служи непосредствено за целите на рекламата, каква ще е нашата компенсация за това, че ще ти предоставим апаратура и услуги?
— Ще ви заплатим — отговори Даниел.
Отново настъпи тишина. Даниел усети, че го обзема паника за съдбата на преговорите, които можеха да пропаднат, както можеше да пропадне и възможността да използват клиника „Уингейт“ за лечението на Бътлър. Като имаше предвид краткото време, с което разполагаха, това можеше да бъде гибелно за проекта. Даниел почувства, че трябва да им предложи още нещо. Спомни си оценката на Бътлър за слабите места на Пол и Спенсър и през зъби изрече:
— След като лекарският съюз одобри НХТСК, бихме могли да публикуваме научно съобщение в съавторство по случая.
При тези думи Даниел изтръпна. Да бъде съавтор с подобни шарлатани! Двамината продължаваха да мълчат и паниката на Даниел нарастваше с всеки изминал миг. Спомни си собствената си реакция към искането на Бътлър да използва кървавите петна от Торинската плащеница за НХТСК и реши да им подхвърли и тази въдица, като им обясни, че пациентът, е настоял. Той дори им предложи същото заглавие, което на шега бе споменал пред Стефани.
— Звучи ми страхотно! — внезапно се обади Пол. — Харесва ми! Къде ще го публикуваме?
— Където и да е — неопределено отговори Даниел. — В списание „Наука“ или „Природа“. Където искате. Мисля, че няма да срещнем трудности.
— Дали НХТСК ще се задейства? — заинтересува се Спенсър. — Доколкото си спомням, Торинската плащеница е на около петстотин години.
— А може би е на около две хиляди? — подсети го Пол.
— Не беше ли фалшификат от средните векове? — попита Спенсър.
— Няма да губим време в спорове за автентичността й — прекъсна ги Даниел. — За нас това няма значение. Щом като пациентът иска да вярва, че е истинска, нямаме нищо против.
— Но дали ще се получи?
— Сигурно ще разполагаме с фрагменти от ДНК, независимо дали са на петстотин или на две хиляди години — обясни Даниел. — Но това няма да е проблем. Ще стане.
— А какво ще кажеш да направим публикацията в „Медицински журнал на Ню Ингланд“? — предложи Пол. — Ще предизвикаме истински фурор! Ще ми направи удоволствие да напиша нещо за това надуто списание.
— Разбира се — успокои го Даниел — Защо не?
— И на мен започва да ми харесва — обади се Спенсър. — Медиите ще лапнат съобщението като топъл хляб! Ще се появи във всички вестници. По дяволите, дори си представям как телевизионните канали предават новината в централния бюлетин.
— Сигурен съм, че сте прави — каза Даниел. — Но не забравяйте, че докато излезе съобщението, всичко трябва да се пази в тайна.
— Разбираме — отвърна Спенсър.
— Но как смяташ да се добереш до плащеницата? — попита Пол. — Доколкото ми е известно Католическата църква я пази заключена в специален саркофаг в Италия.
— В момента работим и по този въпрос — отговори Даниел. — Разчитаме на помощ от най-високо църковно равнище.
— Трябва да се обърнете към самия папа! — забеляза Пол.
— Може би трябва да поговорим за цената — смени темата Даниел, тъй като опасността беше вече преминала. — Не бихме искали между нас да се получат недоразумения.
— За какви точно услуги говорим? — попита Пол.
— Ще лекуваме паркинсонова болест — обясни Даниел. — Ще ни трябва операционна с обслужващ персонал и стереотаксично оборудване за имплантацията.
— Имаме операционна — отвърна Пол. — Но не и стереотаксична апаратура.
— Не е проблем — каза Спенсър — Можем да вземем от болницата „Принцеса Маргарет“. Бахамското правителство и лекарската общност на острова много ни помогнаха, когато се преместихме тук. Сигурен съм, че и сега с радост ще го сторят. Просто няма да им казваме за какво ни трябва.
