представляваха благоприятна среда за израстването на всяко дете. Проблемът при нея беше семейството й, както сама бе признала на Даниел. Онзи разговор бе събудил някои чувства в душата й, които отдавна бе потиснала; същото се случи, когато повдигнаха обвинението срещу Антъни.
Стефани се спря пред отворената врата на кафене „Козенца“. То бе собственост на фамилията и предлагаше италиански сладкиши и сладолед, както и неизбежните еспресо и капучино. Чуваше разговорите и шумния смях, които се смесваха със съскането и потракването на машината за еспресо, а въздухът бе натежал от миризмата на прясно смляно кафе. Бе прекарала дълги и приятни часове с приятели пред изумителните сладки и ароматния сладолед в същото това кафене с кичозната рисунка на Везувий и Неаполитанския залив върху стената, но сега това й се струваше останало далеч назад във времето.
Когато надзърна вътре, Стефани осъзна колко дълбока пропаст лежи между нея и семейството й, с изключение може би само на майка й, с която често разговаряше по телефона. С изключение на по-малкия й брат Карло, който бе станал свещеник и чието призвание не разбираше, тя бе единствена в семейството, която завърши колеж и стана доктор на науките. Повечето от съученичките й от началното училище и приятелките й от гимназията, дори онези, които бяха продължили образованието си, сега живееха или в стария квартал, или в покрайнините на Бостън и си имаха семейства, съпрузи и деца. А тя съжителстваше с мъж, шестнайсет години по-възрастен от нея, с когото се бореше да изгради компания за биотехнологии и да я задържи на повърхността, като тайно прилага върху американски сенатор не одобрен и експериментален, но обещаващ метод на лечение.
Докато вървеше надолу по Хановър Стрийт, се размисли за предишния си живот. Струваше й се странен. Сигурно се дължеше на бизнес делата на баща й и на ролята, която фамилията играеше в рамките на общността. Питаше се дали животът й нямаше да се развие по съвършено различен начин, ако емоционалната връзка между нея и баща й беше по-дълбока. Като дете многократно се бе опитвала да прекрачи бариерата на егоцентричния му мъжки шовинизъм и непрекъснатата му заетост, но така и не успя. От отчаяните й усилия се бе родил онзи силен и независим характер, който й помогна да стане онова, което бе в момента.
Изведнъж й хрумна нещо толкова интересно, че дори спря за миг. Въпреки огромната и очевидна разлика между баща й и Даниел, те имаха нещо общо. И двамата бяха егоцентрични; и двамата понякога можеха да бъдат нагли, та дори асоциални. На всичко отгоре и Даниел проявяваше мъжки шовинизъм, който обаче се отнасяше повече към интелекта, отколкото към секса. Стефани се засмя. Защо ли досега не й бе хрумвала подобна мисъл? Когато бе зает, Даниел също отрязваше пътя към себе си, особено напоследък, когато в КЛЕЗА се сблъскаха с непреодолими финансови затруднения. Макар психологията да не беше силната й страна, тя се запита дали първоначалното й привличане към Даниел не се дължеше именно на приликите между него и баща й.
Отново тръгна, като си обеща, че когато разполага с повече време, ще обмисли въпроса. Сега беше твърде заета, тъй като вечерта трябваше да отлети за Торино. Беше станала призори, за да приготви багажа си. После бе отишла в лабораторията и бе обяснила на Питър какво точно трябва да прави с посявката на Бътлър. За щастие нещата се развиваха отлично. Водеше културата на името Джон Смит, което бе чула по време на разговора между Даниел и Спенсър Уингейт. Дори да изпитваше любопитство, защо ще ходят в Насо и защо ще трябва да изпраща част от културата на Джон Смит там, Питър не го показа.
Стефани свърна в ляво по Принс Стрийт и забърза крачка. Тук вече се чувстваше съвсем в свои води, особено като мина покрай старото си училище. Преди следващата пряка в дясно зад училището зърна дома, в който бе прекарала детството си и който семейството й продължаваше да обитава.
