Докато Андре беше закотвен за постоянно в тихи и спокойни води, Робърт от време на време показваше със замисленото си изражение и погледите, които хвърляше крадешком, че плава в много по-неспокоен вътрешен океан. Сега се беше съсредоточил върху дланите си, като бавно и методично чистеше под ноктите на пръстите на едната ръка с тези на другата. По всичко личеше, че спокойно можеше да прекара часове наред с това занимание.
Отначало смятах, че и двамата са изключително тъпи, но сега започнах да преосмислям оценката си. Не ми се вярваше вътрешните им светове да са изпълнени с интелектуални напъни и философски размишления, но подозирах, че в психически план са много по-страховити и чудовищни, отколкото показваше видът им.
Може би те се познаваха с Датура от много години и заедно с нея бяха участвали в достатъчно преследвания на духове, та затова срещата със свръхестественото вече изобщо не ги вълнуваше. Дори и най-екзотичните пътувания могат да се превърнат в скука чрез многократни повторения.
И след като години наред бяха слушали постоянното й дърдорене, можеха да бъдат оправдани, задето търсят убежище в мълчанието и тишината, за това, че са си създали вътрешни крепости, в които цари покой и в които те могат да се оттеглят и да оставят потопа от нейните умопобъркани бръщолевения да се плиска под стените на тези крепости, без опасност да ги потопи и да ги удави.
— Добре, хубаво, чакаш петия дух — каза тя и ме задърпа за тениската. — Но все пак опиши ми тези, които вече са тук. Къде са? Кои са?
За да я усмиря и за да не проличи притеснението ми, че мъртвецът, който ми беше най-нужен в момента, го нямаше никъде наоколо, аз й описах играча на масата за блекджак, любезното му лице, издутите му бузи и брадичката с трапчинка.
— Значи той ти се явява във вида, в който е бил непосредствено преди пожара? — попита ме тя.
— Да.
— Когато ги призовеш за мен, искам да ги видя и по двата начина — и както са били през живота им, и такива, каквито са станали след пожара.
— Добре — съгласих се аз, защото нямаше как да я убедя, че не разполагам с такива способности.
— Всичките. Искам да видя какво е сторил пожарът с всеки един от тях. Раните им, страданието им.
— Добре.
— Кой още е тук?
Един по един й посочих всички присъстващи: възрастната жена, пазача, сервитьорката на коктейли. Датура прояви интерес само към сервитьорката.
— Каза, че е била брюнетка. Наистина ли е така или е чернокоса?
Взрях се по-внимателно в привидението, което се приближи до мен в отговор на проявения интерес.
— С черна коса е. Гарвановочерна — отвърнах.
— Със сиви очи?
— Да.
— Знам, има цяла история за нея — изрече Датура с някаква особена кръвожадност, от която ме побиха тръпки.
Младата сервитьорка се вгледа в Датура и продължи да се приближава, като застана само на метър — метър и половина от нас.
Присвила очи в опита си да види духа, но всъщност вперила поглед встрани, Датура зададе поредния си въпрос:
— Защо тя още блуждае?
— Не знам. Мъртвите не разговарят с мен. Когато им наредя да станат видими и за теб, можеш да се опиташ да говориш с тях.
Огледах сенките на казиното с надеждата да зърна спотайващия се висок мъж с широки плещи и късо подстригана по войнишки коса. Все още нямаше никаква следа от него, а той беше единствената ми надежда.
— Попитай я дали името й е… Мериан Морис — каза Датура.
Изненадана, сервитьорката се приближи още повече и сложи длан върху ръката на Датура. Контактът остана незабелязан, защото само аз можех да почувствам или да докосна мъртвец.
— Трябва да е Мериан — отвърнах. — Тя реагира на името.
— Къде е?
— Точно пред теб, на една ръка разстояние.
Все едно, че Датура беше питомно животно, внезапно изпаднало в буйство, ноздрите й се разшириха, а в очите й се появи варварско въодушевление. Оголи идеално белите си зъби сякаш в очакване на кърваво пиршество.
— Знам защо Мериан не може да отлети — заяви. — Във вестниците писаха за нея. Тя имала две сестри. И двете работели тук.
— Тя кима — казах и тутакси ми се прииска да не бях улеснявал срещата й.
— Обзалагам се, че Мериан не знае какво е станало със сестрите й. Не знае живи ли са или не. Не иска да напусне този свят, докато не разбере какво се е случило с тях.
Изражението на духа, в което се промъкваше и някаква крехка надежда, показа, че Датура е отгатнала причината Мериан още да блуждае. Но тъй като не исках да окуражавам свирепата търсачка на паранормалното, съзнателно не й казах, че е права.
Тя така или иначе не се нуждаеше от моето окуражаване:
— Едната й сестра била сервитьорка и същата вечер била на смяна в балната зала.
„Балната зала. Смазващата тежест на огромния полилей, който се е стоварил върху присъстващите там!“ — помислих си.
— Другата й сестра работела в главния ресторант. Мериан използвала нейните връзки, за да започне тук работа заедно с другата им сестра.
Ако това беше вярно, сервитьорката на коктейли може би се чувстваше отговорна и виновна, че сестрите й са се намирали в „Панаминт“ по време на земетресението. Ако разбереше, че са оцелели, най- вероятно щеше да се отърси от оковите, които я свързваха с този свят и с тези руини.
Дори и сестрите й да бяха загинали, тъжната истина щеше да я освободи от самоналоженото й чистилище.
Надеждата за среща с любимите й същества в следващия свят щеше да намали чувството й за вина.
Когато видях в очите на Датура не обичайната за нея студена пресметливост, нито детинското вълнение, което я беше навестило за кратко, докато слизахме по стълбите от дванайсетия етаж, а злорадство в новия й животински облик, кой знае защо не ми се догади, както когато тя с окървавената си ръка допря чашата до устните ми.
— Блуждаещите мъртъвци са уязвими и чувствителни — предупредих я. — Дължим им истината и само истината, но трябва да внимаваме и да се стремим да им вдъхнем утешение и кураж с думите си. Необходимо е много да внимаваме какво казваме и как го казваме.
Едва изрекъл това предупреждение, си дадох сметка, че е безсмислено да призовавам Датура към съчувствие.
Обръщайки се директно към духа, който не можеше да види, тя каза:
— Сестра ти Бони е жива.
Надеждата озари лицето на покойната Мериан Морис и аз видях как се накани да възтържествува от радост.
Но Датура продължи:
— Гръбнакът й бил счупен, когато тежащият тон и половина полилей в балната зала се стоварил върху нея. Премазал я като хлебарка. Очите й били избодени.
— Какво правиш? Не говори така! — примолих й се аз.
— Сега Бони е парализирана и сляпа. Живее на държавни помощи в един забравен от бога дом за инвалиди, където сигурно и ще умре от болките си.
Исках веднага да млъкне дори и ако се наложеше да я ударя. И може би причината за това ми желание
