месец. Може би след година или по-късно. Когато си готов. Всеки е наранен, Бен, но сърцето може да бъде излекувано.
Когато тя стана от стола си и се върна в спалнята, в дневната се бе възцарило такова спокойствие, че сънят на Чейс не беше помрачен от никакви кошмари.
В неделя сутринта Гленда все още спеше, когато Бен тихичко отиде до спалнята й да види дали е добре. Той остана до вратата за известно време, заслушан в бавното й и равномерно дишане, което сякаш притежаваше изящната сила на морска вълна, нежно целуваща брега.
Остави й бележка в кухнята: „Имам да свърша нещо. Ще се обадя скоро. С обич, Бен“.
Навън вече бе станало доста горещо. Небето синееше както предния ден, но вече не му приличаше на плоска, сляпа гробница. Изглеждаше дълбоко, с незнайни пространства отвъд.
Тъкмо влизаше в къщата, когато госпожа Филдинг излезе в антрето.
— Бяхте навън цяла нощ, а? — попита тя, оглеждайки измачканите дрехи, с които беше спал. — Не ви се е случило нищо лошо, нали?
— Не — каза той, докато изкачваше стълбите. — Не съм висял в някой бар, преследвайки голите танцьорки.
Чейс бе изненадан от поведението си към нея, но и тя бе толкова слисана, че не можа нищо да му отговори.
След като се качи в стаята си, той си взе душ и се обръсна. Излезе от банята, отпусна се на леглото с бележника в ръце, опитвайки се да реши каква ще бъде следващата стъпка, която да предприеме.
Когато телефонът иззвъня, отначало помисли, че е Гленда, обаче гласът изобщо не приличаше на нейния.
— Значи си намери една разгонена кучка, а?
Бен беше абсолютно сигурен, че не е бил проследен до апартамента на Гленда.
Съдията нямаше как да знае нещо повече от това, че Бен не е бил вкъщи цяла нощ; навярно копелето просто предполагаше, че е бил в компанията на жена.
— Убиец и развратник — обвини го престъпникът.
— Знам как изглеждаш — заяви хладнокръвно Бен. — Висок си горе-долу колкото мен, със светла коса, имаш тънък дълъг нос. Раменете ти са прегърбени. Обръщаш голямо внимание на облеклото си.
Съдията се забавляваше.
— Браво! Точно с това описание и помощта на цялата американска армия някой ден може и да ме намериш.
— Част си от Братството.
Убиецът замълча. Сега безмълвието му беше нервно, за разлика от другите случаи, когато се правеше на непогрешим съдник.
— „Арийското братство“ — изрече Бен. — Ти и Ерик Бленц. Ти и още много други тъпи задници, които си мислят, че сте от расата на господарите.
— Не си пъхай носа, където не ти е работата, господин Чейс. Това никак няма да се хареса на някои хора.
— Изобщо не ме плашиш. И без това от години се чувствам мъртъв. Един мъртвец е тръгнал по петите ти, а мъртъвците нищо не може да ги спре.
С внезапен гняв в гласа Съдията просъска:
— Не знаеш нищичко за мен, Чейс… Нищо, което наистина да е от значение… Няма и да научиш нищо повече.
— Опа. Я по-кротко! — Бен бе доволен, че за момент са разменили ролите си. — Вие, момчета от расата на господарите, не се ли срамувате понякога от своя произход? Та вие сте плод на кръвосмешения — братовчеди лягат с братовчеди, сестри с братя… Не е ли малко смущаващо това, а?
Съдията отново мълчеше. Когато проговори, гласът му трепереше и си личеше, че едва успява да контролира гнева си.
— Кефиш ли се на новата си кучка, Чейс? Не се ли казваше така добрата магьосница от „Магьосникът от Оз“? Гленда — добрата магьосница?
Сърцето на Бен се преобърна. Той се опита да се престори на учуден:
— Кой? За кого говориш?
— Гленда. Висока и русокоса.
Не беше възможно да е бил проследен до апартамента й.
— Работи в справочния отдел — продължаваше Съдията.
Нямаше откъде да знае.
— В моргата за вестници. Мисля да изпратя развратната кучка в една друга морга, Чейс… В морга, където мъртвите имат истинско месо по себе си. Какво ще кажеш, а?
Съдията затвори. Нямаше откъде да знае.
Обаче знаеше.
Изведнъж Чейс се почувства изправен срещу свръхестествен отмъстител. Възмездието най-накрая го бе сполетяло. Беше изпълзяло от един от далечните, дълбоки, отдавнашни тунели.
10
Гленда отвори на нервното почукване на Бен, видя тревогата в очите му и попита:
— Какво има?
Щом влезе, той затвори входната врата, сложи веригата и дръпна резето.
— Бен? — Тя носеше розова фланелка, къси бели панталонки и маратонки. Златистата й коса бе вързана на две опашки и така приличаше на малко момиченце. Изглеждаше като олицетворение на невинността.
— Имаш ли пистолет? — попита той.
— Не.
— Аз също. Не искам и да видя оръжие след войната. Сега обаче нищо не би ме направило по-щастлив от това да имам револвер в ръката си.
В трапезарията на масата, където бяха вечеряли предната нощ, той й разказа за Съдията и за всички събития, които се бяха случили след убийството на Майкъл Карнс.
— И сега… заради мен… и ти вече си част от това.
Тя протегна ръка през масата и стисна дланта му.
— Не. Не трябва да гледаш така на нещата. Ние се срещнахме и сега и двамата сме част от това…, а ти вече не си сам.
— Искам да се обадя на детектив Уолъс и да го помоля да ти осигури закрила.
— И защо мислиш, че той ще ти повярва сега, при положение, че не ти е повярвал преди?
— Заради повредите, нанесени на колата ми на паркинга… Когато онзи се опита да ме блъсне.
— Той няма да ти повярва, че се е случило точно така. Нямаш никакви свидетели. Сигурно ще каже, че си бил пиян.
Бен знаеше, че тя е права, но не можеше да се примири с обстоятелствата.
— Трябва да намерим помощ отнякъде.
— Досега се справяше с всичко сам. Сега сме двама. Защо не опитаме да се защитим сами?
Чейс поклати глава.
— Да, когато единствено моят живот бе изложен на опасност. Но сега…
— Хората от книгите — рече тя.
— Моля?
— Можем да се доверим на хората от книгите. Но точно тук и сега не можем да се доверим на никого освен на себе си.
Беше така уплашен, както не се бе чувствал от доста време. Страхуваше се не само за нея. Боеше се и за самия себе си. Защото най-накрая имаше какво да изгуби.
— Но как ще открием този изрод? — чудеше се Бен.
— Ще направим същото, което смяташе да сториш и ти. Първо, трябва да се обадиш на Луиз Елънби.