Беше се върнала в офиса малко преди шест и не бе намерила никого. Предположи, че Даниел се е прибрал и се настани на импровизираното си бюро в лабораторията, където с помощта на Интернет, както и на няколко стари вестника се зае да открие какво се бе случило с клиниката „Уингейт“ преди малко по-малко от година. Четивото щеше да е увлекателно, ако не бе толкова обезпокояващо.
Стефани постави лаптопа си в меката чанта калъф, грабна найлоновата торбичка с новите книги и си облече палтото. Преди да излезе, загаси осветлението и се наложи да си проправя път през вече тъмната приемна. Когато излезе на улицата, тръгна към Кендъл Скуеър. Вървеше с наведена глава срещу бръснещия вятър. Времето се беше променило рязко от ранния следобед, което бе типично за Ню Ингланд. Вятърът се бе обърнал и вече не духаше от запад, а от север и температурите паднаха.
Северният вятър носеше снежинки, които бяха обгърнали града, сякаш от небето се сипеше захар на прах.
Като стигна Кендъл Скуеър, Стефани хвана метрото до Харвард Скуеър и се озова в район, който й бе до болка познат още от годините в университета. Въпреки мразовитото време площадът, както винаги, гъмжеше от студенти и пъстро облечени младежи, които се въртяха около тях. Неколцина улични музиканти предизвикваха развилнелия се вятър. Посинелите им пръсти изтръгваха весели мелодии от инструментите за удоволствие на минувачите. Стефани ги съжали и пусна по долар в обърнатите им шапки на път от Харвард Скуеър за Елиът Скуеър.
Бързо премина покрай блъсканицата пред евтиното кабаре и излезе на Братъл Стрийт. Прекоси част от Радклиф Колидж и знаменитата къща-музей на Лонгфелоу. Този път не се спря при нея. Беше погълната от мисли върху прочетеното през последните три часа и половина и гореше от желание да го сподели с Даниел. Любопитна беше да разбере какво бе открил той.
Когато се изкачи по стъпалата пред сградата, където живееха заедно с Даниел, минаваше осем. Той обитаваше последния етаж на добре ремонтирана триетажна къща от късно викторианския период със запазена украса и характерните греди от тъмно дърво на фронтона. Беше го купил през 1985 година, когато се върна на работа в Харвард. Не само, че бе напуснат поста си във фирмата „Мърк Фармасютикълс“; след петгодишен съвместен живот бе напуснал и жена си. Бе споделил със Стефани, че се чувства смазан и от двете. Жена му била медицинска сестра. Двамата се запознали, докато се подготвял едновременно за завършване на медицинския факултет и за защита на докторат по философия, подвиг, който според Стефани бе съизмерим със състезание по дълго бягане заднишком. Беше й казал, че бившата му съпруга била бавна, но упорита и че по време на съвместния им живот той се чувствал като Сизиф, търкалящ огромен камък нагоре по стръмния планински склон. Беше споделил, че тя била твърде добра и очаквала същото и от него. Стефани се питаше как ли се съчетават двете качества. Помисли си, че е благодарна, задето поне нямаха деца, макар че бившата му жена отчаяно копнеела да стане майка.
— Тук съм! — извика Стефани, докато затваряше вратата с гръб. Внимателно постави чантата с лаптопа и торбичката с книгите на малката масичка във фоайето, освободи се от палтото си и отвори дрешника, за да го окачи.
— Има ли някой вкъщи? — продължи да вика тя, но гласът й звучеше приглушено от килера.
Когато окачи палтото си, тя се обърна. Отново извика, като видя фигурата на Даниел да изпълва пространството пред вратата на хола. Беше на два-три метра от нея. Звукът, който се отрони от устните й приличаше повече на цвърчене.
— Осем часът е — успя да промълви тя и притисна ръка към гърдите си. — Как можеш да се промъкваш така зад мен!
— Защо не ми телефонира? Щях да звъня в полицията.
— О, хайде стига! Знаеш каква съм, като попадна в книжарница. Посетих няколко и като вляза, не мога да изляза. Разлиствах, преглеждах и се чудех какво да избера. Когато се върнах в офиса, дощя ми се да поработя.
