някаква упорита решителност. Сдъвка го без никакво удоволствие и на няколко пъти направи кисели гримаси, докато го гълташе.
Вероятно беше на двайсет и пет или двайсет и шест години. Като нищо можеше да е спазвала този режим с два банана дневно в продължение на седем години.
Изяла до този момент над пет хиляди банана, тя сигурно беше претръпнала към вкуса им — особено, ако беше пресметнала колко още й остава да изяде. Тъй като имаше да живее още 974 години (също като змия с малко „з“), тя трябваше да се пребори за в бъдеще с още 710 000 банана. Да си католик беше къде-къде по-лесно. Особено за човек, който не ходи на църква всеки ден.
Толкова беше глупава тази Датура, че изпитвах съжаление към нея. Но тъпоумието и невежеството й не я правеха по-малко опасна. Историята на човечеството е пълна с глупаци и техните поклонници, които съзнателно обрекли се на тесногръдие, но и на огромна любов към самите себе си и към властта, бяха избили милиони.
Когато тя изяде банана и укроти духа на змията, свил се между ребрата й, бяхме готови да тръгнем към казиното.
Странното шаване близо до слабините ми ме стресна и аз рязко бръкнах в джоба. Тогава разбрах, че това беше сателитният телефон на Тери Стомбоу.
Датура ме видя и попита:
— Какво криеш там?
Нямах избор и си признах:
— Само телефона ми. Настроил съм го на безшумна вибрация. Изненада ме.
— Още ли вибрира?
— Да. — Извадих го и го показах в разтворената си длан. Двамата стояхме вторачени в него, докато човекът от другата страна на линията се отказа и затвори. — Спря.
— Бях забравила за телефона ти. Мисля, че трябва да ти го вземем.
Нямах друг избор и и го дадох. Тя го занесе в банята и го удари в плочките. Удари го втори път.
Когато се върна, се усмихна и каза:
— Веднъж бяхме на кино и един пуяк на два пъти вдигна мобилния си и разговаря по него по време на филма. После го проследихме и Андре му счупи и двата крака с бейзболна бухалка.
Това трябваше да покаже, че дори и у най-големите злодеи от време на време заговаря чувството за социална отговорност.
— Да вървим — нареди тя.
Бях влязъл в стая 1203 с фенерче. То остана у мен — изключено, прикрепено към колана ми — и никой не възрази.
Робърт вървеше отпред, осветявайки пътя с бензиновата лампа. Той се насочи към най-близките стълби и заслиза надолу, а нашата процесия го последва. Андре вървеше най-отзад с втората бензинова лампа.
Между двамата навъсени и мрачни мъже вървяхме аз и Датура. Не в колона, а един до друг, по нейно настояване.
Когато минахме първия ред стълби, чух страховито съскане. Почти бях готов да повярвам, че е гласът на духа на змията, който тя твърдеше, че носи в себе си. После осъзнах, че е горящият в лампите бензин.
На втория ред стълби тя ме хвана за ръката. Отвратен, щях да се отскубна, но се опасявах, че ще нареди на Андре да ми строши ръката като наказание за обидата. Но не само страхът ме накара да приема допира й. Тя не ме хвана смело, а колебливо, почти стеснително. После стисна дланта ми като дете, което се страхува от неизвестното.
Не бих се обзаложил, че тази умопобъркана и покварена жена таи у себе си някакви останки от душата на невинно дете, каквото без съмнение някога тя е била. Но въпреки това послушанието, с което ми подаде ръката си, и тръпките, които я бяха побили при мисълта за онова, което ни предстоеше, издаваха у нея детинска уязвимост.
На фона на светлината, която образуваше около нея почти свръхестествена аура, тя ме погледна с очи с изписана в тях почуда. Това не беше погледът на медузата-горгона. В него липсваха характерната студенина, жажда и пресметливост.
По същия начин и в усмивката й нямаше подигравателност или заплаха, а изразяваше съвсем естествено и неприкрито въодушевление и заговорнически дух пред дръзката постъпка, която се канехме да извършим.
Наложих си да не се поддавам на емоциите и да не взема да изпитам съчувствие към нея. Много лесно беше да си представя как травмите от детството са я деформирали и са я превърнали в сегашното морално чудовище. А после и да си внуша, че тези травми могат да бъдат излекувани чрез голяма доза хуманно отношение към нея.
А може би не беше деформирана от травмата, а се беше родила така, без гена на състраданието и другите основни съставки на човещината. Тогава тя би разтълкувала всеки израз на хуманност като проява на слабост. А в света на животните-хищници проявата на слабост от противника ти е знак да го нападнеш.
Освен това, дори и да беше деформирана от травма, това не я оправдаваше за убийството на доктор Джесъп.
Спомних си за един натуралист, който в увлечението си да защитава природата беше намразил човечеството и се беше разочаровал от него. Та той беше решил да направи документален филм за моралното превъзходство на животните — и в частност на зверовете — над хората. Той виждаше в тях не само хармонично съжителство с природата, до което човечеството не беше достигнало, но също така и обиграност, отвъд човешките възможности, достойнство и състрадание към другите животни. И дори някаква мистичност, която намираше за трогателна. Изяде го мечка.
Но много преди да съм изпаднал в мъглата от самозаблуда, сходна с тази на ревностния натуралист, Датура ме върна към грубата действителност, като се зае да разказва поредния от нейните мили анекдоти. Тя толкова много харесвала гласа си, че не можела да позволи доброто впечатление от усмивката и мълчанието й да продължи дълго.
— В Порто Пренс, ако си под закрилата на уважаван майстор жужу, може да те поканят на церемония, извършвана от някое от забравените тайни общества, които отбягват дори повечето следовници на вудуто. В моя случай това беше Кушон Гри „Сивите прасета“. Всички в Хаити тръпнат от ужас само като чуят името им. В по-крайните провинциални райони през нощта те са господари на положението.
Подозирах, че каквото и да са, въпросните „Сиви прасета“ нямаха нищо общо например с Армията на спасението.
— От време на време Кушон Гри извършват човешко жертвоприношение и опитват от плътта. На гостите се разрешава само да наблюдават отстрани. Жертвоприношението се прави върху голям черен камък, окачен с две дебели вериги на голяма желязна решетка, вградена в стените почти на височината на тавана.
Тя ме стисна още по-силно за ръката, щом си спомни видения ужас.
— Жертвата бива прободена с нож в сърцето и в същия миг веригите започват да пеят. Гро бон анж веднага отлита от този свят, но пти бон анж може да се движи само нагоре и надолу по веригите.
Дланта ми се обля със студена пот.
Тя със сигурност почувства промяната.
Леката неприятна миризма, която бях доловил, когато се канех да се кача по тези стълби, се появи отново. С привкус на мускус и гъби, странно наподобяваща тази на сурово месо.
Както и първия път в съзнанието ми изплува мъртвото лице на мъжа, когото бяха измъкнал от водата на отводнителния канал.
— Когато се заслушаш внимателно в пеещите вериги — продължаваше Датура, — разбираш, че това не е само звънът на звената на веригите, търкащи се едно в друго. В тях има и един глас, вой, изпълнен със страх м отчаяние, безсловесна и настойчива молба.
Безсловесно и настойчиво аз я умолявах да спре зловещия си разказ.
— Този измъчен и изстрадал глас продължава, докато членовете на Кушон Гри опитват от месото на олтара. Когато свършат, веригите секват песента си, защото ти бон анж се разпада и се попива по равно от
