Разбери дали е научила името на мъжа, с когото майка й е излизала, мъжа с пръстена на „Арийското братство“.
— Не вярвам да е Съдията. Луиз веднага щеше да го разпознае.
— Но може да ни отведе до Съдията.
— Съмнявам се. Това би било прекалено хубаво, за да е истина.
— Понякога животът е хубав.
Бен позвъни в дома на Елънби и чу гласа на Луиз. Когато тя разбра кой се обажда, веднага започна да мърка съблазнително. Да, майка й бе казала името на мъжа, но тя не искала да го съобщава по телефона.
— Ще трябва да дойдеш да ме видиш — кокетничеше момичето. — Мама замина с този мъж и ще отсъства през уикенда. Цялата къща е на мое разположение.
Когато Луиз му отвори, беше само по жълт бански костюм от две части и ухаеше на кокосов лосион за тяло. Веднага изрече:
— Знаех си, че ще се върнеш за наградата си.
Обаче щом зърна Гленда, усмивката й веднага изчезна и тя млъкна.
— Можем ли да влезем? — попита Чейс.
Луиз отстъпи и затвори вратата след тях.
Бен представи Гленда като своя близка приятелка и лицето на Луиз се изкриви в кисела гримаса.
Тя ги поведе към всекидневната, полюшвайки бедра, за да демонстрира стегнатото си дупе.
— Ще искате ли нещо за пиене? — попита бъдещата колежанка.
— Не е ли малко рано?
— Обяд е.
— Не, благодаря — отказа вежливо Бен. — Имаме само няколко въпроса и ще трябва да вървим.
Застанала до барчето, Луиз бе повдигнала изкусително дясното си бедро, докато приготвяше коктейла си.
Бен и Гленда се разположиха на канапето, а Луиз взе питието си и седна на креслото срещу тях. Момичето се отпусна в стола с разтворени крака. Оскъдният й бански се прилепяше плътно към извивките на слабините й и не оставяше нищо на въображението.
Чейс се почувства неловко, но Гленда изглеждаше спокойна както винаги.
— Името, което ви трябва — започна Луиз, — е Том Дийкън. Той е мъжът, с когото майка ми излиза, мъжът с пръстена. Работи като застрахователен агент. Офисът му се намира на Кенби Стрийт, близо до пожарната. Обаче не той е човекът, дето уби Майк.
— Знам. Обаче… сигурно може да ни каже имената на други хора от Братството.
— Не ми се вярва — рече Луиз. Тя държеше чашата в едната си ръка и нежно потъркваше бедрата си едно в друго, преструвайки се, че го прави несъзнателно. Позата й обаче беше твърде безсрамна. — Тези хора са се посветили на идеята, те си имат своите идеали, а ти си външен човек. Защо мислиш, че ще ти кажат нещо?
— Може и да ми кажат.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Надяваш се, че ще измъкнеш няколко имена от Том Дийкън? Чуй ме — тези хора имат топки от стомана. Те трябва да са адски корави, за да могат да се справят с чифутите, чернилките и другите отрепки.
Бен предполагаше, че някои от членовете на „Арийското братство“ могат да бъдат опасни — но повечето от тях вероятно само си играеха на господари, пиейки бира и бъбрейки глупости за расисткия Армагедон, така както другите хора си говореха за футбол и гледаха мачове по телевизията.
— Луиз, доколкото разбирам, ти си ходила с Майк близо година, преди… — изведнъж се обади Гленда.
— Преди този педераст да го наръга? — прекъсна я момичето, сякаш искаше да докаже, че и тя е не по-малко печена от членовете на „Арийското братство“. А дали безсърдечието й не бе престорено? — Да, почти година… Защо?
— Да си забелязвала някой да ви следи? Нали разбираш, да се навърта около вас?
— Не.
Бен се досещаше накъде бие Гленда. Съдията обичаше да проучва подробно своите жертви, за да разбере какви са греховете им. Така се опитваше да оправдае престъпленията като справедливи наказания. Както сам беше казал на Бен, той бе проследил и Майк, и Луиз; следователно имаше вероятност те да са го забелязали.
— Отговори твърде бързо, без да се замислиш — каза Бен. — Гленда нямаше предвид някой да те е следил наскоро. Това може да е станало преди седмици, даже преди месеци.
Луиз се поколеба, отпивайки от чашата си. Свободната й ръка се плъзна от бедрото, на което лежеше, към чатала на бикините й. Пръстите й започнаха да описват бавни кръгове върху жълтия плат.
Макар че почти не откъсваше очи от Бен, момичето хвърляше бързи изпитателни погледи и към Гленда. Явно си даваше сметка, че и двамата са в играта.
— В началото на годината, някъде около февруари или март, май имаше нещо такова… Някакъв изрод се навърташе около мен и Майк, но никога не се опита да направи нещо. Накрая се оказа, че не е мистериозен непознат.
— Не е бил непознат? Кой беше тогава?
— Ами, когато Майк за пръв път ми каза, че някой ни следи, аз направо му се изсмях, нали разбирате? Майк просто си беше такъв, непрекъснато си фантазираше разни неща. Той щеше да става художник, знаете ли? Първо щеше да работи в мансарда, а после щеше да става световноизвестен. Боже мой! След това ми каза, че щял да стане илюстратор на книги, а после — филмов режисьор, който рисува с камерата. Така и не можа да реши с какво точно иска да се занимава — знаеше само, че иска да е богат и известен. Мечтател! — презрително изрече Луиз.
— И той си мислеше, че някой ви наблюдава, така ли? — попита Чейс.
— Говореше ми за някакъв мъж с фолксваген. Червен Фолксваген. След седмица и нещо видях, че това не е поредната фантазия на Майк. Наистина имаше човек с червен фолксваген.
— Как изглеждаше?
— Той все стоеше далеч от нас, така че не можех да го разгледам добре. Обаче хич не беше опасен. Майк го познаваше.
Бен имаше чувството, че главата му ще експлоадира. Прииска му се да чуе цялата история наведнъж, без да се налага непрекъснато да й задава въпроси. Насили се да се успокои и кротко попита:
— Кой беше този човек?
— Нямам представа — отговори Луиз. — Майк така и не ми каза.
— Ти не се ли позаинтересува кой е бил?
— Естествено, че бях адски любопитна. Обаче когато Майк си наумеше нещо, по никакъв начин не можеше да го разубедиш. Една вечер, когато бяхме в „Дайъмънд Дел“ — това е една закусвалня за хамбургери на булевард „Галасио“ — той слезе от колата, приближи се до фолксвагена зад нас и поговори с човека. Щом се върна, ми каза, че познавал въпросния мъж и повече нямало да имаме никакви проблеми с него. Наистина, човекът престана да се мъкне зад нас, но така и не разбрах за какво е била цялата работа. Даже напълно бях забравила за това, докато ти не ме попита.
— Но навярно имаш някаква идея все пак — не я оставяше на мира Бен. — Не може да си се успокоила, без да разбереш нещо по-конкретно за този човек.
Тя остави питието си.
— Майк не искаше да говори за това и аз си мисля, че знам защо. Той никога не ми го каза направо, но според мен типът от фолксвагена веднъж взел да му се натиска.
— Да му се натиска? — учуди се Бен.
— Така си мисля — каза тя, вдигайки рамене. — Нямам никакви доказателства. Но си мисля, че надали става въпрос за същия човек, който го уби… Онзи с пръстена.
— И защо мислиш така — включи се Гленда.
— Защото онези от „Арийското братство“ мразят педалите даже повече от чифутите и шибаните
