— Достатъчно, за да захапя въдицата, но пълният отчет ще е готов след двайсет и четири часа.
Даниел се усмихна, вдигна палец нагоре и отново се обърна към монитора. Щракна на ТЪРСИ, повика списъка на всички клиники по безплодие и намери уебсайта на „Уингейт“. След още няколко пощраквания връзката се осъществи.
Прегледа първите няколко страници. Както очакваше, те бяха изпълнени с хвалебствени материали за привличане на пациенти. Кликна върху надписа ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С ПЕРСОНАЛА и се спря, за да прочете професионалните характеристики на директорите. Основател и настоящ шеф — д-р Спенсър Уингейт; директор на научноизследователската и лабораторна дейност — д-р Пол Сондърс; директор на клиничното отделение — д-р Шийла Доналд сън. Характеристиките им бяха също тъй блестящи, като описанието на самата клиника, макар че според Даниел и тримата бяха завършили второстепенни, дори третостепенни учебни заведения, а програмите им бяха на същото равнище.
Най-отдолу откри каквото търсеше: телефонен номер. Имаше и адрес на електронната поща, но Даниел искаше да разговаря пряко с някой от директорите — или Уингейт, или Сондърс. Вдигна слушалката и набра номера. Тутакси се обади операторката с приятен глас, която изрецитира наизустената хвалебствена реч за клиниката и чак след това попита с кого иска да го свърже.
— С д-р Уингейт — отвърна Даниел; помисли си, че е добре да започне от най-главния.
Последва кратка пауза и Даниел чу друг приятен женски глас. Преди да го осведоми дали д-р Уингейт е свободен в момента, жената вежливо го попита за името му. Когато й съобщи как се казва, реакцията беше мигновена:
— Доктор Даниел Лоуъл от Харвардския университет, нали?
Даниел замълча, като се питаше как да отговори.
— Бях в Харвард, макар сега да работя в собствената си фирма.
— Свързвам ви с д-р Уингейт — каза секретарката. — Той ви очаква.
След миг на недоумение Даниел отстрани слушалката от ухото си и невярващо се вторачи в нея, сякаш търсеше обяснение за думите на секретарката. Как така Спенсър Уингейт ще го очаква? Той поклати глава.
— Добър ден, доктор Лоуъл! — дочу в слушалката той.
В гласа се усещаше акцента на американец от Ню Ингланд и надвишаваше с цяла октава очаквания от Даниел тон.
— Аз съм Спенсър Уингейт и се радвам, че ми позвънихте. Очаквахме да се обадите миналата седмица, но няма значение. Бихте ли изчакали минутка, за да се обадя на д-р Сондърс? Само минутка, но затова пък ще се чуем и тримата. Сигурен съм, че и д-р Сондърс гори от желание да разговаря с вас.
— Чудесно — отговори Даниел въпреки дълбокия смут, обхванал душата му.
Облегна се назад, вдигна крака на бюрото си и прехвърли слушалката в лявата си ръка, после взе молива в дясната и забарабани с него по дървената повърхност. Отговорът на Спенсър Уингейт го накара да се почувства като в небрано лозе. Още чуваше предупреждението на Стефани да не се свързва с тези шарлатани.
Минутката се проточи и станаха пет. Тъкмо когато вече се канеше да попита дали случайно връзката не е прекъснала, Спенсър се появи на телефона. Беше задъхан.
— Ето, върнах се! Ами ти, Пол? На линия ли си?
— Тук съм — отвърна Пол очевидно на деривата в друга стая. За разлика от Спенсър, Сондърс имаше дълбок глас и говореше през нос като човек от Средния запад. — Приятно ми е да разговарям с теб, Даниел, ако разрешиш да те наричам по име.
— Както искате — каза Даниел. — Както ви е по-удобно.
— Благодаря. Моля те, наричай ме Пол. Между приятели и колеги няма нужда от формалности. Искам веднага да те уверя, че очаквам с нетърпение съвместната ни работа.
