Когато Стефани отново изчезна в лабораторията, за да провери културата с фибробласта на Бътлър. Даниел си каза, че тъй като нещата вървят гладко, добре би било да се обади на инвеститорите, като се надяваше да ги убеди да отпуснат втората част от инвестициите. Но разговорът не донесе добри резултати. Главният инвеститор го прекъсна, като му заяви, че не иска да го чува, докато не му изпрати писмени доказателства, че НХТСК няма да бъде забранена. Банкерът обясни, че в светлината на последните събития устните уверения и то под формата на неопределени обещания, не са подходящи. Той добави, че ако не получи такъв документ в близките дни, парите, заделени за КЛЕЗА, ще бъдат пренасочени към някоя обещаваща биотехнологична фирма, чиято интелектуална собственост не е под политическа заплаха.
Даниел отпусна глава назад. Идеята да се върне към сигурния, но сиромашки живот в университета, където всичко вървеше извънредно бавно и нещата бяха предсказуеми, му се виждаше все по- привлекателна. Бе започнал да намразва несигурността в опитите си да спечели полагащото му се място сред богаташите знаменитости. Унизително беше как филмовите звезди трябва само да наизустят няколко реплики, а безмозъчните спортисти да проявят ловкост с пръта за овчарски скок или с топката, за да забогатеят и да застанат в центъра на вниманието. С образованието, което имаше и блестящото откритие, което бе направил, беше нелепо да изпитва затруднения и сърцето му да се свива от страх.
Стефани надникна зад ъгъла.
— Познай! — весело изчурулика тя. — Културата с фибробласта на Бътлър се развива отлично. Под въздействието на петте процента въглероден двуокис в атмосферата около него, вече имаме наличие на хубав единичен пласт. Клетките ще са готови по-скоро, отколкото очаквах.
— Чудесно — отвърна потиснато Даниел.
— Сега пък какво има? — попита го тя, влезе и седна. — Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се строполиш на пода. Защо си толкова отчаян?
— Не ме питай! Пак същата история — пари, или по-скоро липсата на пари.
— Аха… Предполагам, че отново си разговарял с инвеститорите.
— Колко сме проницателни! — язвително отвърна Даниел.
— Приятно тъгуване! Защо се самоизмъчваш?
— Сега пък излезе, че аз съм виновен.
— Виновен си, щом продължаваш да им се обаждаш. От онова, което ми каза вчера, се разбира, че намеренията им са съвършено ясни.
— Но планът „Бътлър“ напредва. Нещата се развиват.
Стефани затвори за миг очи и си пое дълбоко въздух.
— Даниел — започна тя, като обмисляше какви думи да употреби, за да не го обиди, — не бива да очакваш от хората да гледат на света с твоите очи. Имаш блестящ ум, може би си твърде умен за другите. Те не гледат на нещата като теб. Не могат да мислят по същия начин.
— Говориш ми покровителствено — изгледа я косо Даниел, нейният любовник, научен сътрудник и бизнес партньор; напоследък, с развитието на събитията, бе останал по-скоро само бизнес партньор.
— Не, за бога! — убедително възкликна Стефани.
Но преди да продължи, телефонът звънна. Дрезгавият звук в тихото помещение ги сепна. Даниел протегна ръка към слушалката, но не я вдигна.
— Очакваш ли разговор?
Стефани поклати глава.
— Кой може да звъни в офиса и то в събота?
— Вероятно е за Питър — предположи Стефани. — Той е в лабораторията.
Даниел вдигна слушалката и изрече пълното название на фирмата:
— Предприятие за клетъчна замяна.
— Обажда се д-р Спенсър Уингейт от клиника „Уингейт“ в Насо. Търся доктор Даниел Лоуъл.
Даниел направи знак на Стефани да отиде в приемната и да използва деривата на Вики. После се представи.
— Наистина не се надявах да попадна направо на теб, докторе — каза Спенсър.
— В събота секретарката ни почива.
— Вярно! — отвърна Спенсър със смях. — Не съобразих, че днес е събота. Тъй като открихме клиниката съвсем наскоро, работим по двайсет и четири часа всеки божи ден без почивка. Много се извинявам за безпокойството.
— Не ни безпокоиш ни най-малко — увери го Даниел.
Той чу леко прещракване и разбра, че Стефани е вече на линията. — Проблем ли е възникнал след вчерашния ни конфиденциален разговор?
— Тъкмо обратното — отвърна Спенсър. — Опасявах се, че при теб може да има промяна. Обеща, че вечерта пак ще се обадиш, а не го стори.
— Имаш право — каза Даниел. — Много съжалявам. Очаквах да ми се обадят във връзка с плащеницата и топката да се затъркаля. Извинявам се, че не спазих обещанието си.
— Не е нужно да се извиняваш. Макар ти да не позвъни, аз го правя сега, за да ти съобщя, че вече разговарях с един невролог, д-р Рашид Наваз, който има кабинет в Насо. Той е пакистанец, получил образованието си в Лондон, за когото знам само хубави неща. Талантлив е, има известен опит с импланти на ембрионални клетки и гори от желание да помогне. Съгласи се да уреди пренасянето на стереотаксичното оборудване от болница „Принцеса Маргарет“.
— Обърна ли му внимание върху дискретността?
— Разбира се и той обеща.
— Чудесно! — възкликна Даниел. — Разбрахте ли се за заплащането?
— Да. Стана ясно, че възнаграждението му ще е повече, отколкото предполагах, и причината вероятно е настояването за дискретност. Иска хиляда долара.
Даниел се поколеба за миг дали да продължи преговорите. Хиляда долара бяха чувствително повече от първоначално обявените двеста-триста. Но парите не бяха негови и той каза на Спенсър да уреди нещата.
— Някаква промяна относно датата на пристигането ти? — попита Спенсър.
— Никаква засега — каза Даниел. — Ще ти я съобщя предварително.
— Отлично — отвърна Спенсър. — Докато още си на телефона, бих желал да обсъдим някои малки подробности.
— Разбира се.
— Първо: бихме искали да получим половината от уговорените суми предварително — започна Спенсър. — Ще ти изпратя инструкции по факса.
— Веднага ли искате парите?
— Още щом ни уведомиш за датата на пристигането си. Парите ще ни дадат възможност да заплануваме назначенията. Ще те затрудним ли?
— Мисля, че не — отвърна Даниел.
— Добре — каза Спенсър. — Второ: бихме искали да инструктираш персонала, по-специално д-р Сондърс, как се прилага НХТСК, и да обсъдим едно бъдещо споразумение за лицензирането на НХТСК и тарифите за нужните изследвания и ензими.
Даниел се поколеба. Интуитивно усещаше, че поведението на Спенсър се дължи на факта, че предишния ден твърде бързо се бе съгласил да заплати исканите суми. Той се прокашля в телефонната слушалка.
— Няма никакъв проблем д-р Сондърс да бъде допуснат да наблюдава процеса, но що се отнася до лицензирането, боя се, че не мога сам да взема решение. КЛЕЗА е корпорация и има борд на директорите, който трябва да се произнесе по въпроса в интерес на акционерите. Но като неин организатор в момента мога да ти обещая да го разгледаме в бъдеще, като вземем предвид помощта, която ни оказвате сега.
— Може би искам твърде много — отвърна добродушно Спенсър и се засмя. — Но сигурно знаеш поговорката: „От питане глава не боли“?
Даниел обърна очи към тавана и се самосъжали, че трябва да преминава през подобни унижения.
— И едно последно нещо — продължи Спенсър. — Бихме искали да знаем името на пациента, за да му направим медицински картон. Трябва да се подготвим за неговото или нейното пристигане.