се намираше в залата за аутопсии. Съобщението, което й изпрати, беше кратко: че ексхумацията ще се забави, така че аутопсия ще се прави късно след обед и той ще се радва, ако тя може да се присъедини. След това остави номера на своя телефон.
Сега се налагаше да обърне внимание на някои практични проблеми. Беше обещал да плати в брой на Уолтър и Пърси, а в джоба си имаше не повече от трийсетина долара. Е, разполагаше с кредитна карта, но трябваше да потърси банкомат, каквито в града имаше достатъчно.
И без това беше време да отиде в съда, макар идеята да не го очароваше. Беше видял сестра си достатъчно унизена и първоначалното злорадство, което бе изпитал от наказанието на Крейг, отдавна бе изчезнало. Бе започнал да ги разбира по-добре и намираше, че е отвратително да вижда как отношенията им се изопачават и принизяват от типове като Тони Фасано, които действат водени единствено от интереса си.
От друга страна Джак бе обещал на сестра си и на Крейг да извади истината наяве. С тези мисли на ум той запали двигателя, направи завой и излезе от гробището. Малко след това разтвори картата, което се оказа добра идея, тъй като мигновено откри, че има много по-добър и пряк път за Бостън, отколкото покрай погребалния дом.
Излезе на шосето и ускори. Внезапно се хвана, че се усмихва. Не беше точно смях, но се забавляваше. Беше в Бостън от два и половина дни, напрягаше си мозъка с някакъв безумен съдебен процес за лекарска грешка, бяха го били и заплашвали, бяха стреляли в него главорези от черен „Кадилак“… Имаше някаква ирония в цялата тази работа, която направо молеше за неговото — по всеобщо признание — извратено чувство за хумор.
После го осени друга мисъл и той започна да се тревожи все повече за реакцията на Лори по повод оставането му в града за още една нощ. Безпокойството му се усили до такава степен, че вече нямаше никакво желание да говори с нея. Всъщност не се тревожеше за самото оставане. Ако заради аутопсията се наложеше да лети на сутринта за Ню Йорк, трябваше да признае, че можеше и да няма сватба. Макар шансовете да бяха малки, тъй като от шест сутринта имаше самолети на всеки трийсет минути. Това обаче не го притесняваше особено и той се запита за подсъзнателната си мотивация. Обичаше Лори, за това беше сигурен, както и че иска да сключи втори брак. Тогава защо вероятността това да не се случи не го тревожеше?
Нямаше отговор, освен оправданието, че животът е нещо много по-сложно, отколкото би могъл да предположи.
Сега, когато никаква кола не го преследваше, когато не се налагаше да се справя с досадна мъгла и трафикът беше нормален, той почувства, че му е приятно да шофира към Бостън. Макар да се приближаваше към града от друга посока, лесно откри Бостънската обществена градина и кметството, двете — разделени от Чарлз стрийт. После бързо се ориентира за подземния гараж, който бе използвал предишните пъти.
След като паркира, той се приближи към един прислужник и го попита къде може да намери банкомат. Беше упътен към търговската част на „Чарлз стрийт“ и след малко го откри. С достатъчно пари в брой, той се изкачи по Бийкън Хил, наслаждавайки се на красивите околни къщи, много от тях, с богато аранжирани цветя по прозорците. Неотдавнашният дъжд бе измил улиците и тухлените пътеки. Облачното небе го накара да забележи нещо, което преди не бе забелязал заради слънцето: газовите лампи от деветнайсети век бяха запалени до една и явно горяха независимо дали е ден или нощ.
Влизайки в съдебната зала, той се поколеба на входа. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както го бе оставил предишния след обед, с изключение на факта, че на подиума стоеше Крейг, а не Лиона. Същите хора, които седяха и наблюдаваха, в същите пози. Съдебните заседатели изглеждаха безстрастни като изрязани фигури от картон, с изключение на водопроводчика, който разглеждаше с особено внимание ноктите си. Съдията бе потънал в разхвърляната пред него документация, както предния ден, само наблюдателите проявяваха малко по-голям интерес.
