надявам да не ти се наложи.
— Само ако ситуацията е на живот или смърт — увери го Джак. — Но щом момичетата не са тук, може би не ми е нужен. — И той подаде оръжието обратно на Лиъм.
— Задръж го. На няколко пъти са те нападали. Винаги можеш да ми го върнеш. Кога си заминаваш?
— Утре по някое време, което е още една причина да не вземам оръжието.
— Вземи го! — настоя Лиъм и му подаде визитната си картичка, преди да заобиколи колата и да отвори вратата към шофьорското място. — Ще ми го дадеш, преди да си тръгнеш, или ще го оставиш в плик с името ми в главното управление. Не обяснявай какво има вътре.
— Ще бъда внимателен — обеща Джак. След което добави шеговито: — Тава е второто ми име.
— Не и според Лу — разсмя се Лиъм. — Но ми каза, че си изключително отговорен тип, на което впрочем разчитам.
Двамата се сбогуваха, детективът се метна в колата си и бързо изчезна в тъмнината.
Джак опипа револвера. Създаваше измамното чувство за безобидност, приличаше на детска играчка, но като съдебен патолог той добре познаваше разрушителната му сила. Беше открил повече куршуми в трупове, отколкото би си признал, винаги изненадан от степента на причинените увреждания. Той пъхна пистолета в джоба си и извади от другия клетъчния си телефон. По напълно разбираеми причини се двоумеше дали да се обади на Лори, тъй като знаеше, че тя ще се тревожи и ще се ядосва на оставането му в Бостън. От нейна гледна точка връщането му в четвъртък, може би дори в четвъртък вечерта, при положение, че сватбата им е в петък в 1:30 след обяд, изглеждаше пълен абсурд и безразсъдство, което го караше да се чувства безсилен. Беше впримчен в плаващите пясъци на обстоятелствата. След всичко случило се, нямаше начин да изостави Алексис и Крейг. Нещо повече, бе искрено заинтригуван кой и по какви причини не желае да бъде правена аутопсия. В този миг му хрумна нещо: Дали не беше свързано с болницата? Възможно ли беше да се е случило нещо в болницата през нощта, когато Пейшънс Станхоуп е била откарана там, нещо, което не трябва да се разкрива? Не му беше хрумвало до този момент, макар да бе много по-вероятно от странната идея за заговор срещу обслужващата медицина.
С тревога и чувство за вина той набра клетъчния телефон на Лори.
16.
Нютън, Масачузетс
Сряда, 7 юни 2006 г.
9:55 вечерта
— Време беше! — произнесе Лори отсечено.
Джак примига. Поздравът й беше на 180 градуса от предишната вечер, възвестявайки типа разговор, от който той се страхуваше.
— Вече е почти десет! — оплака се Лори. — Защо не се обади? Минаха осем часа от малодушното съобщение, което си ми оставил на гласовата поща.
— Съжалявам. — Джак се опита да вложи колкото се може повече разкаяние в гласа си. — Беше странна вечер.
Въпреки, че такъв коментар беше умишлено подценяващ, това едва ли бе типът саркастичен хумор, на който бе способен. Правеше съзнателни усилия да устои на тази тенденция, която се бе превърнала в рефлекс с този негов непукистки подход към живота след сполетялата го семейна трагедия. Като си подбираше думите и се стремеше да е възможно най-кратък, Джак разказа на Лори за взлома, за тормоза над децата и посещението на полицаите, благодарение на навременната намеса на Лу. После спомена за Тони Фасано и заплахите му, включително за вчерашния епизод.
— Направо не мога да повярвам! — каза Лори след известно време. Гневът бе изчезнал от гласа й. — Добре ли си?
— Устната ми е подута и имам няколко разкъсани капиляри на бузата, но ми се е случвало да пострадам доста по-зле на баскетбол. Така че съм добре.
— Този Франко ме притеснява. Прилича ми на луд.
— Според мен, дори си е много добре — каза Джак. Поколеба се дали да спомене оръжието, но реши да не я плаши повече.
