книжарницата разполага с едно от заглавията, от които се интересуваше.
Върна се в уебсайта на книжарниците и си поръча още няколко книги по въпроса. Като привърши с това, стана и взе палтото си от облегалката на стола.
— Отивам в книжарницата — викна към Питър тя. — Ще взема една книга за Плащеницата от Торино. Много съм любопитна. Знаеш ли нещо за нея?
— Хм — измърмори Питър и заби нос в масата, сякаш потъна в дълбок размисъл. — Знам името на града, в който се пази.
— Говоря сериозно — проплака Стефани.
— Добре, ще го кажа така — започна Питър. — Чувал съм за нея, но темата не е от онези, дето често се спрягат в разговорите с приятели. Ако ме притиснат много, бих казал, че е един от предметите на средновековната църква, използвани за разпалване на религиозните страсти и за пълнене на църковните каси, също като парченцата от светия кръст и изтръгнатите нокти на светците.
— Мислиш ли, че е истинска?
— Говориш за погребалното платно на Иисус, нали?
— Да.
— Разбира се, че не е! Още преди десет години доказаха, че е фалшификат.
— Ами ако ти кажа, че е най-изследваният артефакт в историята на човечеството?
— Ще те попитам дали наскоро не си пушила трева.
— Благодаря ти, Питър — засмя се Стефани.
— За какво ми благодариш?
— Притеснявах се, че моята неосведоменост по отношение на плащеницата я няма никъде по света. Но разбрах, че греша.
Стефани навлече палтото си и се отправи към вратата.
— Откъде ти хрумна да се занимаваш с Плащеницата от Торино? — извика след нея Питър.
— Скоро ще разбереш.
Тя прекоси приемната по диагонал и надникна в офиса на Даниел. Изненада се, като го видя да седи отпуснат на бюрото, хванал главата си с ръце.
— Хей! — извика тя. — Добре ли си?
Даниел вдигна глава. Очите му бяха зачервени, сякаш ги бе търкал, а лицето му беше по-бледо от всякога.
— Да, добре съм — отвърна той с изтощен глас. Предишната му веселост се бе изпарила.
— Какво има?
Той поклати глава и обходи с поглед разхвърляното бюро пред себе си.
— Да организираш подобно нещо е все едно да плаваш в пробита лодка и да изтребваш водата с напръстник. Инвеститорите отказват да отпуснат втората част от финансирането, докато не им кажа откъде съм толкова сигурен, че законопроектът на Бътлър няма да бъде придвижен и ще остане в подкомисията. А аз не мога да им кажа, защото ако го направя, новината ще се разпространи и Бътлър ще ме убие, задето не съм запазил тайната му. Губим всичко.
— Колко пари ни останаха?
— Почти никакви — въздъхна Даниел. — Само след месец ще се чудим какво да правим.
— Месец, през който ще лекуваме Бътлър — каза Стефани.
— Какъв късмет! — саркастично се изсмя Даниел. — Полудявам при мисълта, че трябва да спрем изследванията си, за да се занимаваме с хора като Бътлър и като онези клоуни по безплодието в Насо. Престъпление е, че медицинската наука в тази страна се политизира по такъв начин. Ако предците ни, които са настоявали за отделянето на църквата от държавата, видят как някои политици използват предполагаемата си вяра, за да се възползват от безспорно най-великото постижение в областта на медицината, сигурно ще се обърнат в гроба.
— Добре де, всички знаем какво стои всъщност зад днешните лудити на биотехнологичното движение — каза Стефани.
— За какво говориш?
— За прикритата политика против абортите — заяви тя. — Истината е, че тези демагози искат да провъзгласят оплоденото яйце за човешко същество с всички конституционни права, независимо от начина, по който е получено и независимо от бъдещето му. Становището им е абсурдно, но ако успеят, край на всичко.
— Вероятно си права — съгласи се Даниел и издиша със свистене. — Ама че ситуация! Потомците ни ще има да се чудят, що за хора сме били, че да разрешим един личен въпрос като аборта да блокира цялото общество години наред. Взехме наготово голяма част от идеите, свързани с човешките права, правителството и общото право от Англия. А защо не следваме примера на Англия в областта на етиката в репродуктивните биотехнологии?
— Добър въпрос, но няма да ни е от полза, за да търсим отговора му в момента. Какво стана с желанието ти да лекуваш Бътлър? Да го направим! Щом го излекуваме, няма да ни навреди, дори да има изтичане на информация към медиите, защото ще разполагаме с подписа му. Искам да кажа, че ако го излекуваме, той ще контактува с медиите и ще отхвърля всяко обвинение в политическа мотивация. Но няма да може да отхвърли подписания от него договор.
— Има логика — призна Даниел.
— Ами парите му? — попита Стефани. — Струва ми се, че това е най-важният въпрос в момента. Разбра ли нещо за тях?
— Дори не ми е хрумнало да проверя.
Даниел се обърна към компютъра, щракна няколко пъти и на екрана се появи специалната му електронна пощенска кутия.
— Имам съобщение. Трябва да е от Бътлър. Към него е прикрепено допълнение, което е доста обнадеждаващо.
Даниел отвори допълнението. Стефани заобиколи бюрото и погледна зад рамото му.
— Наистина изглежда обнадеждаващо — съгласи се тя. — Дава ни номера на сметката в банката и, доколкото разбирам, и двамата можем да теглим от нея.
— Има връзка с уебсайта на банката — добави Даниел. — Да видим дали ще открием баланса в сметката. Така ще разберем доколко можем да разчитаме на Бътлър.
След още няколко кликвания Даниел се облегна назад. Вдигна очи към Стефани. И двамата бяха изненадани.
— Бих казала, че можем — забеляза тя. — Той е готов!
— Слисан съм! — възкликна Даниел. — Очаквах най-много десет-двайсет хиляди. Но сто! Откъде ли е намерил толкова пари и то тъй бързо?
— Казах ти, че има на разположение цяла верига от политически комитети, които се занимават с набиране на средства. Питам се обаче дали онези, които са му дали парите, са си представяли за какво ще бъдат използвани. Каква ирония на съдбата, ако са консерватори, а те са такива!
— Това не ни засяга. Освен това, няма да изхарчим сто хиляди долара. Същевременно е добре да знаем, че ги имаме. Хайде на работа!
— Вече започнах с култивирането на фибробласта от кожната биопсия.
— Чудесно — потри ръце Даниел, възвърнал доброто си настроение от сутринта; дори страните му порозовяха. — Ще се пръсна, но ще се опитам да открия каквото мога за клиника „Уингейт“.
— Звучи добре — одобри Стефани и тръгна към вратата. — Ще се върна след час.
— Къде отиваш?
— В книжарницата — извика тя през рамо, но на прага се спря. — Запазили са ми една книга. Като посях културата, се порових в Интернет за Плащеницата от Торино. Трябва да ти кажа, че разделението на труда ми допада. Плащеницата се оказа далеч по-интересна, отколкото очаквах.
— Откри ли нещо?
