Лори. Дявол да го вземе, какво ставаше с него? Уви се в хавлията, застана пред запотеното огледало и примига. Беше забравил напълно за леда и устната му изглеждаше още по-подута и синя. В комбинация със зачервената буза от предишния ден, видът му напомняше на кръчмарски побойник. Е, беше късно да си слага лед, ефектът щеше да е минимален, така че бързо се отказа от идеята да се качи до хладилника. Вместо това се облече и извади клетъчния си телефон.
Покритие почти нямаше, затова се отказа и от тази идея и се качи горе. Алексис беше в хола, както и момичетата, които се молеха на баба си да пътува с тях. Роуз каза, че трябва да е заедно с дядо им. Тогава Джак чу единствената дума, която се отрони тежко от устата на Леонард:
— Хайде, Роуз! — Гласът му прозвуча мрачно. Това не беше молба, а по-скоро заповед. Жената се откъсна от децата и покорно забърза след съпруга си, който вече излизаше от входната врата.
— Ще се видим ли в съда? — обърна се Алексис към Джак на път за гаража. Децата вече се бяха сбогували с баща си, който така и не се показа от библиотеката, зает в разговори с Рандолф.
— Предполагам. Честно казано, не знам какъв ще ми е графикът. Не зависи от мен.
В този момент Алексис се плесна по челото:
— Боже господи! — извика тя разстроено. — Току-що си спомних, че се жениш в петък. А утре е четвъртък. Толкова съм преуморена, че бях напълно забравила. Съжалявам. Бъдещата ти булка сигурно ме мрази за това, че съм те накарала да дойдеш тук и те държа за заложник.
— Познава ме достатъчно добре, за да знае кого да обвинява.
— Значи ще направиш аутопсията и след това ще се върнеш в Ню Йорк?
— Такъв е планът.
Долу в гаража момичетата се сбогуваха с вуйчо си и го прегърнаха. Кристина прошепна в ухото му, че съжалява за онова, което се е случило с дъщерите му и с наведена глава влезе в колата. Напълно неочакваното признание изненада Джак и разклати емоционалното му равновесие. Той усети, че сълзите му напират и побърза да ги преглътне. Когато сестра му се приближи и обви ръце около шията му, изненадана от обърканото му изражение го оттласна от себе си и го погледна:
— Хей! Добре сме. Децата ще са добре. Повярвай ми!
Джак кимна и се изкашля.
— Ще се видим утре. Надявам се да мога да предложа нещо, което да си заслужава.
— Аз също. — Алексис се качи в джипа и активира гаражната врата, която се вдигна нагоре с дрънчене.
В този момент Джак осъзна, че трябва да премести колата си. Беше я паркирал успоредно с „Лексъса“ на Крейг и блокираше алеята. Той направи знак на сестра си да почака, след което дръпна наетия Хюндай назад в улицата. След малко колата на сестра му се плъзна напред и потъна в мрака.
Докато се връщаше към алеята, забеляза двете коли на Нютънския полицейски патрул и два други, безлични тъмни седана, принадлежащи на двамата детективи, паркирани по дължината на улицата. Учуди се колко бързо са свършили, тъй като нямаше търпение да говори с тях, и по-специално с Лиъм Фланаган. Петимата полицаи тъкмо излизаха от къщата на Бауман.
— Извинявайте! — извика Джак и се затича.
— Д-р Степълтън — кимна Лиъм. — Очаквахме ви.
— Приключихте ли с огледа на местопрестъплението? — попита той.
— За момента.
— Някакъв успех?
— Лентата тиксо ще бъде изследвана в лабораторията, както и няколкото влакна от банята на децата. Не открихме много. Наистина, имаше нещо на партера, което нямам право да разгласявам и което може да се окаже обещаващо; при всички положения обаче става дума за професионална работа.
— А какво става с аутопсията, която е в центъра на опита за изнудване? — поинтересува се детектив Грег Сколар. — Ще я правите ли или не?
— Ако се извърши ексхумация, ще има и аутопсия — вдигна рамене Джак. — Ще я направя веднага, щом ми предоставят трупа.
