— Дани разказа ли ти за мен? — попита ме тя.
Реших да се подиграя на суетата й и отвърнах:
— Как жена с такива способности се занимава с телефонен секс?
— Участвала съм в няколко порнофилма. Плащат добре, но използват жените до дупка. Запознах се с типа, който притежава интернет порносайт и фирма за телефонен секс. Тези му две предприятия бяха като чанти, натъпкани с пари. Омъжих се за него. Той умря. Сега аз притежавам бизнеса му.
— Омъжила си се, той е умрял и сега си богата.
— Така се случи. Винаги съм имала късмет.
— Притежаваш бизнеса, но продължаваш да приемаш обаждания?
Този път усмивката й ми се стори по-неподправена.
— Тези малки момчета са толкова жалки. Забавно е да ги обръщам с хастара навън само с думи. Те дори не осъзнават колко са унижавани — и си плащат, за да ги правят на глупаци.
Зад нея, все още вяло, подобно на сияйни крила, проблесна светкавица. Но последвалата гръмотевица, разцепила въздуха, би могла да се оприличи не с ангелски, а с чудовищен глас.
— Някой сигурно е убил черна змия и я е окачил на дърво — каза тя.
Благодарение на нейните чести неразбираеми констатации до момента успешно удържах територията, но този път ме изуми.
— Черна змия? Дърво?
Тя посочи притъмнялото небе.
— Не знаеш ли, че окачването на черна змия на дърво предизвиква дъжд?
— Предполагам, че е възможно. Не знам. За мен това е ново.
— Лъжеш… — Тя отпи от виното. — Както и да е, в продължение на няколко години имах достатъчно пари. Те ми даваха свобода и възможности да се занимавам с религия.
— Не се обиждай, но ми е трудно да си те представя смирена, коленичила за молитва.
— За мен психическият магнетизъм е нов.
Свих рамене.
— Просто моето ексцентрично определение за интуиция.
— Повече от интуиция е. Дани ми каза. И ти убедително ми го демонстрира. Можеш да викаш духове.
— Не, аз няма да съм ти от полза. Трябва да извикаш Мойсей за тази цел.
— Ти виждаш духове.
Реших, че ако се престорех на тъп, само щях да разпаля гнева й.
— Да, но аз не ги викам. Те сами идват при мен. Щях да съм доволен, ако не идваха.
— На това място също трябва да има духове.
— Те са тук — признах.
— Искам да ги видя.
— Не можеш.
— Тогава ще убия Дани.
— Кълна ти се, не мога да ги викам.
— Искам да ги видя — повтори с по-студен тон тя.
— Аз не съм медиум.
— Лъжец.
— Те не се обвиват в ектоплазма, която други хора могат да виждат. Само аз мога да ги видя.
— Толкова ли си специален?
— За нещастие, да.
— Искам да разговарям с тях.
— Мъртвите не говорят.
Тя взе дистанционното.
— Ще направя на пух и прах малкото лайно. Наистина ще го сторя.
Поех пресметнат риск и отговорих:
— Убеден съм, че ще го сториш. Независимо дали ще изпълня желанието ти или не. Ти няма да рискуваш да те тикнат в затвора за убийството на доктор Джесъп.
Датура остави дистанционното и се облегна предизвикателно на рамката на прозореца.
— Мислиш, че възнамерявам да убия и теб ли?
— Разбира се.
— Тогава защо дойде?
— За да спечеля малко време.
— Предупредих те да дойдеш сам.
— Никой не знае, че съм тук — уверих я аз.
— Тогава за какво искаш да спечелиш време?
— За да вземе съдбата неочакван обрат. За да се възползвам от предимството си.
Тя имаше чувство на хумор на камък, но тези думи й се сториха забавни.
— Смяташ ме за безгрижна и лекомислена?
— Убийството на доктор Джесъп не е разумна постъпка.
— Не бъди глупав. Момчетата се нуждаеха от малко тръпка — отвърна тя, сякаш съществуваше напълно логично обяснение за смъртта на рентгенолога, което аз не можех да проумея. — Това е част от сделката.
Сякаш чули думите ни, „момчетата“ пристигнаха. Щом ги чух, се обърнах към тях.
Първият приличаше на произведен в лаборатория хибрид, получовек-полумашина, с гени на локомотив.
Едър, твърд като скала — от онези биологични екземпляри, които изглеждаха изтъкани от мускули и бавни, а в същото време можеха да те настигнат по-бързо и от експресен влак.
Имаше грубовати черти и напрегнат като на Датура поглед, но не така разбираем като нейния.
Това бяха не просто бдителни очи на пазач, а дълбоко енигматични, каквито не бях виждал у никого досега. Имах странното чувство, че зад тези очи се криеше толкова различен от обикновения човешки разум, че като нищо можеше да е на създание, родено в друг свят.
На фона на внушителната физическа сила пушката изглеждаше някак излишна. Той я занесе до прозореца и я хвана с две ръце, като в същото време се загледа към пустинята.
Вторият беше набит, но не така напомпан като първия. Макар и млад, имаше блуждаещ поглед, подпухнали очи и червени бузи на кръчмарски скандалджия, който с удоволствие би прекарал живота си в пиене и сбивания, а без съмнение той се справяше и с двете добре.
Посрещна погледа ми, но не така смело като човека-локомотив. Очите му веднага се плъзнаха настрани, сякаш го бях накарал да се почувства неловко, колкото и малко вероятно да беше това. Дори втурнал се срещу него бик едва ли би го накарал да се почувства неловко.
Макар че не видях да е въоръжен, можеше да има пистолет, прибран в кобур под лятното му памучно спортно яке.
Той издърпа стола от масата, седна и си наля от виното, което аз бях отказал.
Също като жената и двамата мъже бяха облечени в черно. Подозирах, че това не е случайно, че Датура обича черното и че те са се докарали така по нейно нареждане.
Сигурно бяха стояли на пост при стълбищата. Тя не ги беше повикала по телефона, нито им беше изпратила съобщение, но те по някакъв начин бяха разбрали, че съм се промъкнал покрай тях и съм при нея.
— Този — тя посочи локомотива до прозореца — е Шевал Андре.
Той не ме погледна, нито каза „приятно ми е“.
Щом пияницата-скандалджия изпи една трета от чашата си, Датура представи и него:
— Този е Шевал Робърт.
Робърт се вторачи в свещите на масата.
— Андре и Робърт Шевал? Братя ли са? — попитах аз.
— Шевал не е фамилия, както много добре знаеш. Шевал означава „кон“. Както много добре