— Доколкото разбрах, смяташ, че Тони Фасано стои зад нападението над децата.
Той повтори част от разговора, който бе провел с Лиъм.
— А децата как са?
— Справят се забележително добре, като се има предвид какво са преживели. Може би има нещо общо с това, че майка им е психолог. Алексис се държи страхотно с тях. Сега ги заведе при родителите на Крейг за няколко дни.
— Извинявай, Джак, но може ли да поговорим малко за нас? Кога все пак смяташ да се върнеш в Ню Йорк?
— В най-лошия случай утре вечер — отвърна той. — Ще направя аутопсията, ще напиша резултатите каквито и да са, и ще ги предам на адвоката на Крейг. Дори и да исках, той не смята, че може да ме изправи на подиума като свидетел, така че за това не може и да става дума.
— Значи, според теб, си към края — каза Лори. — Но ако ме оставиш сама до олтара, знай, че никога няма да ти го простя.
— Казах „в най-лошия случай“. Може би ще съм при теб още следобеда.
— Обещай ми, че няма да правиш нищо глупаво.
Джак можеше да измисли достатъчно остроумни отговори, но се въздържа. Вместо това каза:
— Ще бъда внимателен. — След което добави, за да прозвучи по-успокоително: — Полицията в Нютън обеща допълнително наблюдение над къщата.
Убеждавайки се, че Лори е достатъчно омилостивена, той й изпрати целувки и й пожела лека нощ, след което проведе още два бързи телефонни разговора. Един с Лу Солдано, за да му благодари за помощта и за да му напомни да дойде в църквата в петък, и друг с Уорън, за да каже, че Дейвид е не само добър баскетболист, но и че му е спасил задника тази вечер. Е, вече можеше да се отпусне. Изведнъж умората го връхлетя. Лунният сърп се бе издигнал малко по-високо в небето и осветяваше тъмните силуети на дърветата. Забелязваха се и няколко плахи звездици, въпреки целия разхитителен блясък, който нощен Бостън изпращаше към небесата. Той вдиша дълбоко хладния, свеж въздух. Някъде далече излая куче. Този мир и спокойствие го накараха да се запита какво ли ще донесе сутринта. Дали на ексхумацията щеше да има някакви ексцесии? Нямаше представа, но беше доволен, че Лиъм го накара да задържи оръжието. Той потупа джоба си. Солидната му тежест го накара да се почувства по-сигурен, макар да знаеше, че статистиката твърди обратното. С чувство на фатализъм, че каквото има да се случва ще се случи независимо какво прави, Джак сви рамене, обърна се и се насочи към къщата.
Помисли си, че без децата и Алексис вкъщи, прилича на натрапник. След като затвори предната врата, тишината стана толкова пълна, почти осезаема, въпреки че можеше да чуе глухите гласове на Крейг и Рандолф, които идваха откъм библиотеката. Влезе в голямата стая и се насочи към хладилника. Имаше достатъчно продукти и той си направи сандвич. Отвори си бира и се настани на дивана, после включи телевизора и затърси новинарския канал. Ядеше без да усеща никакъв вкус, втренчен в екрана. Не че имаше нещо кой знае какво.
Скоро в чинията останаха само трохи и той надигна кутийката с бира. Гласовете от библиотеката станаха по-силни. Явно спореха. Джак увеличи звука, за да не чува. Няколко минути по-късно входната врата се трясна толкова силно, че той усети вибрациите. На прага на стаята застана Крейг и от начина по който си напълни чашата с ледени кубчета и затръшна вратата към кабинета, личеше, че е бесен. Той отпи една здрава глътка скоч, после взе чашата и бутилката и се премести на дивана.
— Не възразяваш, нали? — погледна той Джак, докато се настаняваше до него.
— Не, разбира се — отвърна Джак, питайки се защо ли си дава труда да го пита. Той се дръпна в другия край и изключи телевизора. Крейг отпи поредната едра глътка скоч, втренчил поглед в празната камина.
— Как мина репетицията? — попита Джак, опитвайки се да завърже някакъв разговор.