— Странно е да се случи нещо такова заради една аутопсия — произнесе Сколар. — Очаквате ли някакви шокиращи разкрития?
— Не знаем какво да очакваме. Единственото, което знаем е, че пациентката е имала сърдечна криза. Това засилва любопитството ни.
— Съдба! — каза детектив Сколар. — За ваше спокойствие и за спокойствие на семейство Бауман, сме готови да поставим двадесет и четиричасово наблюдение над къщата за няколко дни.
— Сигурен съм, че семейство Бауман ще го оценят. Аз, във всеки случай, ще спя по-добре.
— Дръжте ни в течение. — Детективът му подаде визитна картичка, преди да стисне ръката му. Останалите му колеги: е присъединиха.
— Мога ли да разменя с вас няколко думи? — обърна се Джак към Лиъм.
— Разбира се — усмихна се мъжът. — Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос.
Двамата изпратиха полицаите до служебните им коли, които бързо бяха погълнати от индиговия мрак. Нощта падаше сякаш неохотно, насила, но краткият момент на колеблива борба между светлината и тъмнината бе отминал и сега всичко се сливаше в неразличима черна маса. Единствената светлина идваше от фронталния прозорец на къщата и от самотната улична лампа от отсрещната страна. Горе в тъмното небе тънкото резенче на луната надничаше през бухналия листак на дърветата.
— Какво ще кажете да седнем в моята лимузина? — предложи Лиъм, когато се приближиха до мизерния му „Форд“.
— Всъщност, даже изглежда красива отвън — засмя се Джак. Беше захладняло и температурата продължаваше да пада.
Двамата се облегнаха на колата и Джак му разказа за конфронтацията си с Тони Фасано, за заплахите и за юмручните схватки с другарчето му Франко. Лиъм слушаше внимателно.
— Познавам Тони Фасано — каза той. — Занимава с много различни неща, включително със спорове за персонални щети, а ето че сега и с дела за лекарска небрежност. Беше поел защитата дори на някакви долнопробни типове, откъдето всъщност го знам. Трябва да ви кажа, че е много по-умен, отколкото може би сте си мислили първоначално.
— Останах със същото впечатление.
— Допускате ли наистина, че той е в дъното на този опит за изнудване? Като се имат предвид хората, с които е близък, той може да се похвали с връзки.
— Стори ми се логично, тъй като ме заплаши, но после пък си помислих, че е твърде елементарно и глупаво за умен човек като него.
— Подозирате ли някого другиго?
— Всъщност, не — каза Джак. За миг се поколеба дали да не спомене идеята за заговор, но шансовете тази измишльотина да се окаже истина бяха нищожно малки и не си струваше.
— Ще проверя версията за Фасано — каза Лиъм. — Офисът му е в Норт Енд, така че е в нашата юрисдикция, но без никакви доказателства не можем да направим кой знае колко, особено за кратък период от време.
— Знам — кимна Джак. — Оценявам времето, което ни отделихте тази вечер. Страхувах се, че семейство Бауман няма да съобщят на полицията.
— Готов съм да направя всякаква услуга на стария си приятел Лу Солдано. Останах с впечатлението, че двамата сте доста близки.
Джак кимна и се засмя вътрешно. За пръв път бе срещнал Солдано по времето, когато и двамата преследваха Лори. Не можеше да отрече, че му бе длъжник — когато детективът разбра, че няма големи шансове да спечели Лори, той се спусна да помага на Джак.
— С което стигнахме до последното — каза Лиъм. Той отключи колата си и се разрови в една чанта на предната седалка. Обърна се към Джак и му подаде чипонос трийсет и осемкалибров „Смит & Уесън“. — По-добре внимавай с него, защото това е нещо, което обикновено не правя.
Джак обърна револвера в ръката си. Той блестеше в мрака, отразявайки светлината, която идваше от прозорците на къщата.
— Използвай го само ако си сто и десет процента сигурен — погледна го настойчиво Лиъм. — Като се
