дължеше на чувството за безпомощност пред лицето на такава поразителна, безтелесна заплаха.
Той припряно разкопча клетъчния телефон от колана си и започна непохватно да прехвърля имената от телефонния указател вътре. Като фар в тъмна нощ името и телефонният номер на неговия застрахователен агент изскочиха пред очите му. Той натисна бутона за звънене.
Наложи се да опита няколко пъти, като накрая остави съобщение с името и номера си на спешната гласова поща, но само след четвърт час вече имаше възможността да разкаже историята си пред реален човек с авторитетен глас, който се държеше сдържано и показваше широка осведоменост. Името му беше Артър Маршал, чието звучене Крейг намери за странно успокояващо.
— Тъй като се сблъсквате за първи път с подобно нещо — каза Артър, — и понеже знаем от опит колко обезпокоително е, смятам, че е важно да разберете, че за нас всичко това е нещо съвсем обичайно. С други думи работата ни е да се занимаваме с жалби за лекарски грешки и ще обърнем нужното внимание на вашия случай. Междувременно искам да подчертая, че не бива да приемате всичко това лично.
— А как другояче? — проплака Крейг. — Делото на живота ми е под; въпрос. Това поставя всичко на риск.
— Това е обичайното чувство на всеки във вашето положение и е напълно разбираемо. Но повярвайте ми, не е каквото изглежда! Това не е отражение нито на способностите ви, нито на работата ви. Най-често става въпрос за опипване на почвата с надеждата да се удари джакпота, въпреки че адвокатът на ищеца говори обратното. Всеки, запознат с медицината, знае, че неблагоприятният изход дори когато съществуват действителни грешки, не е резултат от лекарска грешка, така че съдията ще уведоми журито, ако се отиде на съд. Но запомнете! Голямото мнозинство от такива процеси не стигат до съд, или ако стигнат, в по- голямата си част се печелят от защитата. Тук, в Масачузетс, при съществуващото законодателство исковата молба трябва да отиде пред трибунал, а от фактите, които ми представихте, тя вероятно ще бъде спряна.
Пулсът на Крейг се беше успокоил почти до нормалното.
— Постъпили сте мъдро, че сте ни се обадили веднага за този неприятен случай, д-р Бауман. Казано накратко, ще назначим вещ, опитен адвокат на делото, за което ще са ни нужни призовките и жалбата колкото е възможно по-скоро. Длъжен сте да отговорите в рамките на три дни от връчване на съдебното съобщение.
— Мога да ви изпратя този материал в понеделник.
— Идеално. Междувременно, съветвам ви да опресните паметта си за делото, и по-специално — да носите записите със себе си. Това е нещо, което трябва да бъде направено и ще ви даде чувството, че вършите нещо конструктивно, за да се защитите. От опит знаем, че е важно.
Крейг кимаше одобрително.
— По отношение на записите, д-р Бауман, трябва да ви предупредя, че не бива да ги променяте по никакъв начин. Това означава да не променяте изписана неправилно дума, явна граматическа грешка или нещо, което може да ви се стори проява на небрежност. Не променяйте никакви дати. С други думи не променяйте нищо! Разбирате ли?
— Напълно.
— Добре! От тези дела, заведени за лекарски грешки, голям брой се основават на някакви поправки на записите, дори и ако те са били съвсем незначителни. Всяко изменение води до неприятности, тъй като поставя под съмнение вашата честност и почтеност. Надявам се, че се изразявам ясно.
— Съвсем ясно. Благодаря ви, господин Маршал. Чувствам се малко по-добре.
— Наистина би трябвало, докторе. Успокойте се напълно, ще отдадем цялото си внимание на случая, тъй като всички искаме да го доведем до бърз, успешен завършек, така че да можете да се върнете към онова, което правите най-добре: да се грижите за пациентите си.
— Не искам нищо повече от това.
— Ние сме на вашите услуги, д-р Бауман. Само още едно последно нещо, за което — сигурен съм — вече сте осведомен. Недейте… Повтарям: недейте да дискутирате това с никого, освен със съпругата си и с адвоката, който ще ви назначим! Това се отнася до всичките ви колеги, познати и дори близки приятели. Важно е.
