Трийсет и първа глава
По-голямата част от мебелите бяха изнесени от стая 1203. Бяха останали само две нощни шкафчета, кръгла дървена маса и четири стола.
Очевидно бе извършено прочистване. Макар че мястото далеч не блестеше от чистота, то беше по- широко от което и да е друго помещение на хотела, през което бях минал.
Навън се бе стъмнило заради надвисналата буря, но стаята се осветяваше от свещи в червени и оранжеви стъклени чаши. Шест свещи бяха акуратно подредени на пода, по една във всеки ъгъл на стаята. Други шест стояха на масата.
Трептенето на пламъчетата при други обстоятелства би ми се сторило романтично и приятно. Но тук изглеждаше смразяващо, застрашително, окултно.
Свещите бяха ароматизирани и маскираха с миризмата си горчивия привкус на пропитите с дим предмети и стени. Въздухът ухаеше някак сладко, по-различно дори и от аромата на цветя. Никога преди не бях долавял подобно ухание.
Върху седалките на столовете бяха постлани чисти бели чаршафи.
Нощните шкафчета бяха подредени под големия панорамен прозорец. На всяко от тях беше сложена голяма черна ваза и във всяка ваза имаше по две-три дузини червени рози, които или изобщо не миришеха, или ароматът им не можеше да се усети заради свещите.
Тя бе любителка на драмата и блясъка и носеше със себе си тези удобства дори когато отиваше в пустинята. Като европейска принцеса на посещение в Африка в епохата на колониализма, устроила си пикник върху персийския килим, постлан направо в саваната.
Вперила поглед през прозореца, с гръб към мен, когато влязох в стаята, стоеше жена в прилепнал черен кожен панталон и с черна блуза. Беше висока метър и шейсет и пет, имаше гъста и лъскава платиненоруса коса, късо подстригана.
— Остават ми още почти три часа до залез слънце — казах аз.
Тя нито подскочи от изненада, нито се обърна към мен. Продължи да гледа наближаващата буря и отговори:
— Значи все пак не ме разочарова напълно.
На живо гласът й не беше по-малко сексапилен и прелъстителен, отколкото по телефона.
— Чудако Томас, знаеш ли кой е бил най-великият магьосник в историята, кой е призовавал духовете и е умеел да се възползва от тях по-добре от всички останали?
— Ти? — стрелях напосоки аз.
— Мойсей. Той е тайното име на Бог, с което е могъл да победи фараона и да накара морето да се отмести.
— Мойсей магьосникът. Сигурно си ходила на някое доста странно неделно училище.
— Червени свещи в червени чаши.
— Знаеш как да лагеруваш със стил.
— Какво постигат те?
— Светлина? — предположих отново.
— Победа — поправи ме тя. — Жълти свещи в жълти чаши — те какво постигат?
— Този път вече трябва да позная. Светлина?
— Пари.
Застанала с гръб към мен, с помощта на своята загадъчност и воля тя се опитваше да ме накара да отида до прозореца.
Решен да не играя по свирката й, аз отвърнах:
— Победа и пари. Е, има един проблем. Винаги паля само бели свещи.
— Бели свещи в бели чаши се палят за мир. Аз никога не ги използвам.
Макар и да нямах намерение да й се подчинявам и да отида до прозореца, аз се приближих до масата, която беше между двама ни. Освен свещи на нея бяха поставени още няколко предмета, единият от които приличаше на дистанционно управление.
— Винаги спя със сол между дюшека и чаршафа — добави тя, — а над леглото ми виси стрък от петолистник.
— Напоследък не спя много — казах. — Но съм чувал, че това важи за повечето хора, когато остареят.
Най-накрая тя се отвърна от прозореца и ме погледна.
Беше ослепителна. В митологията сукубата е демон с женски облик, който се съвкуплява с мъжете, за да краде душите им. Датура имаше лице и тяло, подходящи за същите демонични цели.
Осанката и нагласата й бяха на уверена в себе си жена, която е наясно, че пленява мъжките сърца с красотата си.
Бих й се възхищавал, както бих се възхищавал на бронзова статуя с идеални пропорции на каквото и да е същество — жена, вълк или… кон. Но в случая бронзът притежаваше способност да разпалва страсти в душите. При една скулптура качеството на изработването определя разликата между обикновения майсторлък и изкуството. При една жена разликата между чистата еротична власт и красотата е тази, която омайва мъжа и го прави смирен и покорен.
Красотата, която краде сърцата, често не е напълно съвършена. Тя предполага грациозност, чар и мило поведение, поради което предизвиква у насрещната страна повече нежност, отколкото плътска похотливост.
Пронизващите сини очи, с тяхната директност и настойчивост, бяха създадени, за да примамват с екстаз и върховна наслада, но погледът й беше прекалено остър, за да те развълнува, не като метафоричната стрела, пронизала сърцето, а по-скоро като резбарски нож за дялане, който опитва материята на твърдост, преди да се забие в нея.
— Свещите ухаят приятно — отбелязах аз, за да й дам да разбере, че нито съм загубил ума и дума, нито устата ми е пресъхнала.
— „Клио-Мей“ са.
— Коя е тя?
— Наистина ли се отнасяш толкова пренебрежително към тези неща, чудако Томас? Или само се преструваш и далеч не си толкова простодушен?
— Отнасям се с пренебрежение — уверих я аз. — Не само към петолистника и „Клио-Мей“. Не ме интересуват много неща, цели области от човешкото познание. Не се гордея с това, но е самата истина.
Тя държеше чаша червено вино. Вдигна я към устните си и бавно отпи, задържа глътката в устата си, за да усети вкуса, преглътна и същевременно се вгледа в мен.
— Свещите са с аромат на „Клио-Мей“ — каза тя. — Миризмата на „Клио-Мей“ подтиква мъжете да се влюбват и да се подчиняват на тази, която запали свещите. — Посочи бутилката вино и още една чаша на масата. — Ще ми правиш ли компания?
— Доста гостоприемно от твоя страна. Но предпочитам да запазя главата си бистра.
Ако усмивката на Мона Лиза беше същата като на Датура, никой нямаше да може да нарисува такава картина.
— Да, мисля, че така ще е по-добре за теб.
— Това на масата да не е дистанционното, което активира експлозивите?
Само замръзналата й усмивка показа, че е изненадана.
— Значи с Дани сте имали приятна среща?
— Има два бутона. Дистанционното.
— Черният детонира, а белият дезактивира бомбата.
Дистанционното се намираше по-близо до нея. Ако се втурнех към масата, тя първа щеше да го сграбчи.
По принцип не съм от мъжете, които удрят жени, но в случая можех да направя изключение за нея. Спираше ме само опасението, че ще забие нож в корема ми в мига, в който замахна с юмрук да я ударя. Освен това се боях, че в изблик на перверзност ще натисне черния бутон.
