върху акцента, тогава би било друго. Единственият коментар, който бе направил преди време по този повод, бе предизвикал двудневно цупене.
Той подаде талона си за паркиране на един от обслужващите.
— Червеното Порше пристига веднага, д-р Бауман — каза мъжът и докосна с пръсти шапката си в знак на поздрав, след което изтича с ключовете.
Крейг се усмихна вътрешно. Гордееше се, че има най-секси колата в гаража, противоположност на Волвото комби, което бе притежавал в предишния си живот. Представи си как всичките тези чакащи колите си хора наоколо щяха да се впечатлят като я видят. Обслужващите гаража във всеки случай се впечатляваха, за което свидетелстваше фактът, че винаги паркираха колата му близо до будката.
— Ако изглеждам малко сдържан — прошепна Крейг на Лиона, — то е защото нямам търпение за вечерта: за цялата вечер. — Той й намигна неприлично.
Тя му отвърна с леко повдигане на едната вежда, с което показваше, че само отчасти му е простила.
В момента, в който до слуха на Крейг достигнаха воят и ревът на току-що запаления някъде наблизо двигател на колата му, той чу, че някой вика името му. Това, което го учуди, бе произнасянето на първата буква от презимето му — „М“. Малцина го знаеха, а още по-малко от тях подозираха, че е „Мейсън“, моминското име на майка му. Той се обърна, очаквайки да види пациент, колега или стар с съученик. Вместо това видя да се приближава непознат. Мъжът беше красив афроамериканец, който се движеше бързо, с интелигентно излъчване и приблизително на възрастта на Крейг. За миг Крейг си помисли, че може да е съотборник от баскетболния маратон по тройки, който иска да се изфука още веднъж за следобедната победа.
— Д-р Крейг М. Бауман? — произнесе мъжът отново, докато се приближаваше към него.
— Да? — кимна Крейг с въпросително изражение. Все още се опитваше да идентифицира мъжа. Не беше съиграч от баскетбола. Нито пък пациент или съученик. Опита да го свърже с болницата, но не можа.
Мъжът му подаде голям запечатан плик. Крейг го погледна. Върху него беше напечатано името му, заедно с първата буква от презимето. Преди да е успял да отговори, непознатият се обърна на пети и успя да хване асансьора, с който бе пристигнал, преди вратите да се затворят. Беше си тръгнал. Процедурата бе траяла само няколко секунди.
— Какво ти даде? — поинтересува се Лиона.
— Нямам никаква представа — поклати глава той. Погледна към плика и усети първия намек за неприятност. В горния ъгъл бе напечатано: Върховен съд, област Съфок, Масачузетс.
— Е? — настоя Лиона. — Няма ли да го отвориш?
— Не съм сигурен, че искам — каза Крейг, макар да знаеше, че трябва да го направи рано или късно. Очите му обходиха хората наоколо, които чакаха колите си. Някои от тях го гледаха с любопитство, след като бяха присъствали на срещата.
Когато прислужникът от гаража докара Поршето и излезе, държейки вратата към шофьорското място отворена, Крейг решително разкъса плика. Усети, че пулса му се ускорява, докато бърка вътре. Измъкна снопче оръфани листи, захванати с телче.
— Е? — повтори Лиона разтревожено. Можеше да види как предизвиканата от тренировките руменина постепенно избледнява.
Той вдигна очи и ги прикова в нея. Те изразяваха напрегнатост, каквато никога не бе виждала преди. Не можеше да прецени дали се дължи на объркване или неверие, но определено бе шок. В продължение на няколко мига Крейг изглеждаше парализиран. Дори не дишаше.
— Хей? — извика Лиона въпросително. — Има ли някой? — Тя махна с ръка пред станалото му като мрамор лице. Един поглед, хвърлен крадешком, я убеди, че са станали център на внимание.
Сякаш се съвземаше след епилептична криза, зениците на Крейг се свиха и цветът рязко се възвърна на лицето му. Ръцете му започнаха да мачкат хартията, преди разумът му да се намеси и той да спре.
