тези, които са вкусили от жертвата.
Намирахме се на три стъпала от първия етаж и на мен не ми се слушаше повече това. Но все пак се налагаше, ако историята не беше измислена — а аз вярвах, че не е — жертвата да получи достойно правото на име и идентичност. Не беше редно да говорим за нея само като за неодушевен предмет или теле преди заколение.
— Коя? — попитах аз с немощен глас.
— Коя какво?
— Жертвата. Коя беше тя в онази нощ?
— Млада хаитянка, на около осемнайсет. Не беше много красива, даже беше грозничка. Някой каза, че била шивачка.
Ръката ми внезапно отслабна и аз неволно изпуснах дланта на Датура. Изпитах облекчение.
Тя ми се усмихна, сякаш се забавляваше с реакцията ми. Тази жена, чиято идеална физика по почти всякакви стандарти, която с красотата си — леденостудена или не — караше мъжете да обръщат глави след нея.
И се сетих за един стих на Шекспир: „О, какво ли не крие човек в себе си, макар и да е с облика на ангел!“
Малкият Ози, моят книжовен учител и наставник, който вечно ме критикува задето не съм чел много класика, щеше да е горд с мен, ако разбереше, че съм цитирал, макар и наум, строфи от безсмъртния бард.
Той също така щеше да ми изнесе и лекция за глупавото ми отношение към огнестрелните оръжия и пълното им отричане. И то в светлината на факта, че в момента сам бях избрал компанията на хора, чиято идея за приятно прекарване на времето беше да си купят билети не за спектакъл на Бродуей, а за човешко жертвоприношение.
Щом преминахме и последния ред стълби, Датура каза:
— Удивително преживяване. Гласът във веригите беше със същия тембър като този на малката шивачка, която още не беше издъхнала върху черния камък.
— Тя имаше ли си име?
— Кой?
— Шивачката.
— Защо?
— Имаше ли си име? — повторих аз.
— Сигурно е имала. От онези смешните хаитянски имена. Но така и не го разбрах. Работата е, че нейният ти бон анж изобщо не се материализира. А аз искам да видя. Но не можах нищо да видя там. Много се разочаровах. Искам да видя.
Всеки път, когато казваше „искам да видя“, тя се цупеше като малко дете.
— Ти няма да ме разочароваш, нали, чудако Томас?
Стигнахме първия етаж и Робърт продължи да ни води отпред, вдигнал високо лампата.
Докато вървяхме към казиното, аз внимателно наблюдавах обгорелите и изпочупени останки под краката си, стараейки се да ги запомня колкото се може по-добре.
Трийсет и шеста глава
В казиното без прозорци любезният мъж с оредяващата коса седеше на една от двете здрави маси за блекджак — там, където го бях заварил и първия път. Пет години беше седял там в очакване на следващото раздаване на картите.
Той ми се усмихна, но когато видя Датура и момчетата, се намръщи.
Поисках Андре и Робърт да оставят лампите на пода, на разстояние около осем метра една от друга. Дадох им някои допълнителни инструкции — преместете тази на трийсет сантиметра настрани, приближете другата на петнайсет сантиметра — сякаш точното местоположение на лампите беше от значение за ритуала, който се канех да извърша.
Правех всичко това само заради Датура, за да я накарам да повярва, че има определена процедура и че тя трябва да бъде търпелива.
Ъглите на огромната зала останаха тъмни, но в центъра беше достатъчно осветено за целите ми.
— В казиното са загинали шейсет и четирима души — каза ми Датура. — Температурата от пожара е била толкова висока, че дори костите са изгорели.
Търпеливият играч на блекджак бе единственият дух, който виждах. Другите рано или късно също щяха да се появят — всичките, които още блуждаеха, преди да се пренесат в отвъдното.
— Виж тези разтопени ротативни, бебчо. Казината винаги рекламират „горещите“ си ротативки, но този път не са и подозирали колко прави ще се окажат.
От осемте духа, които бях заварил тук преди, само един бе подходящ за плана ми.
— Открили са останките на възрастна жена. При труса всички машини са се плъзнали в единия край на залата и са я затрупали.
Не исках да слушам повече зловещите детайли, в които ме посвещаваше Датура. Но нямаше как да й попреча или да и затворя устата.
— В останките й имало парчета разтопен метал и пластмаса. Съдебният лекар не могъл да ги извади от тялото й.
Сред миризмата на овъглено и сяра, както и на десетки други токсични отпадъчни вещества, долових същата онази примес от месо и гъби, която за пръв път привлече вниманието ми на стълбите. Макар и лека, но съвсем реална, тази миризма сякаш се покачваше във въздуха и за кратко изчезваше с всяко мое вдишване и издишване.
— Съдебният лекар преценил, че старата кучка направо трябва да бъде кремирана, тъй като нямало как да я отдели от разтопената машина.
От сенките изникна възрастната дама с издълженото лице и празния поглед. Може би тя бе затрупаната под купчината едноръки бандити.
— Но близките й не пожелали кремация, а традиционно погребение.
Долових с периферното си зрение движение, обърнах се и видях сервитьорката, облечена като индианска принцеса. Тъжно ми беше да я гледам. Надявах се тя най-накрая да вземе окончателното решение и да напусне този свят.
— Та значи сложили в ковчега бабичката заедно с част от залепилата се за нея ротативка. Не е ли откачено, а?
Появи се униформеният пазач. Движеше се като Джон Уейн — сложил ръка на дръжката на пистолета отстрани на височината на бедрото му.
— Тук ли е някой от тях? — попита Датура.
— Да, четирима.
— Не виждам нищо.
— В момента се явяват само на мен.
— Ами покажи ми ги тогава.
— Трябва да има още един. Трябва да изчакам, докато се съберат всички.
— Защо?
— Така трябва.
— Само не ме разигравай — предупреди ме тя.
— Ще получиш, каквото искаш — уверих я.
Макар че силни емоции бяха обзели Датура — първо фанатична убеденост в правотата й, после детското вълнение и нетърпение, Андре и Робърт бяха ентусиазирани колкото два воденични камъка. Всеки от тях стоеше до лампата и чакаше.
Андре тръгна към тъмните ъгли на залата. Изглежда, не го интересуваше нищо от тази вселена. Лицето му беше отпуснато. Той рядко мигаше с очи. Единствената емоция, показана от него досега, беше, когато смука убодената от розите длан на Датура, но дори тогава демонстрира способност да се разчувства колкото дъбов дънер.
