специално за връзка с Бътлър, имаше писмо от сенатора. Стефани се приближи до бюрото и се зачете над рамото му:
Скъпи мои доктори,
Надявам се това писмо да ви завари улисани в приготовления за предстоящото лечение. И аз съм много зает, но с удоволствие ви уведомявам, че благодарение на намесата на мой влиятелен колега пазителите на Плащеницата от Торино много ми помагат. При първа възможност трябва да отидете в Торино. Когато пристигнете, ще се обадите в канцеларията на епархията на епископа на Торино и ще поискате да говорите с монсиньор Манцони. Ще го информирате, че сте мои представители. Засега знам само, че монсиньорът ще ви определи среща на удобно място, за да ви предаде частица от свещената реликва. Моля ви, погрижете се това да стане при най-дълбока дискретност, за да не компрометирате високоуважаемия колега.
Само за секунди Даниел изтри писмото, както двамата със Стефани бяха изтрили и предишните съобщения от сенатора. Бяха решили да оставят колкото е възможно по-малко писмени свидетелства по случая. Когато свърши, той вдигна поглед към нея.
— Ашли Бътлър изпълни своята част от задълженията.
Стефани кимна с глава.
— Впечатлена съм. Започвам наистина да се вълнувам. Случаят възбужда международна интрига.
— Кога ще бъдеш готова да тръгнеш? Италианската въздушна компания
— Багажът не е проблем — отвърна Стефани. — Но имам две важни задачи: мама и посявката от тъканта на Бътлър. Както вече ти казах, трябва да прекарам известно време с майка ми. Освен това искам да наблюдавам заложената култура дотогава, докато Питър ще е в състояние да я поеме.
— Колко време ти е нужно за културата?
— Не много. Така, както се развива досега, вероятно утре сутринта ще мога да я оставя в задоволително състояние. Искам само да се уверя, че се е образувал истински пласт. После Питър ще я наблюдава и ще поддържа ниската температура в колбата. Възнамерявам, когато сме готови, да я пренеса до Насо в контейнер с течен азот. Част от културата ще оставим тук, в случай, че по-късно ни потрябва.
— Да гледаме по-оптимистично — отвърна Даниел. — Ами майка ти?
— Утре мога да прекарам няколко часа през деня с нея. В неделя винаги си е у дома и готви.
— Това означава, че би могла да отпътуваш още утре вечер?
— Да, ако тази вечер си приготвя куфарите.
— Тогава да се връщаме в апартамента.
Стефани отиде в лабораторията, за да си вземе лаптопа и палтото. След като се увери, че Питър ще бъде сутринта тук, за да обсъдят грижите за посявката на Бътлър, тя се върна в приемната. Даниел вече беше отворил външната врата.
— Господи, колко си се разбързал! — забеляза Стефани.
Обикновено трябваше да го чака. Колчем тръгнеха за някъде, той все имаше нещо да свърши в последния момент.
— Наближава четири и не искам да се извиняваш с мен, задето не си могла да се приготвиш за полета утре вечер. Като си помисля само колко време ти отне да си събереш багажа за пътуването ни до Вашингтон за две нощи, не знам как ще смогнеш да се приготвиш за цял месец! Сигурен съм, че няма да стане толкова бързо, колкото смяташ.
Стефани се усмихна. Той Имаше право, защото, освен другите неща, искаше да поизглади. Трябваше да се отбие и в аптеката. Но не очакваше Даниел да подкара с такава скорост. Когато профучаха по Мемориал Драйв, тя хвърли поглед на скоростомера. Караха с почти деветдесет в зона със задължително ограничение до четирийсет и пет километра в час.
— Хей, намали! — извика Стефани. — Караш като онзи шофьор на такси, от когото се оплакваш толкова много.
— Извинявай — каза Даниел и плавно намали скоростта.
— Обещавам, че ще се приготвя навреме, затова няма нужда да рискуваш живота и на двамата.
Стефани хвърли поглед към Даниел, за да види дали е разбрал, че тя се шегува, но решителното му изражение не се промени.
— Нямам търпение всичко да свърши час по-скоро — измърмори той, без да сваля поглед от пътя пред себе си.
— Сетих се за още нещо, което трябва да свърша — каза Стефани. — Ще направя така, че съобщенията от Бътлър да се събират в паметта и на мобилния ми телефон. По този начин ще знаем кога сме получили имейл и ще можем да го отворим.
— Чудесна идея — съгласи се Даниел.
Спряха до бордюра пред дома на Даниел. Той изключи двигателя и изскочи от колата. Беше преполовил пътя до входа, докато Стефани още се занимаваше с лаптопа от задната седалка. Тя вдигна рамене. Когато се съсредоточеше върху нещо, той ставаше един разсеян професор. Изобщо не я забелязваше, като сега например. Но тя не го приемаше лично. Познаваше го твърде добре.
Даниел вземаше стъпалата по две наведнъж, докато си мислеше, че най-напред трябва да се обади в бюрото на авиолиниите, за да запази билети, а после да се свърже с „Уингейт“. Реши, че няма защо да остават в Торино повече от една нощ. Напомни си да не забрави да попита Спенсър как да му преведе парите и да получи разписка за тях.
Когато стигна до третия етаж, Даниел спря и затърси ключа във връзката. Тъкмо тогава забеляза, че вратата на апартамента му е открехната. Опита се да си спомни кой излезе последен — той или Стефани. Сети се, че беше той, тъй като се бе върнал за портфейла си. Помнеше добре, че бе заключил и секретната, и допълнителната брава.
Наоколо цареше пълна тишина и до ушите му достигна шумът от отварящата се и затваряща се външна врата на сградата, а после и от стъпките на Стефани по старите скърцащи стъпала. Наемателите от първия етаж бяха отишли на почивка на Карибските острови, а мъжът, който обитаваше втория етаж никога не си беше вкъщи през деня. Той беше математик и по цял ден обсаждаше компютърните центрове. Връщаше се само за да спи.
Даниел възбудено отвори вратата по-широко и огледа вестибюла. Погледът му достигна до дневната. Тъй като слънцето клонеше към залез, целият апартамент бе потънал в зрак. Даниел тутакси забеляза лъча от фенерче, който за миг прекоси стената на дневната. Едновременно с това чу изщракване на ключалка — идваше от кантонерката.
— Кой, по дяволите, е вътре? — извика с всичка сила той.
Обхвана го ярост, че някой се е вмъкнал в апартамента му, но не искаше да действа безразсъдно. Макар неканеният гост да бе влязъл през предната врата, Даниел бе убеден, че е проучил разпределението и знае за задния вход към пожарното стълбище. Когато извади мобилния си телефон, за да позвъни на 911, той си мислеше, че крадецът ще изчезне от там.
За негова изненада натрапникът тутакси се появи пред погледа му и го заслепи с фенерчето. Даниел се опита да заслони очите си с ръка. Видя само, че мъжът се приближава към него с главоломна скорост. В следващия миг бе грубо изблъскан от облечената му в ръкавица ръка с такава сила, че едва запази равновесие. Ушите му заглъхнаха, пред очите му заиграха светкавици. Крадецът, облечен в плътно прилепнало по тялото черно трико и черна маска на главата, безшумно се втурна надолу по стълбите. Последва писък от страна на Стефани и двамата чуха как входната врата се отвори и после се затръшна след непознатия.
