— Няма да е нужен картон — отсече Даниел. — Вчера ясно ви заявих, че лечението ще протече при абсолютна секретност.
— Но нали името на пациента ще ни е нужно за лабораторните анализи и всичко останало? — попита Спенсър.
— Наречете го Пациент Хикс или Джон Смит, все едно — каза Даниел. — Предполагам, че ще остане в клиниката не повече от двайсет и четири часа. Ще бъдем с него през цялото време, защото ние ще извършваме лабораторните изследвания.
— Ами ако властите се усъмнят?
— Има ли такава вероятност?
— Не, мисля, че няма, но… Ако все пак ни попитат, какво да им кажем?
— Сигурен съм, че имате опит с тях по строежа на клиниката и ще проявите въображение. Нали ще ви платим четирийсет хиляди долара? Погрижете се да не задават въпроси.
— Ще трябва да подкупим един-двама. Може би, ако добавиш още пет хилядарки, ще сме в състояние да осигурим спокойствието на властите.
Даниел едва сдържаше гнева си, затова не отговори нищо. Мразеше да го манипулират, особено пък клоуни като Уингейт.
— Добре — отвърна той, без да прикрива раздразнението си. — Сега ще ви преведем двайсет и две хиляди и петстотин. Но искам личното ти уверение, че отсега нататък няма да срещнем никакви спънки, а вие няма да имате никакви изисквания повече.
— Като основател на клиника „Уингейт“ те уверявам, че ще положим всички усилия да посрещнем нуждите ти и да задоволим всяко твое искане.
— Скоро ще ви се обадим.
— Ще бъдем налице!
Кабинетът на Спенсър се разтресе от бумтежа на реактивните двигатели, когато междуконтиненталният Боинг–767 премина над клиника „Уингейт“ на височина по-малко от хиляда и петстотин метра, готов да се приземи. Поради тежките материали, с които бе осъществена изолацията на сградата, вибрациите по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха, а те бяха толкова силни, че дипломите, окачени на стената се изкривиха. Беше свикнал с непрекъснатия шум през деня и спокойно наместваше изкривените рамки, без да му обръща повече внимание.
— Как се представих? — извика през отворената врата той.
След като изслуша разговора между Спенсър и Даниел от съседния кабинет, Пол Сондърс се появи на вратата.
— Е, нека погледнем нещата откъм хубавата им страна. Не разбра името на пациента, но успя да намалиш наполовина броя на вероятните богаташи знаменитости. Сега вече знаем, че пациентът е мъж.
— Колко забавно! — отвърна Спенсър. — Не сме и очаквали да ни сервира името му на сребърен поднос. Но поне го накарах да повиши цената на четирийсет и пет хиляди и да се съгласи да наблюдаваш работата им. Не е малко.
— Обаче не го притисна по въпроса за лицензирането. Това щеше да ни донесе големи пари.
— Е, той беше прав. Управлява цяла корпорация.
— Може и да е корпорация, но компанията е частна и той държи най-големия пакет от акции.
— Добре де, спечелихме малко, загубихме малко, нормално е. Поне не го подплаших. Не забравяй от какво се бояхме — ако го притиснем твърде силно, той може да се обърне към друга клиника.
— Спомних се, че времето го притиска и преосмислих нещата. Най-вероятно нашата клиника е единствената, която може за толкова кратък период да му предостави първокласна лаборатория, болнично обслужване и яйцеклетки, без да задава излишни въпроси. Но, както и да е. Още можем да се надяваме на печалба, като узнаем името на пациента. Сигурен съм. Колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре.
— Напълно съм съгласен с теб и затова му позвънихме — за да се убедим, че Лоуъл наистина е в лабораторията си.
— Така беше! И се дължи на теб. Още щом свършихте разговора, аз се обадих на Кърт Хърман и го уведомих за всичко. Той ме увери, че веднага ще предаде информацията на своя човек в Бостън, който е готов да влезе с взлом в апартамента на Лоуъл.
— Надявам се, че „неговият човек“, както го нарече ти, ще пипа внимателно. Ако Лоуъл се изплаши, или още по-лошо, ако пострада, всичко може да пропадне.
— Предадох опасенията ти на Кърт.
— Как реагира той?
— Нали знаеш, че не говори много. Но ме разбра.
— Надявам се да си прав, защото наистина можем да ударим кьоравото. След строежа и оборудването на клиниката, кладенецът ни съвсем пресъхна, а на хоризонта не виждам да се появяват ангажименти по специалността ни — борбата с безплодието.
— Д-р Спенсър Уингейт е един плужек и тъкмо от това се опасявах — тръсна глава Стефани.
След като изслуша разговора им, тя се върна в кабинета на Даниел.
— Говори за подкупи толкова свободно, сякаш се среща с това под път и над път.
— На Бахамите може и да е така — предположи Даниел.
— Надявам се да е нисък, дебел и с брадавица на носа.
Даниел смутено я погледна.
— Може да е пушач и да има лош дъх — додаде тя.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Ако Уингейт изглежда толкова зле, колкото и звучи, вероятността да изгубя вяра в медицинската професия е значително по-малка. Знам, че разсъжденията ми са ирационални, но не желая този мошеник да има нищо общо с въображаемия образ на лекаря, който съм си изградила. Настръхвам при мисълта, че е практикуващ доктор. Същото се отнася и за партньорите му.
— Хайде, Стефани! Не ставай глупава! В медицинската професия, както във всяка друга, далеч не всичко е идеално. Има и добри, и лоши лекари, а повечето са някъде по средата.
— Мислех, че самоконтролът влиза в определението за лекарската професия. Цялата работа е, че имам усещането, че не бива да се захващаме с тези хора.
— За последен път ти казвам — уморено отвърна Даниел, — че няма да работим с тези клоуни. Господ да ни е на помощ! Ще използваме апаратурата им и толкоз. Точка по въпроса.
— Да се надяваме, че няма да има усложнения — каза Стефани.
Даниел я погледна в очите. Бе живял с нея достатъчно дълго, за да разбере, че тя не приема казаното от него за чиста монета и се подразни, че не го подкрепя напълно. Проблемът беше, че лошото й предчувствие биеше тревога в собственото му съзнание, а той всячески се опитваше да отхвърли притесненията. Искаше му се да вярва, че всичко ще протече гладко, ала негативизмът на Стефани подкопаваше надеждите му.
Факсът в приемната даде признаци на живот.
— Ще отида да видя — каза Стефани.
Тя стана и излезе от стаята.
Даниел се загледа след нея. Най-после се бе отървал от втренчения й поглед. Понякога всички го дразнеха, дори тя. Запита се дали самичък нямаше да се чувства по-добре.
— Бътлър ни връща подписания документ — извика от приемната Стефани. — Изпраща ни и уверение, че оригиналът пътува по пощата.
— Чудесно! — викна в отговор Даниел.
Поне Бътлър беше точен.
— Има и запитване дали следобед сме проверили електронната поща.
Тя се появи на вратата и въпросително го погледна.
— Аз не съм я проверявала. А ти?
Даниел поклати глава и се наведе, за да се включи в Интернет. В електронната поща, открита
