Нобелова награда, би бил чудесен начин да се провъзгласи на света, че след злополучния скандал през май „Уингейт“ отново се връща в бизнеса. Но както разбра, нищо нямаше да може да провъзгласи. Четиридесет хиляди долара бяха добра сума, но в сравнение с парите, изхарчени за строителството и оборудването на клиниката, те бяха нищо.
Вратата на кабинета, която Спенсър бе оставил открехната, когато се втурна да повика втория човек в клиниката, широко се отвори. В рамката се появи късото туловище на д-р Пол Сондърс. Върху квадратното му лице грееше щастлива усмивка, която оголваше раздалечените му зъби. Очевидно не споделяше разочарованието на Спенсър.
— Можеш ли да си представиш? — избърбори той. — Ще публикуваме статия в медицинското списание на Ню Ингланд!
Хвърли се в стола пред бюрото на Спенсър и замахна с юмруци във въздуха, сякаш току-що се бе класирал за обиколката на Франция.
— Само чуй заглавието: „Клиниката «Уингейт», Плащеницата от Торино и НХТСК в съюз срещу болестта на Паркинсон.“ Фантастично! Хората ще се тълпят пред вратите!
Спенсър се облегна назад. Снизходително наблюдаваше директора по научноизследователската част, титлата, която Пол бе настоял да получи. Пол бе трудолюбив и имаше идеи, но понякога прекаляваше с въодушевлението си и нямаше практиката, необходима за успешното управление на бизнеса. В предишното съществуване на клиниката в щата Масачузетс, той я бе докарал до финансов крах. Ако Спенсър не я беше изцяло ипотекирал и не бе изцедил докрай по-голямата част от парите, вложени в офшорни банки, нямаше да могат да се съвземат.
— Откъде си толкова сигурен, че ще публикуваме статията? — попита го Спенсър.
Лицето на Пол се помрачи.
— За какво говориш? Нали току-що обсъждахме заглавието й и всичко останало по телефона с Даниел? Предложението беше негово.
— Така е, но откъде можем да сме сигурни, че наистина ще стане? Съгласен съм, че би било чудесно, но той би могъл да я отложи за неопределено време.
— Защо му е да го прави, по дяволите?
— Не знам, но по всичко изглежда, че най-много държи на секретността, а публикуването на статията ще я наруши. Не е заинтересуван да я напише, поне не скоро, а ако я подготвим без него, вероятно ще отрече и фактите, и участието си в случая. А при това положение никой няма да я публикува.
— Вероятно е така — съгласи се Пол.
Двамата мъже се изгледаха един друг през огромното бюро. Над главите им изтрещя приближаващият до международното летище в Насо реактивен самолет. Сградата бе построена върху сух, обрасъл с шубраци терен западно от него. Това можаха да закупят и да оградят за нуждите на клиниката.
— Мислиш ли, че каза истината за Плащеницата от Торино? — попита Пол.
— И в това не съм сигурен — отговори Спенсър. — Звучи ми доста подозрително, ако разбираш какво имам предвид.
— Напротив, заинтригува ме.
— Не ме разбирай погрешно — каза Спенсър. — Идеята е интересна и от нея ще се получи дяволски добра научна статия и световна новина, но като събереш едно и едно, като вземеш под внимание и факта, че всичко е строго секретно, получава се нещо доста съмнително. Повярва ли на обяснението му, когато го попита защо си прави целия този труд?
— Че иска да докаже ефективността на НХТСК на себе си ли?
— Точно.
— Не съвсем, макар да е прав, че Конгресът на САЩ възнамерява да забрани НХТСК. Но сега, като се замисля, не ти ли се струва, че прие предложената от нас цена твърде бързо, сякаш парите нямат значение за него?
— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Спенсър. — Нямах представа колко да му искам за ползването на апаратурата и казах първата хрумнала ми цифра, като очаквах той да намали. По дяволите! Трябваше да му поискам двойно повече.
— И какво е заключението ти?
— Мисля, че става въпрос за личността на пациента — заяви Спенсър. — Ако трябва да гадая, бих предположил, че е член от семейството му. Но като си помисля, стигам до извода, че е някой много богат, вероятно и известен, и богат, от когото ще получим парите!
— Богат! — повтори Пол и на лицето му се появи лека усмивка. — Подобно лечение може да струва и милиони.
— Точно така. Затова мисля, че съм прав да предполагам, че пациентът е богат и известен. Защо Даниел Лоуъл да вземе милионите, а на нас да подхвърли някакви си двайсетина хилядарки?
— Което означава, че трябва да разкрием самоличността на пациента доброволец.
— Надявах се, че ще погледнеш на случая от моята гледна точка. Опасявах се, че ще се задоволиш да работиш с известно име като него.
— Не, по дяволите! — отсече Пол. — Не и ако бихме могли да получим парите, които очаквахме. Дори ни намекна, че няма да получим никакви обяснения относно НХТСК, защото сам ще работи върху метода. Но аз държа да се запозная с процедурата и когато се обади пак, ще му заявиш, че това влиза в пакета услуги, уговорени между двете страни.
— С радост ще го направя — съгласи се Спенсър. — Ще му кажа също, че искаме половината от парите предварително.
— Не пропускай да настояваш и за участието ни в бъдещото лицензиране на НХТСК.
— Отлична идея — отвърна Спенсър. — Ще помисля за провеждането на нови преговори, без да променяме цената. Не желая да го плаша. Какво ще кажеш междувременно да поемеш задължението да се опиташ да откриеш името на пациента? В подобни дейности си по-добър от мен.
— Приемам го като комплимент.
— То си е комплимент.
Пол стана.
— Ще изпратя Кърт Хърман, шефа на охраната, по следите му. Ще му хареса.
— Кажи на позорно освободената барета не-знам-кой си да не оставя много трупове след себе си. След всичките усилия, които положихме, да не стане така, че да загубим уважението на островитяните.
— Той е консервативен и много внимава — засмя се Пол.
— Не мисля така — отвърна Спенсър и вдигна ръка, за да предотврати спора. — Не съм много сигурен, че курвите, които е забил в Окинава, го смятат за консервативен, пък и в Масачузетс не пипаше много леко, но както и да е. Признавам, че върши добре работата си, иначе отдавна да е изчезнал от списъка на персонала. Просто го направи и го предупреди да бъде дискретен! Само това искам.
— С удоволствие — отвърна Пол. — Но имай предвид, че тъй като никой от нас, включително Кърт, не може да се върне в Щатите, вероятно няма да свърши кой знае какво, преди Даниел, екипът му и пациентът да дойдат при нас.
— Не очаквам чудеса — заяви Спенсър.
Глава 7
Острите кули, пронизващи висините над Манхатън, ярко изпъкваха на фона на потъмняващото зимно небе, когато въздушната совалка Вашингтон — Ню Йорк закръжи над летище Ла Гуардиа. Светлините на разпрострелия се и пулсиращ под самолета град блещукаха като скъпоценни камъни. Лампите по висящите мостове приличаха на огърлици от светещи бисери, метнати върху извисяващите се стълбове. Люшкащите се редици от автомобилните фарове по главното шосе напомняха на нанизи от диаманти, а габаритите аленееха като рубини. Пъстро осветеният, приличащ на брошка пасажерски кораб тихо се плъзгаше по водата, за да хвърли котва в река Хъдсън.
Каръл Менинг отмести очи от вълнуващата картина през илюминатора и огледа вътрешността на