— И аз заяви Спенсър. — За бога! Цялата клиника е в трескаво очакване. Кога да те очакваме?
— Е, това е причината да ви се обадя — неопределено отвърна Даниел, като се опитваше да бъде дипломатичен, но в същото време изгаряше от любопитство. — Искам да ви попитам как така сте очаквали позвъняването ми?
— Научихме от прислужника… или каквато е там длъжността му — отговори Спенсър. — Как му беше името, Пол?
— Марлоу — каза Пол.
— Правилно! Боб Марлоу — зарадва се Спенсър. — Провери апаратурата и заяви, че ще се свържеш с нас следващата седмица. Няма нужда да ти казвам колко бяхме разочаровани, когато не се обади. Но сега всичко си дойде на мястото.
— Радваме се, че искаш да използваш нашата клиника — каза Пол. — За нас ще бъде чест да работим заедно. Надявам се, нямаш нищо против да се позаинтересувам какви са намеренията ти, защото Боб Марлоу бе доста неясен, но предполагам, че искаш да изпиташ НХТСК върху някой пациент. Защо иначе няма да ползваш собствената си лаборатория и големите болници в Бостън? Прав ли съм?
— Откъде знаете за НХТСК? — попита Даниел; не му се щеше да споделя плановете си още в самото начало.
— Четохме забележителната ти статия в списание
— Още не — отвърна Даниел, като се насилваше да е тактичен. — В кое списание беше поместена?
—
— Не съм запознат с това списание — отговори Даниел. — Кой го издава?
— Ние — гордо заяви Пол. — Тук, в клиниката. Едновременно с клиничното обслужване осъществяваме и научна дейност.
Даниел завъртя очи. Самиздатът в областта на науката си беше чист оксиморон. Направи му впечатление колко точен бе Бътлър в сбитото описание на двамата директори.
— Никога не сме прилагали НХТСК върху човек — обясни Даниел, без да отговори на въпроса.
— Знаем — намеси се Спенсър. — Това е една от причините, поради които с нетърпение очакваме да го направи те тук. Ще бъдем първи. Искаме да говорят за нас като за новатори.
— В Лекарския съюз няма да се зарадват, като научат, че сме провели процедурата без съответния протокол — каза Даниел. — А никога няма да ни го дадат.
— Така е — съгласи се Спенсър. — Сигурни сме в това.
Той се засмя и Даниел се присъедини към него.
— Но няма нужда да ги уведомяваме, тъй като тук, на Бахамите, Лекарският съюз няма юридическото право да упражнява контрол.
— Ако трябваше да приложа НХТСК, щях да изискам абсолютна секретност — заяви Даниел, като по този начин косвено призна плановете си. — Така че не бихте могли да го разгласите и да го ползвате за рекламни цели.
— Осъзнаваме го — отвърна Пол. — Спенсър не искаше да каже, че веднага ще го използваме.
— За Бога, не! — изчурулика Спенсър. — Смятах да го разгласим, едва когато стане обща практика.
— Бих желал да си запазя правото аз да определя кога да стане това — каза Даниел. — Няма да го използвам дори за реклама на НХТСК.
— Няма ли? — попита Пол. — Тогава защо държиш да я приложиш?
— Причините са лични — отвърна Даниел. — Уверен съм, че НХТСК е подходяща не само за мишки, а и за хора. Но трябва да го докажа на самия себе си, за да имам силни аргументи срещу съпротивата, която срещам от страна на десните политици. Не знам дали сте в течение, но в момента се боря с евентуалната забрана на процедурата от страна на Американския конгрес.
Настъпи неловко мълчание. С настояването си за секретност и отнемането на възможността да се рекламира работата на клиниката Даниел знаеше, че отхвърля една от главните им причини да им помогнат в начинанието. Трескаво търсеше начин да смекчи разочарованието им и тъкмо да проговори и вероятно да влоши нещата още повече, Спенсър наруши мълчанието:
— Смятам, че трябва да уважим искането ти за секретност. Но щом като съвместната ни работа няма да