Норт Енд бе безопасен район, благодарение на установения там „съседски ред“. Винаги имаше поне десетина души, които следяха какво правят съседите им. Като дете се дразнеше от това, защото нищо не убягваше от зоркия им поглед, но сега се усещаше на сигурно място и това я радваше. Макар Даниел да се бе съвзел от нахлуването на непознатия в апартамента му предишната вечер и да го бе отхвърлил от ума си като нещо незначително, което няма да им попречи да изпълнят главната си задача, Стефани не го бе забравила, поне не напълно, и тук, където бе преминало детството й, тя се чувстваше напълно защитена. Но тъй като нямаше никакво обяснение за инцидента, подозренията й, че то е свързано със случая „Бътлър“ се изостриха.
Спря пред старата фамилна къща и се загледа в имитацията на сиви каменни плочи върху стената на първия етаж, червения алуминиев навес във формата на раковина, обрамчения с бяла украса вход и ярко боядисаната пластмасова фигура на светеца в нишата на стената. Усмихна се, като си спомни колко време трябваше да измине, за да оцени истинското място, което заемаха в душата й.
Макар да имаше ключ, тя почука и зачака да й отворят. Беше телефонирала от офиса, за да предупреди, че ще намине. Само след миг майка й, Теа, отвори вратата и я прегърна. Дядото на Теа бил грък, затова момичетата в семейството се кръщавали по майчина линия с гръцки имена.
— Сигурно си гладна — отдръпна се назад майка й, за да й стори път; като всяка майка, и тя държеше децата да са нахранени и това бяха първите й думи, когато някое от децата й дойдеше в старата фамилна къща.
— Ще изям един сандвич — усмихна се Стефани, защото знаеше, че не е възможно да й откаже.
Тя последва майка си в кухнята, откъдето се носеше ароматът на къкрещото на печката ядене.
— Мирише ми на вкусно.
— Готвя телешко рагу, любимото на баща ти. Защо не останеш за обяд? Ще сервирам около два.
— Не мога, мамо.
— Иди да поздравиш баща си.
Стефани надникна в дневната. Интериорът не се бе променил ни на йота — стаята беше такава, каквато я помнеше от детството си. Както обикновено, преди празничния обяд баща й се бе скрил зад неделното издание на вестника — хванал го със силните си ръце, той съсредоточено го четеше. От едната му страна имаше препълнен пепелник.
— Здравей, татко — весело го поздрави Стефани.
Антъни Д’Агостино-старши свали вестника. Вторачи се в нея над рамките на очилата си за четене с леко насълзени очи. Около него плаваше ореол от цигарен дим, който го обгръщаше като мъгла. Като млад притежаваше фигура на спортист, но сега представляваше огромна неподвижна маса. През последните десет години бе ужасно напълнял въпреки предупрежденията на лекаря си и не отслабна дори след сърдечния удар преди три години. Колкото повече слабееше майка й, толкова повече дебелееше той и накрая придоби подпухналия вид на нездрав човек.
— Не желая да тревожиш майка си, чу ли? През последните няколко дни се почувства по-добре — рече той вместо поздрав.
— Ще направя всичко възможно — въздъхна Стефани.
Баща й отново взе вестника си и се зачете.
Стефани седна и си направи сандвич. Майка й донесе чая и се настани на отсрещния край на масата.
— Защо не можеш да останеш за обяд? Ще дойде и брат ти.
— С жена си и децата, или без тях?
— Без тях — отговори Теа. — Двамата с баща ти имат някаква работа.
— Звучи ми доста познато.
— Защо не останеш? Толкова рядко се виждаме.
— Бих искала, но не мога. Довечера заминавам за около месец, затова държах да намина днес. Чакат ме доста приготовления.
— С онзи мъж ли?
— Казва се Даниел. Да, заминаваме заедно.
