бяха вложили пари в КЛЕЗА, но които очакваха законопроекта на сенатор Бътлър, за да се отпуснат повече в капиталовложенията. Даниел искаше да им съобщи, че въпросният законопроект ще продължава да виси в подкомисията по здравеопазването и няма да представлява заплаха за парите им. Искаше му се да може да им обясни как е разбрал за това, но знаеше, че е невъзможно. Не очакваше отговор от тях през идните няколко часа, тъй като на Западния бряг бе едва четири сутринта, но бе сигурен какъв щеше да е той.
Дощя им се да се поперчат и поръчаха закуска в апартамента си. Даниел настоя да им я поднесат заедно с букет мимози. Пошегува се със Стефани, че е добре да свиква с този начин на живот, защото ще й се наложи да го живее, щом КЛЕЗА излезе на борсата.
— Стига толкова университетска собственост — беше заявил той. — Ще бъдем водещи в отрасъла и ще трябва добре да играем ролята си.
В девет и четвърт и двамата се изненадаха, когато им позвъниха от рецепцията и им съобщиха, че куриерът е оставил пакет за тях от д-р Клер Шнайдър с клеймо СПЕШНО. Както очакваха, в пакета беше биопсията от кожата на Бътлър и те с право се удивиха на бързината, с която този човек действаше. Очакваха биопсията няколко часа по-късно.
След като получиха пробата, можеха да хванат самолета за Бостън в десет и трийсет и да капнат на летище „Лоугаи“ малко след дванайсет. След още по-ужасяващо пътуване с такси, отколкото във Вашингтон, поне според Даниел, шофираната от пакистанец таратайка ги хвърли в апартамента на Даниел на Епълтън Стрийт, който и двамата обитаваха. Преобличане и бърз обяд, последвани от кратко пътешествие с форда на Даниел, който ги докара в настоящата бърлога на КЛЕЗА в Източен Кеймбридж на Атиниъм Стрийт. Влязоха през парадния вход. Компанията се помещаваше в апартамента на приземния етаж, първия вдясно от входа.
Когато Даниел създаде КЛЕЗА, компанията заемаше по-голямата част от обновена тухлена офис сграда от деветнайсетия век. Но финансовата криза се задълбочи и те трябваше да жертват пространството. Сега фирмата заемаше една десета от първоначалната си площ и разполагаше с една-единствена лаборатория, два малки офиса и приемна. След това бяха пожертвали и помощния персонал. Сега в компанията работеха Даниел и Стефани, които четири месеца не бяха получавал и заплата, още един старши научен сътрудник на име Питър Конуей, Вики Макгауън и три лаборантки. Даниел все още не беше решил дали да не намали броя им. Единственото, което не бе променено, бе бордът на директорите, научният съвет и съветът по етика, които Даниел не смяташе да информира за разговора си с Бътлър.
— Още е два и половина — завъртя се на пети Стефани, когато затвори вратата след себе си. — Можем да кажем, че се движим по график, като се има предвид, че се събудихме във Вашингтон, окръг Колумбия.
Даниел само изсумтя. Вниманието му беше насочено към Вики, операторка и секретарка по съвместителство, която тъкмо му подаваше купчината телефонни съобщения, някои от които трябваше да бъдат обяснени. Вместо да изпратят отговорите си по имейла, инвеститорите от Западния бряг се бяха обадили по телефона. Според Вики информацията им била недостатъчна и очаквали още подробности.
Стефани остави Даниел да се занимава с тях и влезе в лабораторията Поздрави Питър, който седеше пред един от микроскопите. Докато Даниел и Стефани бяха във Вашингтон, той продължаваше експерименталната работа.
Тя стовари лаптопа върху покритата с фаянсови плочки лабораторна маса до бюрото си; личният й офис също бе пожертван в името на икономиите. С биопсията на Бътлър в ръка Стефани се отправи към оперативната част на лабораторията. Внимателно отстрани част от кожата, отряза едно парченце и го постави за култивиране в съответната среда, примесена с антибиотици. Премести колбата на безопасно място в инкубатора и се върна на бюрото си.
— Как беше във Вашингтон? — провикна се Питър.
Беше с крехко телосложение и приличаше на хлапак, макар да бе по-възрастен от Стефани Характерното за него беше, че се обличаше мизерно и носеше русата си коса завързана на опашка. Приличаше й на момче от хипарските постери през шейсетте години.
— Прекрасно — неопределено отвърна тя.
— Оставаме ли в бизнеса?