— Връчи ми призовка — прошепна дрезгаво той. — Копелето ме съди! — Той оправи листите и бързо ги прелисти.
— Кой те съди?
— Станхоуп! Джордан Станхоуп!
— За какво?
— За неправилно лечение и смърт поради лекарска грешка. Безобразие!
— По отношение на Пейшънс Станхоуп?
— Че на кого другиго? — процеди той през стиснати зъби.
— Хей, аз не съм ти враг. — Лиона вдигна ръце в имитация на отбрана.
— Не мога да повярвам! Това е възмутително! — Той отново запрелиства страниците, сякаш се надяваше да е прочел погрешно.
Лиона се огледа. Един служител от гаража бе отворил вратата откъм нейната страна, а първият продължаваше да чака Крейг. Тя прошепна на Крейг:
— Какво смяташ да правиш? Не можем да стоим тук вечно. — Последната сричка отново беше сдъвкана.
— Млъкни! — излая той. Акцентът й отново остърга опънатите му нерви.
— Не смей да ми говориш по този начин! — предупреди го тя.
Сякаш събудил се за втори път и внезапно осъзнал, че всички очи са вперени в тях, Крейг й се извини тихо и добави:
— Имам нужда от едно питие.
— Окей — съгласи се тя, все още кисела. — Къде? Тук или вкъщи?
— Тук! — сопна се той, после тръгна към асансьора.
С извинителна усмивка и кимване за помощта на служителите от гаража, тя го последва. Когато го настигна, той натискаше копчето на асансьора отново и отново.
— Трябва да се успокоиш — каза му тя. Обърна се назад към групата. Хората бързо отвърнаха очи и се престориха, че не се интересуват от тях.
— Лесно ти е да кажеш, че трябва да се успокоя — озъби се той. — Не съдят теб. Да получиш такова нещо на обществено място е дяволско унижение, не разбираш ли?
Лиона не се опита да поднови разговора, докато седяха край малка, висока маса на доволно разстояние от веселата тълпа. Столовете бяха с ниски облегалки, съобразени с височината на масата. Крейг си бе поръчал двоен скоч, което трудно можеше да се нарече обичайно за него. Обикновено пиеше умерено, от страх, че може да го потърсят служебно във всяко време. Лиона си беше взела чаша бяло вино. От начина, по който разклащаше чашата си, тя можеше да каже, че настроението му отново се бе променило. Първоначалното възмутено неверие се бе трансформирало в гняв, а сега в тревога, и всичко това в рамките на петнайсет минути — откак бе получил призовката и жалбата.
— Никога не съм те виждала толкова разстроен. Въпреки, че не знаеше какво точно да каже, младата жена усещаше, че се налага да каже нещо. Тишината я караше да се чувства неловко.
— Разбира се, че ще съм разстроен — сопна се той. Вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че кубчетата лед се разлюляха и мелодично издрънчаха в стените на чашата и скочът се разплиска. — По дяволите! — изруга през зъби. — Не мога да повярвам, че този странен кучи син Станхоуп би ми причинил това след всичкото време и усилия, които пропилях за хипохондричната му досадна съпруга, която му служи само за оправдание. Ненавиждах тази жена.
— Мисля, че трябва да говориш за това, като те гледам колко си разстроен.
— Истината е, че Пейшънс Станхоуп ме докарваше до лудост с отвратителните си непрекъснати разкази за всяко движение, направено от червата й и това беше връх на картинното описание на зеленикаво- жълтата слуз, която отхрачваше всеки ден и запазваше, за да ми я покаже. Беше направо покъртително. Докарваше всекиго до лудост, включително Джордан и даже себе си, за бога!
Лиона кимна. Макар психологията да не беше силната й страна, тя чувстваше, че е важно да позволи на Крейг да се оплаче.
— Не мога да ти опиша колко пъти през последната година се е налагало да ходя след работа или дори посред нощ в тази тяхна огромна къща, за да й държа ръката или да се грижа за нея. И за какво? Рядко изпълняваше това, което й предложех, включително да спре пушенето. Пушеше като комин, не й пукаше
