Той се изправи и се протегна. Усети тежестта на револвера и отново го заля приятното чувство за сигурност. Погледна часовника си. Беше прекалено рано да си ляга. Хвърли поглед към черния екран на телевизора: и без това нямаше нищо интересно. Поради липса на по-добър план, реши да вземе папката по делото и да я занесе в кабинета. Като човек с навици, той седна на същия стол, на който седеше и предишния път. Светна стоящата лампа и започна да се рови из многобройните листове, опитвайки се да открие болничния протокол от спешното.
Измъкна листа и се облегна назад в стола. Беше го преглеждал преди, особено онази част, която се отнасяше до цианозата. Сега реши да прочете всичко отново. В този миг очите му се спряха на старомодната докторска чанта на Крейг. Внезапно му хрумна интересна мисъл. Ами ако фалшивият позитивен резултат се дължеше на биомаркерния комплект?
Първо отиде до вратата, за да прецени дали би могъл да чуе, ако някой тръгне по стълбите. Макар Крейг да бе казал, че не се сърди, задето Джак е бъркал в чантата му, Джак изпитваше неудобство. Но когато се убеди, че всичко е спокойно, той смъкна кожената чанта от рафта и извади принадлежностите за биомаркера. Отвори кутията и прочете, че технологията е базирана на моноклонални антитела, които са силно специфични, което на свой ред означаваше, че шансът за погрешен позитивен резултат е близък до нула.
Е, добре, промърмори той полугласно, докато прибираше инструкцията обратно в кутията, а кутията — обратно на дъното на чантата при трите празни ампули.
Върна се на стола си и взе отново листа от спешното. За съжаление, там нямаше нищо съмнително и както бе забелязал и първия път, най-интересната част се отнасяше до цианозата.
Внезапно телефоните на двете бюра започнаха да звънят едновременно. Той се стресна. Настойчивото звънене продължи и той си помисли, че Крейг явно не го чува, затова стана от стола. Включи лампата на бюрото на Алексис и погледна кой се обажда. Беше Леонард Бауман.
След седмото позвъняване реши най-после да вдигне. Оказа се Алексис.
— Слава богу — произнесе тя в слушалката, като го чу.
— Изчаквах Крейг да ти се обади, но явно комбинацията му от алкохол и лекарства го е завела по- навътре в страната на сънищата.
— Всичко наред ли е при вас? — попита Алексис.
— Цветя и рози — отвърна Джак. — А при вас?
— Доста добре. Кристина и Меган вече спят, Трейси гледа някакъв стар филм по телевизията. Налага се всички да спим в една стая, но предвид обстоятелствата, смятам, че това е добра идея.
— Крейг май има нещо против да правя аутопсията.
— Защо? Мислех, че всичко е решено.
— Страхувал се за момичетата, но ми го каза след два двойни скоча. Щял да ми каже окончателно утре сутринта.
— Ще му се обадя утре. Според мен аутопсията трябва да се направи, независимо от всичко. Още повече, че момичетата в момента са тук. Готви се. Ще го накарам да се съгласи.
След като размениха още няколко думи, двамата затвориха.
Джак въздъхна и се опита да се концентрира върху папката по делото, но не успяваше. Продължаваше да се чуди колко много неща предстояха да се случат през следващите няколко дни и да се пита дали щеше да има някакви изненади. Даже и не подозираше какво ги чака.
17.
Нютън, Масачузетс
Четвъртък, 8 юни 2006 г.
7:40 сутринта
Неловкостта, която Джак бе усетил след тръгването на Алексис и момичетата предишната вечер, на сутринта се засили. Не знаеше дали настроението на Крейг се дължи на стреса от предстоящите показания или на махмурлука от алкохола и приспивателните, но той се държеше по същия резервиран начин, както първата сутрин след пристигането на Джак в дома им. Сега обаче беше още по-неприятно, защото сестра му я нямаше.
Джак се бе опитал да се държи весело, когато сутринта влезе в дневната и си сипа мюсли и малко мляко, но Крейг го бе изгледал навъсено, без да каже и дума.
— Обади ми се Алексис — каза по едно време той с дрезгав, отчаян глас. — Каза ми, че снощи сте говорили. Както и да е, посланието беше, че аутопсия ще има.
— Чудесно — отвърна Джак. Явно беше по-добре да не признава пред Крейг, че е имал намерение през нощта да отиде и да провери дали е добре.
— Съжалявам, че се държа отвратително, но това не е най-блестящият ми момент. — Той хвърли кос поглед към Джак, който отпиваше от кафето и четеше новия вестник.
Джак бутна стола и се изправи.
— Разбирам през какво минаваш. Никога не съм преживявал подобно нещо, но някои от приятелите ми от времето, когато бях офталмолог, са го изпитвали. Знам, че е не по-малко гадно от развод.
— Пълен провал — поклати глава Крейг.
След това направи нещо неочаквано. Протегна ръце, прегърна Джак силно и го отблъсна, преди той да е в състояние да му отговори. Избягваше да срещне очите му през цялото време, докато обличаше сакото си и оправяше вратовръзката си.
— Независимо от това какво ще стане, оценявам идването ти. Благодаря ти за усилията и съжалявам, че няколко пъти изяде пердаха заради мен.
— О, радвам се, че съм го направил — отвърна Джак, като се опитваше да не звучи саркастично. Мразеше да е неискрен, но се чувстваше обезоръжен от обрата в поведението на Крейг.
— Ще се видим ли в съдебната зала?
— По някое време.
— Е, довиждане тогава.
Джак го гледаше как излиза, как затваря замислено вратата след себе си и си помисли, че за пореден път го беше подценил.
Той се спусна по стъпалата към приземния етаж и нахвърля багажа си в чантата. Поколеба се какво да направи с чаршафите, но накрая ги свали от леглото и ги остави на купчина заедно с хавлиените кърпи. После прилежно сгъна одеялата. До телефона имаше кубче с листчета и той откъсна едно, написа върху него „благодаря“ и остави бележката най-отгоре. Запита се дали да остави ключа от входната врата, но реши да го задържи и да го предаде лично, когато връща папките на Алексис. Искаше да ги задържи, докато направи аутопсията, в случай, че по време на работата му възникнат някакви въпроси. Намъкна бързо сакото си и тежестта на оръжието в джоба му го накара да си помисли, че е добре да има такава компания.
С издут кафяв плик в ръка и личния си багаж в другата, той се изкачи по стъпалата и отвори входната врата. Времето беше страхотно, откак бе пристигнал в Бостън, но днес очевидно започваше да се разваля. Беше схлупено и ръмеше. Той погледна наетия Хюндай. Трябваше да прецапа през локвите, за да стигне до него. Отстрани до вратата стоеше стойка за чадъри и той се пресегна да вземе един. Разтвори го и бързо се спусна, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Влезе в хладната кола, запали двигателя и включи чистачките. Предното стъкло се запоти бързо и той го избърса с ръка. След малко подкара по алеята и засили надолу по улицата.
С излизане от предградието трафикът постепенно се сгъстяваше. Беше уцелил точно часа пик. Заради тъмнината и ниските облаци много коли бяха с включени фарове. Напред профучаваха коли, автобуси и камиони, които хвърляха мръсни пръски. Докато чакаше светофарът да светне зелено, Джак се приготви да влезе в мелето. Знаеше, че не е особено добър шофьор, тъй като рядко бе шофирал след преместването си в Ню Йорк преди десетина години. Предпочиташе планинския си бегач, макар повечето хора да смятаха, че е опасно да се кара колело по градските улици.
Следващата му мисъл беше, че нещо се блъсва в задницата на колата му, което накара главата му да
