В известна степен това го изненада. Не преди кой знае колко години такава ситуация щеше да му хареса и да го забавлява. Сега се чувстваше по-отговорен. Беше обещал на Лори да се пази и да бъде в църквата на „Ривърсайд“ в един и трийсет на следващия ден.
Когато двайсет минути по-късно се приближи до погребалния дом „Лангли“, се бе съвзел достатъчно, за да осъзнае, че е длъжен да съобщи за инцидента с Франко, макар че не му се искаше да губи време да ходи до бостънската полиция. Преди да е излязъл от колата, той извади телефона си и набра Лиъм Фланаган. Когато отсреща вдигнаха, той чу бърборенето на много гласове.
— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита Джак.
— Не, по дяволите. На опашка съм в „Старбъкс“ за кафе. Какво става?
Джак му разказа за последното надбягване с Франко от самото начало до драматичния му край.
— Имам един въпрос — прочисти гърлото си Лиъм. — Ти отвърна ли на стрелбата с моя пистолет?
— Разбира се, че не — възмути се Джак. Това едва ли беше въпросът, който бе очаквал. — Ако трябва да съм искрен, тази идея дори не ми е минавала през ума.
Лиъм му каза, че ще предаде информацията на щатската полиция, която патрулира магистралата и че ако оттам имат някакви въпроси, ще се обърнат директно към него.
Джак се наведе да разгледа дупката от куршума в пластмасовото табло на колата. „Херц“ определено нямаше да се зарадват. Приличаше много на онези входни рани, които често бе виждал по черепите на жертвите, които аутопсираше. Той потръпна вътрешно при мисълта, че можеше да е на неговия череп, което го накара да се запита дали нападението на Франко не е било „план Б“. „План А“ можеше да е да изчака Джак да излезе от къщата на Бауман, или, още по-лошо, да нахълта през нощта. Може би полицейското наблюдение го беше възпряло. Джак потрепери като се сети колко спокоен и сигурен се бе чувствал предишната вечер. Неведението беше чиста благословия.
Като взе разумното решение да не разсъждава повече в стил „какво би станало ако…“, той взе чадъра си от задната седалка и с бързи крачки влезе в погребалния дом. Очевидно нямаше предвидена заупокойна служба, поради което учреждението се бе върнало към привичната си тишина и гробовно спокойствие, с изключение на едва доловимите от слуха религиозни песнопения. Джак се опита да намери пътя към затъмнения с плътни завеси офис на Харолд.
— Д-р Степълтън — произнесе Харолд, виждайки го на прага. — Боя се, че имам лоши новини.
— О, не! — възкликна Джак. — Не го казвайте! И без това сутринта беше прекалено разтърсваща.
— Обади ми се Пърси Голадит, багеристът. Гробищната управа му е възложила друга работа, след което отивал да копае някаква канавка. Каза, че нямало да може да дойде преди утре сутрин.
Джак си пое дъх и отклони поглед, като се опитваше да се успокои. Подлизурският маниер на Харолд правеше това препятствие да изглежда по-трудно за възприемане.
— Окей — произнесе Джак бавно. — Сигурно можем да вземем друг багер. Предполагам, че в околността не е само един?
— Има много, но само един се допуска от Уолтър Стросър, директорът на гробището „Парк Медоу“.
— Да не би да са замесени подкупи? — произнесе Джак по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Това намирисваше подозрително на корупция.
— Господ знае, но истината е тази, че имаме неприятности с Пърси Голадит.
— Мамка му! — не се сдържа Джак. Нямаше никакъв начин да направи аутопсията на другата сутрин и да успее да е в църквата на „Ривърсайд“ в един и половина следобяд.
— Има друг проблем — каза Харолд. — Камионът на гробището утре няма да е свободен и се наложи да им кажа, че днес няма да можем да го използваме.
— Прекрасно! — възкликна Джак язвително и си пое отново дълбоко дъх. — Нека сега обсъдим спокойно какви са опциите ни. Има ли някакъв начин да свършим тази работа без гробищната компания?
— Категорично не — възмутено рече Харолд. — Това ще означава да оставим ковчега в земята.
— Хей, аз нямам нищо против ковчега да си стои там. Защо ни е да го изкопаваме?
— Защото така е направен. Това е една от най-скъпите гробници, уговорена от последния господин Станхоуп. Капакът трябва да бъде махнат изключително внимателно.