Крейг погледна виновно през масата към Лиона, осъзнавайки колко много излишни неща беше издърдорил.
— Близки приятели? — повтори въпросително Крейг. — Това означава може би да се откажеш от емоционална подкрепа.
— Осъзнаваме го, но вредата е много по-лоша.
— А каква точно е вредата? — Не беше сигурен каква част от разговора може да е чула Лиона. Тя го гледаше настойчиво.
— Понеже приятелите и колегите са лесно откриваеми. Адвокатът на ищеца може да го направи и го прави, ако това обслужва интересите му, принуждава приятели, дори колеги да свидетелстват, което често има силен ефект.
— Ще го имам предвид — кимна Крейг. — Благодаря ви за предупреждението, господин Маршал. — Пулсът му отново се беше ускорил. Ако беше честен към себе си, трябваше да си признае, че не знаеше нищо за Лиона, освен видимото — че е млада и обяснимо егоистична. Беше проявил голяма бъбривост и това усилваше тревогата му.
— И аз ви благодаря, д-р Бауман. Ще ви се обадя веднага щом получим призовките и жалбата. Опитайте се да си починете и се върнете към живота си.
— Ще се опитам — произнесе Крейг не много убедено. Знаеше, че ще живее под тъмен облак и няма да има покой, докато цялата тази бъркотия не се оправи. Това, което не знаеше, беше до каква степен този облак ще потъмнява. Междувременно, обеща си той, щеше да избягва да обръща внимание на акцента на Лиона. Беше достатъчно умен, за да знае, че онова, което бе споделил пред нея за чувствата си към Пейшънс Станхоуп, нямаше да изглежда добре в съдебната зала.
Ню Йорк сити, Ню Йорк
9 октомври 2005 г.
4:45 след обед
Джак Степълтън насочи вниманието си към сърцето и белите дробове. Пред него, пръснати на масата за аутопсии, лежаха непокритите останки на бяла петдесет и седемгодишна жена. Главата на жертвата беше подпряна на дървено трупче, а невиждащите й очи се взираха безизразно във флуоресцентните лампи, закачени на тавана. До този момент беше открил малка патология, с изключение на един доста голям, очевидно несимптоматичен маточен фиброид. Нямаше нищо, което би могло да е причина за смъртта на относително здрава жена, която беше колабирала в „Блумингдейлс“. Мигел Санчес, санитарят от вечерната смяна, който бе дошъл в три следобед, му асистираше. Докато Джак се приготви да изследва сърцето и белите дробове, Мигел миеше вътрешностите над мивката.
Само от палпирането на повърхността на дробовете опитните ръце на Джак усетиха неестествено съпротивление. Тъканта беше по-плътна от обичайното, което се връзваше с по-високото от нормалното тегло на органа. С нож, който приличаше на касапски, Джак направи многобройни срезове в дроба. И отново му се стори, че усеща много по-голямо съпротивление, отколкото би могло да се очаква. Вдигна белия дроб и огледа срязаната повърхност, която показваше органовата консистенция. Белият дроб изглеждаше по- плътен от нормалното и той беше убеден, че микроскопското изследване ще покаже фиброза. Въпросът беше… защо дробовете са фиброзни.
Като върна вниманието си отново към сърцето, Джак взе назъбен форцепс и малки ножици с тъпи върхове. Точно когато се канеше да започне работа, вратата към коридора се отвори. Той се поколеба, когато се появи една фигура и тръгна към него. Отне му миг, за да разпознае Лори, въпреки пластмасовата маска върху лицето й.
— Чудех се къде си — произнесе тя леко раздразнено. Беше облечена в цял предпазен костюм, както Джак и Мигел. Това беше заповед на д-р Калвин Уошингтън, заместник-шефа на патолозите — да обличат защитните скафандри срещу потенциални инфекциозни агенти при работа в залата за аутопсии. Човек никога не знаеше на какви микроби може да попадне, особено в моргата на такъв оживен град като Ню Йорк