Джак забеляза сестра си на обичайното й място, където стоеше един празен стол, по всяка вероятност, запазен за него. На отсрещната страна в галерията на наблюдателите, където обикновено се мъдреше Франко, сега седеше Антъни. Беше по-дребна версия на Франко, но значително по-красив. Беше облечен в сив костюм, черна риза и черна вратовръзка. Макар Джак логично да бе предположил, че Франко няма да се появи поне няколко дена, той се питаше дали не е имал неприятности с Антъни и дали тези двамата имаха нещо общо с нападението над децата на сестра му.
Като се извиняваше, той бързо премина между редиците и се приближи към Алексис. Тя му отправи кратка, нервна усмивка, която го накара да си помисли, че това не вещае добро. Двамата си стиснаха ръцете и той седна до вея.
— Как върви? — Джак се приведе към нея.
— Толкова добре, че Рандолф разпитва отсрещната страна.
— Какво се случи с Тони Фасано на прекия разпит?
Алексис му хвърли бърз поглед, който разкриваше безпокойството й. Лицето й изглеждаше напрегнато, очите й бяха широко отворени. Беше стиснала здраво ръцете си една в друга.
— Беше ужасно — въздъхна тя. — Единственото хубаво, което може да се каже е, че свидетелствата на Крейг съвпаднаха напълно с показанията му. В нито един момент нямаше противоречие.
— Само не ми казвай, че е бил ядосан: не и след всичките тези репетиции.
— Ядоса се само час след започването и нататък ставаше все по-лошо. Тони добре знае къде да натиска и не пропусна нищо. Най-лошото стана, когато Крейг му каза, че нямал право нито да критикува, нито да разпитва лекари, които си жертват живота, за да спасят пациентите си. След това го нарече жалко адвокатче, което се занимава само с дела за обезщетение.
— Не е трябвало да го казва — въздъхна Джак. — Дори и да е истина.
— Нататък стана дори по-лошо — повиши несъзнателно тон Алексис.
— Извинете — произнесе един глас отзад и някой потупа Джак по рамото.
— Не можем да слушаме — обясни наблюдателят.
— Съжалявам — сконфузи се Джак. Той се обърна към сестра си: — Какво ще кажеш да излезем за малко в коридора?
Тя кимна. Очевидно имаше нужда от почивка.
Двамата се изправиха и като се стараеха да не вдигат шум, минаха между редиците. Отвън седнаха на една пейка с кожена тапицерия.
— Не мога да разбера тези воайори докога ще се взират в живота ми — простена тя. — Проклет процес!
— Чувала ли си някога думата „schadenfreude“? — попита Джак, спомняйки си, че само преди половин час бе размишлявал за собствената си реакция по отношение на бъркотията, създадена от Крейг.
— Припомни ми, ако обичаш.
— Немска е. Отнася се за случаите, когато хората ликуват, когато някой има проблеми и трудности.
— Да, забравила съм я. Но идеята ми е ясна. Като се има предвид до каква степен е разпространено това чувство, странно е, че на английски няма дума за това. По дяволите, точно това е, което таблоидите продават. Но няма значение, всъщност знам защо хората са тук да гледат изпитанието, на което е подложен Крейг. Те възприемат докторите като силни, успели хора. Затова не ми обръщай внимание.
— Добре ли си?
— Като изключим главоболието съм добре.
— Как са децата?
— Както изглежда, справят се успешно. За тях това е нещо като ваканция, не ходят на училище, стоят при баба си. Не са ми се обаждали. Ако имаше някакви проблеми, досега да са ме потърсили поне десет пъти.
— Аз пък имах отвратителна сутрин.
— Наистина ли? Какво стана с аутопсията? Направо се надяваме на чудо.
Джак й разказа накратко за сутрешните си преживелици и за изпитанията по щатската магистрала. Алексис слушаше с отворена уста и изражението й ставаше все по-смаяно и тревожно.
— Добре съм, добре съм. Колата пострада повече. Знам, че Франко е ранен. Сигурно е в някоя болница. Няма да се изненадам, ако е под арест. Съобщих за инцидента на същия бостънски детектив, който идва у