— Не може ли да бъде махнат, без да се разбутва целият гроб?
— Предполагам, че би могло, но е възможно да се пропука.
— Какво друго може да се направи тогава? — Джак започваше да губи търпение. Според него погребалните практики като цяло бяха твърде странни и той предпочиташе кремирането. Стигаше човек да погледне ужасяващите мумии на египетските фараони, изложени в музеите, за да осъзнае, че показването на безжизнените им останки не е кой знае колко добра идея.
— Едно пропукване би могло да разруши изолацията — каза Харолд с подновено негодувание.
— Сещам се как ковчегът може да бъде оставен в земята — каза Джак. — Поемам отговорността. Ако капакът се пропука, ще го сменим с нов. Сигурен съм, че гробищната управа няма да има нищо против.
— Предполагам — каза Харолд поуспокоен.
— Отивам лично да говоря с Пърси и Уолтър да видим как можем да разрешим този въпрос.
— Както искате. Само ме информирайте. Длъжен съм да присъствам при отварянето на гроба.
— Разбира се — кимна Джак. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Парк Медоу“?
Джак излезе от погребалния дом в доста по-различно настроение, отколкото на влизане. Беше раздразнен, но ведно с това и амбициран да постигне онова, което е решил. Трите неща, които никога не преставаха да го изкарват от кожа, бяха бюрокрацията, некомпетентността и глупостта, особено когато вървяха заедно, което се случваше често. Изваждането на Пейшънс Станхоуп от земята щеше да бъде по- трудно, отколкото бе очаквал, когато по най-лекомислен начин бе решил да прави аутопсията.
Когато стигна до колата си, я огледа за пръв път след гонитбата по магистралата. Освен счупения прозорец и забития куршум в пластмасата, цялата лява страна беше одраскана и с доста хлътнатини, а задницата беше здравата ударена. Това го накара да се разтревожи дали ще може да отвори багажника. За щастие, страховете му не се сбъднаха и той вдигна безпрепятствено капака. Искаше му се да е сигурен, че има достъп до инструментите и материалите, които Латаша му бе дала за аутопсията. Не му се мислеше обаче за реакцията на служителите от „Херц“, когато видеха състоянието на колата, макар да бе избрал пълна застраховка.
Той влезе в колата и разгъна картата. Гробището не беше далеч и го откри без много усилия. То се простираше на един хълм, който гледаше към впечатляващи религиозни институции, които приличаха на колеж с безброй отделни сгради. Мястото бе доста приятно въпреки дъжда и напомняше парк с надгробни камъни. Главният вход представляваше сложна каменна постройка, стигаща до входния портал и осеяна със статуи на пророците. Отделните порти бяха черни, чугунени и биха всявали страх, ако не бяха постоянно отворени. Цялото гробище беше заобиколено с ограда.
Точно зад портала се издигаше католическа сграда, състояща се от офис и гараж с многобройни клетки за паркиране. Тя се намираше в двор, покрит с чакълена настилка, от който се стигаше до самото гробище. Джак паркира колата си и влезе през отворената врата в офиса. Двама души седяха зад две бюра. Останалата мебелировка включваше няколко стари метални шкафа с по четири чекмеджета и библиотечна маса със столове. Върху стената се виждаше голяма карта с разположението на всички парцели.
— Мога ли да ви помогна? — попита една старомодно облечена жена. Не беше нито любезна, нито нелюбезна, когато вдигна към него преценяващ поглед. Беше поведение, което Джак започваше да свързва с Нова Англия.
— Търся Уолтър Стросър — рече той.
Жената посочи към мъжа, без да поглежда нито него, нито Джак. Вниманието й отново се върна към монитора, на който работеше.
Джак пристъпи към близкото бюро. Въпросният мъж бе на неопределена средна възраст и достатъчно пълен, за да се предположи, че редовно се отдава на седемте смъртни гряха, особено на лакомията и мързела. Той седеше отпуснато на бюрото си, с ръце върху впечатляващото си шкембе. Лицето му беше зачервено.
— Вие ли сте господин Стросър? — попита Джак, когато мъжът не се опита нито да заговори, нито да помръдне.
— Аз съм.
Джак накратко се представи и обясни необходимостта от преглед на починалата госпожа Пейшънс
