Даниел, все още залитайки, се наведе да погледне зад парапета. На долната площадка Стефани, опряла гръб към заключената врата на математика, притискаше с две ръце лаптопа към гърдите си. Лицето й бе пребледняло.
— Добре ли си? — попита Даниел.
— Кой, по дяволите, беше този?
— Един проклет крадец — отвърна Даниел.
Обърна се и заразглежда вратата на апартамента. Стефани изкачи останалите стъпала и застана зад него.
— Поне не я е разбил — забеляза Даниел. — Сигурно е имал ключ.
— Сигурен ли си, че сутринта заключи вратата?
— Абсолютно! Помня, че заключих дори допълнителната брава.
— Кой друг има ключ от тук?
— Никой — отговори Даниел. — Ключовете са два. Направих само толкова, когато купих жилището и смених бравата.
— Трябва да е отворил с шперц.
— Ако е така, значи е професионалист. Но защо един професионалист ще влиза с взлом в моя апартамент? Не притежавам никакви ценности.
— О, не! — внезапно извика Стефани. — Оставих всичките си накити върху скрина, там е и часовникът с диаманти на баба ми.
Тя се втурна покрай Даниел и влезе в спалнята.
Даниел я последва по коридора.
— Сега си спомних: сглупих, като оставих сумата, която получих снощи, върху бюрото.
Заклати се към кабинета. За негова изненада парите бяха непокътнати и стояха там, където ги беше оставил. Най-отгоре, в средата на писалището. Като ги взе, забеляза, че всичко останало върху бюрото бе разбъркано. Знаеше, че не е най-подреденият човек на земята, но от друга страна беше изключително организиран. Отгоре имаше купища писма, сметки и научни списания, но той отлично знаеше кое къде се намира и какво съдържа всяка купчина.
Очите му пробягаха по четирите чекмеджета на кантонерката. Дори листите с напечатания текст на статията, които чакаха да бъдат изпратени в редакцията на списанието, бяха разбъркани.
На вратата се появи Стефани.
— Сигурно е влязъл току-що — въздъхна с облекчение тя. — Очевидно е нямал време да отиде до спалнята. Нещата ми не са докоснати и си седят там, където ги бях оставила снощи.
Даниел взе купчината сметки.
— Не е взел дори парите, а със сигурност ги е видял.
— Че какъв крадец ще е бил този? — засмя се глухо Стефани.
— Никак не е смешно — сопна й се Даниел.
Започна да отваря чекмеджетата на бюрото и кантонерката едно по едно и да проверява съдържанието им.
— И аз не го намирам за смешно — каза Стефани. — Опитвам се да разсея тревогата си.
— За какво говориш? — вдигна поглед към нея Даниел.
Стефани поклати глава и задиша дълбоко. Упорито се бореше със сълзите си. Цялата трепереше.
— Разстроена съм. Много се разтревожих. Чувствам се насилена, защото някой е нарушил неприкосновеността на дома ни. Напомня ми, че непрекъснато се намираме на ръба на живота и смъртта, макар да не го осъзнаваме.
— И аз се разтревожих — отвърна Даниел. — Но не съм настроен философски. Тревожи ме усещането, че в нахлуването има нещо, което не разбирам. Очевидно е, че този мъж не е обикновен крадец. Търсил е нещо определено, но не знам какво. Това ме обърква.
— Не мислиш ли, че причината да не вземе нищо е ранното ни завръщане?
— Бил е в апартамента известно време, което със сигурност му е било достатъчно, за да открадне нещо ценно. Но не е поискал. Имал е време да се рови из бюрото и кантонерката.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото и аз имам интуиция. Този мъж беше професионалист и е търсил нещо определено.
— Имаш предвид интелектуална собственост, свързана с НХТСК?
— Възможно е, но се съмнявам. Разполагам с всички патенти по нея. Освен това, ако са искали да откраднат нещо такова, щяха да нахлуят в офиса ни, не тук.
— Тогава какво?
— Не знам — сви рамене Даниел.
— Повика ли полиция?
— Отначало исках да го направя, но сега не съм толкова сигурен.
— Защо? — изненада се Стефани.
— Какво ще ни помогне полицията? Мъжът вероятно отдавна е изчезнал. Нищо не липсва, така че няма да търсим застраховка, а не ми се ще да ни задават въпроси относно заниманията ни напоследък, ако се стигне дотам. На всичко отгоре утре вечер заминаваме и не искам полицията да ни попречи.
— Чакай малко! — внезапно каза Стефани. — Ами ако нахлуването има връзка с Бътлър?
Даниел се вторачи в лицето й.
— Как и защо би могло да се свърже с Бътлър? — попита той.
Стефани също се вторачи в него. Звукът от хладилника в кухнята наруши вечерната тишина.
— Не знам — отвърна най-после тя. — Спомних си, че има връзки във ФБР и че те бе разследвал. Може да не са привършили.
Даниел кимна и се замисли върху думите й. Осъзна, че макар предположението й да е твърде странно, не може да го отхвърли с лека ръка. Не беше ли странна и тайната им среднощна среща с Бътлър преди два дни?
— Да се опитаме да забравим за инцидента — предложи Даниел. — Чака ни много работа. Да започваме!
— Добре — показа сила на духа Стефани. — Може би, като се съсредоточа върху багажа, ще се отпусна. Но мисля, че преди това трябва да се обадим на Питър и да го предупредим, в случай че този тип нахлуе и в офиса.
— Идеята е добра — отвърна Даниел. — Но няма да му казваме за Бътлър. Не си го информирала, нали?
— Не. Нищо ни съм му казала.
— Добре! — кимна Даниел и вдигна телефонната слушалка.
ГЛАВА 10
Макар да бе свикнала с променливото време в Ню Ингланд, на сутринта Стефани се изненада от неочаквания мек и приятен ден. Зимното слънце грееше едва-едва, но въздухът бе топъл и птиците го раздираха от всички страни с песните си, сякаш пролетта надничаше иззад близкия ъгъл. Нямаше и помен от мразовитата петъчна вечер, когато се прибираше от Харвард Скуеър и стъпваше върху покритата със сняг земя.
Стефани бе паркирала колата на Даниел в гаража на Гавърнмънт Сентър и тръгна пеша към Норт Енд, един от най-старите квартали на Бостън. Представляваше лабиринт от тесни улички с три или четириетажни къщи от двете им страни. Имигранти от Южна Италия бяха обсебили района още в деветнайсети век, бяха го превърнали в подобие на Малка Италия и сега той изобилстваше с живописни кътчета, из които се разнасяха пикантни миризми. По улиците винаги имаше шумно разговарящи групи от хора, а във въздуха се носеше ароматът на къкрещ болонски сос. Когато разпускаха учениците, наоколо гъмжеше от деца.
Стефани се спусна по Хановър Стрийт и пред очите й се откри добре познатата главна улица, която разделяше квартала на две половини. Като цяло хората бяха добри, общителни и топлосърдечни и