— Защо си изключила мобилния телефон? Опитвах се да се свържа.
— В книжарницата го изключих, а после не се сетих да го включа отново. Хей! Съжалявам, ако съм те накарала да се тревожиш за мен. Но вече съм у дома, здрава и читава. Приготви ли нещо за вечеря?
— Колко забавно! — изръмжа Даниел.
— Отпусни се! — каза Стефани и закачливо го дръпна за ръкава. — Оценявам загрижеността ти, повярвай ми, но умирам от глад, вероятно и ти. Хайде да вечеряме навън. Защо не се обадиш в „Риалто“, докато аз взема душ? Петък вечер е, но като отидем, все ще намерим някоя маса.
— Добре — насили се да каже Даниел, сякаш даваше съгласието си за някакво важно начинание.
Когато влязоха в ресторанта, беше девет и двайсет и, както бе предрекла, масата бе готова и ги очакваше. Тъй като и двамата бяха гладни, тутакси се заеха да изучават менюто и нямаха търпение да направят поръчката. Келнерът им донесе желаната бутилка вино, газираната вода и малко хляб, за да потушат жаждата и залъжат глада си.
— Така — облегна се назад Стефани. — Кой ще започне пръв?
— Може би аз — отвърна Даниел. — Защото нямам много за разказване, но пък е доста обнадеждаващо. Телефонирах в клиника „Уингейт“ и подразбрах, че разполагат с нужното оборудване и ще ни го предоставят. Всъщност вече договорих цената — четирийсет хиляди.
— Охо! — възкликна Стефани.
— Да, знам, че са доста пари, но не исках да се пазаря. Отначало, като им заявих, че няма да могат да използват случая за реклама на клиниката, помислих, че всичко пропада. За щастие, те се съгласиха.
— Е, няма да ги извадим от джоба си, освен това разполагаме с достатъчно пари. А яйцеклетките?
— Това е най-хубавото. Обещаха ми, че ще ни ги доставят без никакъв проблем.
— Кога?
— Когато поискаме, така ме увериха.
— Господи! — възкликна Стефани. — Разпалват любопитството ми все повече.
— На харизан кон зъбите не се гледат.
— Ами неврохирурга?
— И тук няма да имаме проблем. На острова имало неколцина, които драпат за работа. А местната болница дори разполагала със стереотаксична апаратура.
— Това е страхотно.
— И аз си го помислих.
— А пък аз имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?
— Колко лоша е лошата?
— Всичко е относително. Не е толкова лоша, че да наруши плановете ни, но е достатъчно лоша, за да ни разтревожи.
— Да чуем най-напред нея и да приключим с лошите новини.
— Шефовете на клиника „Уингейт“ са дори по-неблагонадеждни, отколкото мислехме. Между другото, с кого от тях разговаря, когато позвъни там?
— И с двамата: Спенсър Уингейт и неговия иконом Пол Сондърс. Трябва да ти кажа, че и двамата са клоуни. Можеш ли да си представиш? Издават свое собствено научно списание и сами си пишат и редактират материалите!
— Искаш да кажеш, че списанието няма редколегия?
— Останах с това впечатление.
— Смехотворно е, освен ако някой не е абониран за списанието и не чете написаното в него като евангелие.
— И аз мисля така.
— Значи са по-лоши и от клоуни — забеляза Стефани. — По-лоши са дори от нарушителите на етичните норми в експерименталното клониране. Използвах архиви от вестниците, по-специално „Бостън Глоуб“, за да разбера какво се е случило миналия май, когато клиниката внезапно се премести на Бахамските острови. Спомняш ли си, че сноши във Вашингтон ти споменах за изчезването на две студентки от Харвард? Е, нашите хора са били повече, от замесени и това се твърди от две харвардски докторантки. Успели да получат работа в клиниката и да проследят съдбата на яйцеклетките, които дарили. По време на проследяването открили много повече, отколкото очаквали. Заявили, че са видели яйчниците на изчезналите жени в специалното помещение в клиниката, където съживяват яйцеклетките.