— Така изглежда — отговори Стефани.
Тя включи кабела на лаптопа в контакта и натисна бутона. След малко влезе в Интернет.
— От Сан Франсиско ли идват парите? — настоя да узнае Питър.
— Ще трябва да попиташ Даниел — отклони въпроса Стефани. — Опитвам се да стоя извън бизнес подробностите.
Питър разбра намека и се върна към работата си.
Откакто Даниел й предложи тя да се заеме с торинската плащеница, Стефани гореше от нетърпение да действа по въпроса. Мислеше да започне още същата сутрин, след като си вземе душ и преди биопсията на Бътлър да пристигне, но промени решението си, защото връзката с Интернет чрез модем ставаше отчайващо бавно, а в момента КЛЕЗА бе лишена от друга връзка. Освен това си помисли, че ще трябва да прекъсне, още щом влезе в мрежата. Докато сега разполагаше с целия следобед.
Разходи се с мишката и влезе в ПЛАЩЕНИЦАТА ОТ ТОРИНО, после кликна на ТЪРСИ. Нямаше представа, какво ще се появи на монитора. Макар да си спомняше откъслечни факти за плащеницата и да знаеше от ученическите си години, че след въглеродните проби я бяха обявили за фалшива, от години не беше мислила за това и предполагаше, че и с другите хора беше така. Как можеше човек да се вълнува от фалшификат, датиращ от тринайсетия век? Но малко по-късно, когато търсенето привърши, тя разбра, че греши. Удивена се взираше в екрана: резултатите бяха класифицирани в повече от двайсет и осем хиляди и триста точки!
Стефани кликна с мишката на първата, отвори уебстраницата на ПЛАЩЕНИЦАТА ОТ ТОРИНО и през следващия един час потъна в четене. От встъпителната страница научи, че плащеницата е единственият изработен от човешка ръка предмет в света, преминал през такава задълбочена проучвателна дейност! Въпреки интереса си към историята Стефани не беше добре запозната с плащеницата и се изненада от откритието; при завършването си беше взела химията като първи предмет, но следващият бе история. Сега прочете, че въглеродният анализ не установил с точност принадлежността на този артефакт към първия век от новата ера. Като човек на науката, тя познаваше прецизността на този анализ и се заинтересува как някой би могъл да си създаде подобно мнение — гореше от желание да разбере. Най-напред разгледа и позитивите, и негативите на фотографиите на плащеницата, поместени в уебсайта.
Научи, че първият, фотографирал плащеницата през 1898 година, е бил разтърсен от появилия се образ, който е по-ярък върху негатива; тя също се развълнува, когато го видя. Образът върху позитива беше блед и като го гледаше и се опитваше да различи някаква фигура, тя си припомни как като дете се взираше в облаците на лятното небе и си въобразяваше, че вижда лица, фигури на хора или животни. Но върху негатива образът бе изключителен! На мъж, който е бил бит, измъчван и разпънат на кръст, а това повдигаше въпроса как би могъл средновековният фалшификатор да предугади развитието на фотографското изкуство. Онова, което върху позитива приличаше на петна, всъщност представляваха ручейчета от кръв. Отново хвърли поглед към позитива и се удиви от факта, че кръвта бе запазила дори червения си цвят.
Стефани кликна с мишката върху надписа НАЙ-ЧЕСТО ЗАДАВАНИТЕ ВЪПРОСИ в главното меню за плащеницата. Един от въпросите бе дали от нея са взети ДНК проби. Развълнувана, Стефани кликна отново. Узна, че учените в Тексас са открили ДНК в петната от кръв, макар че са възникнали въпроси относно произхода на изследвания материал.
Уебстраницата на Плащеницата от Торино включваше пространна библиография и Стефани жадно зачете. Изгаряше я любопитство и тъй като се интересуваше от книги, погледът й премина по някои от заглавията. Затвори уебстраницата на плащеницата и отвори тази на книжарниците, които предлагаха сто заглавия, много, от които се повтаряха с дадените в уебсайта. Прочете няколко резюмета и избра онези книги, които искаше да получи веднага. Особено я привлякоха книгите на Иън Уилсън, преподавател в Оксфорд, който представяше и двете противоречащи си страни по въпроса за автентичността на плащеницата, макар самият той да бе убеден, че предметът не е фалшификат, което означаваше, не само че артефактът датира от първия век, но и че наистина това е погребалното платно на Иисус Христос!
Стефани грабна телефона и позвъни в близката книжарница. Усилието й бе възнаградено — разбра, че
