— Но аз не съм болна, нито заразна.
— Е, човек никога не знае. Може да носиш вирус, но да не показваш симптомите на болестта.
— Аз взимам ехинацея. И ти трябва да опиташ. Никога повече няма да боледуваш.
— Не си падам много по билколечението.
Тя плъзна ръката си и ме прегърна през врата.
— Големите фармацевтични компании са ти промили мозъка. Те ни тровят с боклуци. Не са ти необходими изкуствени химикали. Природата има лек за всички болести.
— Бругмансията е много ефективна — казах аз. — Бих могъл да използвам лист от нея още сега. Или цвят. Или корен.
— Не съм запозната с такова растение.
Освен на каберне совиньон дъхът й миришеше и на още нещо, остър мирис, почти горчив, но не можех да определя какво е.
Спомних си, че бях чел, че потта и дъхът на патологичните психопати се отличават с характерен мирис заради определени психологически процеси, които съпровождат душевното им заболяване. Сигурно дъхът й миришеше на лудост.
— Лъжица стрита на прах бяла горчица предпазва от всичко — продължи тя.
— Де да имах сега.
— А ако изядеш корен от омайниче, ще станеш богат.
— За предпочитане е пред къртовската работа.
Тя допря чашата до устните ми отново и когато аз се опитах да се отдръпна, ме подпря отзад с ръката, с която беше обгърнала врата ми.
Щом извърнах глава настрани, тя свали чашата и изненадващо се изкиска.
— Знам, че си мундунугу, но адски добре се преструваш на непорочна девица.
Внезапен порив на вятъра насочи пръските дъжд към прозореца.
Датура повъртя задните си части в скута ми, усмихна се и ме целуна по челото.
— Глупаво е да не се възползваш от билките, чудако Томас. Ти не ядеш месо, нали?
— Аз съм готвач в закусвалня.
— Знам, че го приготвяш, но само не ми казвай, моля ти се, че го ядеш.
— Ям дори чизбургери с бекон.
— Това си е чисто саморазрушение.
— И пържени картофи — добавих.
— Самоубийство.
Тя отпи глътка от виното и го изплю в лицето ми.
— И какво успя да постигнеш със съпротивата си, бебчо? Датура винаги налага своето. Мога да те пречупя.
„Не и след като майка ми не успя да го стори“ — казах си аз и избърсах лицето си.
— Андре и Робърт ще те държат, а аз ще стисна с пръсти носа ти. Когато отвориш уста, за да дишаш, ще излея виното в гърлото ти. После ще блъсна чашата в зъбите ти и ти ще трябва да дъвчеш парчетата. Това ли искаш?
Преди да е завряла чашата отново в устата ми, аз я попитах:
— Искаш ли да видиш мъртвите?
Без съмнение мъжете виждаха сините огънчета в очите й, но те взимаха ненаситността й за страст. В действителност погледът й беше на хладнокръвен и изгладнял крокодил.
Тя се вторачи в мен и отвърна:
— Нали каза, че само ти можеш да ги виждаш.
— Аз пазя тайните си.
— Значи все пак можеш да ги викаш.
— Да — излъгах аз.
— Знаех си, че можеш. Знаех си.
— Мъртвите са тук, около нас, точно както си мислеше.
Тя се огледа. Трептящата светлина от свещите разбърка сенките.
— Не са в тази стая — поясних аз.
— А къде тогава?
— Долу. Видях няколко в казиното.
Тя стана от скута ми.
— Извикай ги тук.
— Те сами избират къде да витаят.
— Ти притежаваш силата да ги призовеш.
— Не става точно така. С малки изключения те си остават на мястото, на което са умрели… или където са били най-щастливи през живота си.
Датура остави чашата на масата.
— Какви карти криеш в ръкава?
— Облечен съм с тениска с къс ръкав.
Тя присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
Станах от стола и й обясних:
— Гесел, агентът от Гестапо — той някога появявал ли се е на друго място освен в мазето на онази сграда в Париж? Бил ли е на друго място освен там, където е умрял?
Тя помисли върху думите ми и отвърна:
— Добре. Отиваме в казиното.
Трийсет и пета глава
За да улеснят придвижването си в изоставения хотел, те бяха взели със себе си бензинови лампи. Тези лампи осветяваха много по-добре от който и да е електрически фенер.
Андре остави пушката на пода до прозореца в стая 1203, което за сетен път ме убеди, че той и Робърт носеха пистолети под черните якета.
Дистанционното остана на масата. Ако не успеех да впечатля Датура с викането на духовете в казиното, поне тя нямаше да може веднага да види сметката на Дани. Трябваше да се върне в стаята, за да задейства бомбата.
Тъкмо се канехме да излезем в коридора, когато тя се сети, че не е яла банани от предния ден. Този проблем наистина много я притесни.
В банята, която се намираше в съседство, бяха оставили хладилни чанти с храна и напитки. Тя отиде дотам и се върна с превъзходен банан.
Докато белеше тропическия плод, тя ми обясни, че банановото дърво — „както знаеш, чудако Томас“, — било дървото на забранения плод от райската градина.
— Мислех, че забраненият плод е бил ябълка.
— Прави се на глупав колкото си искаш. Макар и сигурна, че знаех и този факт, тя ми каза, че Змията (с главно „З“) е безсмъртна, защото два пъти дневно яде от банановото дърво. И всяка змия (с малко „з“) ще живее хиляда години, ако следва това просто диетично правило.
— Но ти не си змия — отбелязах.
— Когато бях на деветнайсет, направих уанга, за да накарам духа на змията да се пресели в тялото ми. Сигурна съм, че го виждаш, той се е свил между ребрата ми, където ще живее вечно.
— Е, най-малкото хиляда години.
В сравнение с нейната тотално сбъркана теология — очевидно съшита с бели конци с части от вуду магията и Бог знае с какво още — болните сектантски философии на Джим Джоунс в Гаяна, Дейвид Кореш в Уейко и водача на култа към кометата, който се беше самоубил близо до Сан Диего, ми се струваха абсолютно рационални и логични.
Въпреки че очаквах Датура да направи от яденето на банана еротичен спектакъл, тя го погълна с