— Нуждаем се и от неврохирург — добави Даниел. — Някой, на чиято дискретност можем да разчитаме.
— Мисля, че и това няма да е трудно — увери го Спенсър. — На острова има неколцина, чиито способности, според мен, не се използват, напълно. Сигурен съм, че можем да се разберем с някого от тях. Не знам каква ще бъде таксата му, но мога да ви уверя, че ще е много по-ниска, отколкото в Щатите. Предполагам, около двеста-триста долара най-много.
— Смятате ли, че ще го запазят в тайна? — попита Даниел.
— Да — отговори Спенсър. — Всички търсят работа. Откакто туристите започнаха да се возят на мотопеди, броят на черепните травми главоломно спадна. Знам го, защото двама от неврохирурзите дойдоха в клиниката и си оставиха визитките.
— Направил си ценно откритие — каза Даниел. — И накрая искаме да ползваме лабораторията ви. Предполагам, имате лаборатория за репродуктивната си дейност?
— Ще се удивиш, като я видиш — не се сдържа Пол. — Истинско произведение на изкуството, много повече от място за изследване на безплодието! Освен това разполагаме с квалифициран технически персонал, който се занимава с прехвърляне на клетъчни ядра и който гори от желание да работи по метода на НХТСК.
— Няма да имаме нужда от тяхната помощ — заяви Даниел. — Сами ще се справим. Но ще ви помолим за няколко човешки яйцеклетки. Ще ни ги доставите ли?
— Разбира се! — увери го Пол. — Специалността ни е яйцеклетката, тя ни храни. В бъдеще планираме да снабдяваме цяла Северна Америка. С какво време разполагаш?
— Съвсем кратко — отговори Даниел. — Може да ви прозвучи твърде оптимистично, но бихме желали да започнем имплантацията след месец. Пациентът доброволец ни притиска с времето.
— Нямаш проблем — отвърна Пол. — Още утре можем да те снабдим с яйцеклетки!
— Наистина ли? — не повярва Даниел. Беше твърде хубаво, за да е истина.
— Само кажи и ще ти ги доставим — отново го увери Пол и додаде със смях: — Дори да е национален празник!
— Удивително! Успокоихте ме. Страхувах се, че снабдяването с яйцеклетки би могло да спъне работата ни. Да се върнем на разходите.
— Освен цените за яйцеклетките, нямаме представа как върви останалото — каза Спенсър. — Право да ти кажа, никога не сме очаквали, че някой ще поиска да използва клиниката ни. Нека опростим нещата: двайсет хиляди за ползването на операционната заедно с обслужващия персонал и двайсет хиляди за лабораторията, какво ще кажеш?
— Добре — отговори Даниел. — А яйцеклетките?
— Петстотин едната — предложи Пол. — Даваме пълна гаранция.
— Звучи добре — съгласи се Даниел. — Но трябва да са съвсем пресни!
— От самия извор — увери го Пол със смях. — Кога да те очакваме?
Ще ви се обадя пак или по-късно през деня, или довечера — отвърна Даниел. — Най-късно до утре. Трябва да поработим.
— Тук сме — каза Спенсър.
Даниел бавно остави слушалката на мястото й. Намести я в гнездото и шумно издиша. Въпреки пречките напоследък, имаше чувството, че КЛЕЗА, НХТСК и собственото му бъдеще бяха осигурени!
Д-р Спенсър Уингейт затвори телефона и остави загорялата си ръка да лежи върху слушалката, докато размишляваше върху току-що приключилия разговор с доктор Даниел Лоуъл. Не беше протекъл според очакванията и надеждите му и той се чувстваше разочарован. Когато преди две седмици най-изненадващо узна, че известният учен желае да използва клиника „Уингейт“, той бе сигурен, че съдбата има пръст в това, защото тъкмо бяха започнали работа след построяването на клиниката, което продължи осем месеца. Помисли си, че професионалното сътрудничество с човек, за когото Пол твърдеше, че може да получи
