа как плачеш.
— И никой не се чуди защо не плачеш, когато трябва.
— Нямам нищо против да живея чрез книгите.
— Това има много предимства — съгласи се тя.
Бен се замисли кой ли я е наранил, дали е страдала често и до каква степен. Без съмнение бе преживяла доста мъка. Той можеше да усети болката й и тя му се струваше смущаващо позната.
И въпреки всичко в нея нямаше нищо меланхолично. Тя имаше сладка, нежна усмивка и излъчваше такова тихо, спокойно щастие, че го караше да се чувства по-уютно в нейната дневна, отколкото където и да било през седемте години, откакто напусна дома си и отиде в колежа.
— Когато се върнах на бюрото си в отдела и видях, че сте си тръгнали — започна Гленда, — си помислих, че сте се ядосали, задето ви се наложи да чакате.
— Ни най-малко. Просто си спомних… за един ангажимент, който бях забравил.
— В понеделник отново ще съм дежурна в отдела, така че елате, ако искате.
— Харесва ли ви да работите там?
— Да, тихо и спокойно е. Понякога журналистите са доста припрени, но това е най-неприятното, което
