знаеш.
— Кон Андре и Кон Робърт. Мадам, трябва да ви кажа, че въпреки странния живот, който водя, всичко това ми се струва доста ненормално.
— Ако ми покажеш духовете и всичко останало, което искам да видя, може и да не им наредя да те убият в крайна сметка. Не би ли искал да си моят Шевал Од?
— Боже, мисля си, че мнозина млади мъже биха ми завидели за подобна оферта, но аз не знам какви ще са задълженията ми като кон, какво ще е заплащането и дали ще имам здравни осигуровки…
— Задълженията на Андре и Робърт са да правят, каквото им кажа, както много добре знаеш. Като компенсация аз им давам това, от което се нуждаят и когато се нуждаят. От време на време, като в случая с доктор Джесъп, им давам и това, което искат.
Двамата мъже я погледнаха с жадни погледи, които не бяха много сладострастни. Улових у тях някаква друга нужда, която нямаше нищо общо със секса. Нужда, която само тя можеше да задоволи, толкова гротескна, че се надявах никога да не разбера какво е нейното естество.
Датура се усмихна.
— Момчетата постоянно са в нужда.
Мълния, подобна на драконов зъб, проблесна сред черните облаци — остра и ярка. Просветна веднъж, после втори път. Отекна гръм. Небето конвулсивно потрепери и от него се изсипаха милион сребристи капки дъжд. А после още други милиони.
Трийсет и втора глава
Силният порой сякаш отми от въздуха и малкото светлина, която успяваше да проникне през буреносните облаци. Денят стана мрачен и навъсен, като че дъждът не беше само метеорологично явление, а морална присъда върху земята.
След като светлината от прозореца намаля, свещите засветиха още по-ярко. Червени и оранжеви химери танцуваха по стените и разтърсваха гривите си по тавана.
Шевал Андре остави пушката на пода и застана с лице към природната стихия, подпрял се с огромните си ръце на стъклото. Сякаш черпеше сили от бурята.
Шевал Робърт остана на масата, втренчен в свещите. В главата му звучеше сигналът за победен триумф и обещания за много пари.
Когато Датура издърпа друг стол изпод масата и ми каза да седна, аз нямах причина, да й противореча. Бях казал, че намерението ми беше да спечеля време и да изчакам съдбата да направи неочакван обрат в моя полза. Сякаш вече се бях превърнал в послушен кон, седнах без протести.
Тя гордо закрачи из стаята, като отпиваше от виното и от време на време се спираше да помирише розите. Често се протягаше като котка, пъргаво и изящно, любувайки се на своята хубост. Независимо дали се движеше, или стоеше на едно място, беше отметнала главата нагоре и гледаше играта на сенките от пламъците на свещите върху тавана. И говореше ли говореше:
— В Сан Франциско има една жена, която се издига над земята, когато пее. Само избрани могат да я видят по време на слънцестоенето в навечерието на Хелоуин. Но аз съм сигурна, че си бил там и знаеш името й.
— Никога не сме се срещали — уверих я.
— В Савана има къща, наследена от необикновена млада жена. Чичо й я е завещал, като оставил и дневник, в който описал как е убил деветнайсет деца и ги е заровил в мазето си. Знаел е, че тя ще го разбере и няма да разкрие престъпленията му на полицията, въпреки че вече бил мъртъв. Ти без съмнение си посещавал това място неведнъж.
— Аз не пътувам никъде — отговорих.
— Мен са ме канили няколко пъти. Ако планетите се намират в подходящо съчетание и гостите са подходящи, можеш да чуеш как мъртвите говорят от гробовете си. Гласовете им се разнасят навсякъде от стените и от пода. Погубените деца молят да им върнат живота. Сякаш не знаят, че са мъртви, плачат да ги пуснат. Преживяването е покъртително, както много добре знаеш.
Андре продължаваше да стои, а Робърт да седи. Първият гледаше бурята, а вторият — свещите, вероятно хипнотизиран от гласа на Датура. Досега никой от тях не беше промълвил и дума. Бяха необичайно мълчаливи мъже и необичайно спокойни. Тя се приближи до стола ми, наведе се към мен и извади медальон — червен камък, може би рубин, във формата на капка и с размерите на костилка от праскова.
— Хванала съм трийсет в тази — каза тя.
— Спомена го по телефона. Трийсет… трийсет нещо си в амулет.
— Знаеш какво ти казах. Трийсет ти бон анж.
— Предполагам, че ти е отнело доста време. Да събереш трийсет.
— Можеш да ги видиш тук. — Тя приближи камъка до очите ми. — Другите не могат, но съм сигурна, че ти можеш.
— Има някакви симпатични малки неща — казах.
— Твоето престорено невежество би заблудило повечето хора, но не и мен. С трийсет аз съм непобедима.
— Спомена го вече. Убеден съм, че да си непобедима е доста успокояващо за теб.
— Трябва ми още един ти бон анж, но трябва да е специален. Трябва да е твоят.
— Поласкан съм.
— Както знаеш, мога да го взема по два начина — заяви тя и напъха медальона между гърдите си. После си наля още вино. — Мога да го взема от теб чрез воден ритуал. Това е безболезненият метод.
— Радвам се да го чуя.
— Или Андре и Робърт ще те накарат насила да глътнеш камъка. После ще те изкормя като риба и ще го извадя от още топлия ти корем, докато ти умираш.
Дори нейните два коня да бяха чули думите й, те изобщо не се изненадаха. Останаха спокойни и неподвижни като готови за скок змии.
Датура взе чашата с вино, тръгна към розите и добави:
— Ако ми покажеш духовете, ще отнема твоя ти бон анж чрез воден ритуал. Но ако продължиш да се правиш на луд, този ден ще ти е последният. Ще изпиташ болка, каквато малцина са имали нещастието да ги сполети.
Трийсет и трета глава
Светът се беше побъркал. Преди двайсет години можеха да се намерят хора, готови да спорят за това. Но ако в днешно време някой го оспори, само ще докаже, че живее в заблуда.
В побъркания свят личности като Датура се издигат до самия връх, каймака на умопомрачените. Издигат се не по заслуги и достойнство, а чрез силата на тяхната воля.
Когато дадени сили в обществото агитират за отхвърлянето и отмяната на някоя вековна истина, тогава тези, които я отхвърлят, се стремят към утвърждаването на тяхната истина. Тези псевдоистини едва ли някога ще се приближат и на йота до Истината; те ще си останат само сбор от субективни предпочитания и предразсъдъци.
Колкото е по-плитка една ценностна система, толкова по-ревностно я прегръщат нейните поклонници. Най-гръмогласните и най-фанатизираните са тези, устоите на чиято вяра са разклатени.
За мен да вземеш нечий ти бон анж — каквото и да значеше това — като накараш някого насила да глътне камък, а после да разпориш корема му и да вземеш камъка, е доказателство, че тази, в чиято глава се раждат подобни идеи, е фанатичка, душевно неуравновесена, не се ръководи от традиционната хуманна западна философия и не става за конкурса Мис Америка.
Разбира се, тъй като моят корем беше застрашен от сексапилната изкормвачка, вие бихте си помислили, че съм пристрастен в анализа си. Винаги е много лесно да обвиниш някого в предубеждение, когато няма да извадят твоите черва.
Датура беше открила своята истина в смесица от окултизми. Красотата, страстната й амбиция да
