— Благодаря за извинението. Със сигурност не си отговорен нито за поведението на Крейг, нито че всичко излезе наяве. Все някога щеше да се разкрие. И за да съм напълно откровена — доволна съм, че знам истината. Това ще направи решението ми по-лесно.
— Крейг появи ли се в края на краищата в съда?
— Не, не е и все още нямам представа къде е. Има заповед за арест и полицията вече идва вкъщи. Конфискуваха всичките му документи, включително паспорта му, така че не може да отиде много далеч. Където и да е, само отлага неминуемото.
— Учуден съм, но ми е жал за него — каза Джак.
— И на мен ми е жал.
— Не се ли опита поне да види децата, или да се обади по телефона?
— Не, макар че не съм изненадана. Никога не е бил близък с момичетата.
— Не мисля, че е бил близък с някого, освен може би с теб.
— Вече се съмнявам, че и с мен е бил близък. Това е трагедия и си мисля, че баща му има голям дял в нея.
— Дръж ме в течение — каза Джак. — Сега отиваме на меден месец, но клетъчният ми телефон ще е у мен.
— Научих още нещо обезпокоително днес следобед. Преди седмица Крейг е изтеглил заем, като е ипотекирал къщата ни, получавайки няколко милиона долара.
— Би ли могъл да го направи без подписа ти?
— Направил го е. Когато купихме къщата, настояваше да е само на негово име. Оправда се, че е заради данъците и застраховката, пък и по онова време това много не ме интересуваше.
— В кеш ли ги е взел? — попита Джак.
— Не, казаха ми, че са прехвърлени в офшорна сметка.
— Ако ти трябват пари, кажи ми. Имам достатъчно, благодарение на факта, че не съм харчил и малката заплата, която вземах през последните десет години.
— Благодаря ти, братле. Ще го имам предвид. Ще се справим, въпреки че сигурно ще се наложи да започна и частна практика, за да увелича доходите си.
След размяната на няколко пожелания и съвети, Джак затвори, но не се върна веднага на купона. Стоеше и мислеше за несправедливостта и превратностите на живота. Докато очакваше медения си месец с Лори, Алексис и момичетата се измъчваха и страдаха.
Той тръсна глава. Нямаше търпение да заведе Лори вкъщи.
Епилог
Хавана, Куба
Понеделник, 12 юни 2006 г.
2:15 ч. след обяд
Искаше да заведе Лори на някое уникално, неповторимо място за медения месец. Беше обмислял дали да не е някъде в Африка, но реши, че е твърде далеч. Отхвърли и идеята за Индия. Тогава някой подхвърли, че Куба не би бил лош избор. Отначало му се стори несериозно, но след като се разрови в Интернет, разбра, че се е заблуждавал. Много хора отиваха в Куба директно през Канада, Мексико или Бахамите. Той избра да минат през Бахамите.
Полетът от Ню Йорк до Насау в събота, денят след сватбата, беше отегчителен, но този от Насау до Хавана на кубинските авиолинии беше весел и занимателен и им даде представа за кубинската душевност. Джак бе запазил апартамент в хотел „Насионал де Куба“, предвкусвайки чара на стара Куба и не останаха излъгани. Сградата се намираше на „Малекон“, в квартал „Вендадо“ в старата част на Хавана. Въпреки, че някои от удобствата бяха старомодни, първоначалният блясък на хотела не бе потъмнял. Обслужването беше страхотно, хората — весели и любезни.
Лори беше настояла да разгледат забележителностите в стария град, вместо да си почиват. Някои от разходките им ги отведоха извън реставрираната част, където сградите бяха в окаяно състояние, зад което прозираше все пак някогашно великолепие.
— Какво ще кажеш да се запишем за екскурзия из провинцията? — предложи тя внезапно един ден, прекъсвайки ленивата му дрямка.
Той беше закрил очите си от слънцето. Двамата лежаха на бели шезлонги, по бански костюми, обилно намазани със слънцезащитен крем.
— Наистина ли си готова да пожертваш този безметежен живот? — попита Джак. — Щом тук на плажа е толкова горещо, във вътрешността на страната ще е като в пещ.
— Не казвам, че трябва да е днес или утре, просто някой ден, преди да си тръгнем. Ще е истински срам да не си подадем носовете от Хавана.
— Предполагам — промърмори Джак без ентусиазъм. Само мисълта за горещината го караше да чувства непрекъсната жажда. Той седна. — Отивам да взема нещо за пиене. Искаш ли да ти донеса?
— Да не се каниш да вземеш някой коктейл?
— Изкушавам се — засмя се той.
— В края на краищата сме на почивка — кимна тя. — Добре. Щом ще пиеш, ще пия и аз. Само си мислех, че трябва да поспя този следобед.
— Не пречи. — Джак се беше изправил и се протягаше. Това, от което наистина имаше нужда в момента, беше един велосипед и здраво натискане на педалите. Можеше обаче да го остави за утре.
Махна на бармана и поръча две напитки. Докато чакаше, огледа района около басейна. Имаше няколко жени с великолепни фигури, които привличаха погледите като с магнит. Очите му се зареяха над безкрайната шир на Карибско море. Откъм водата се носеше лек, копринен бриз.
— Напитките ви, господине — каза барманът. Джак подписа чека и взе чашите. Когато понечи да се върне към басейна, погледът му попадна върху лицето на един мъж от другата страна на оформения като полуостров бар. Спря се и се наведе напред, взирайки се. Непознатият го забеляза, но не даде вид, че го познава и върна вниманието си към красивата латиноамериканка, която седеше до него. Двамата се смееха непринудено.
Джак сви рамене, продължи напред, но само след няколко крачки се обърна отново, заобиколи бара и се приближи към мъжа изотзад. Чу го да говори. Беше приличен испански, много по-добър, отколкото Джак би могъл да демонстрира.
— Крейг? — произнесе Джак достатъчно силно, за да го чуе мъжът, но онзи не се обърна. — Крейг Бауман? — повтори той вече по-силно. Отново никаква реакция. Той погледна към двете питиета в ръцете си, които ограничаваха възможностите му. След кратко колебание заобиколи отново бара, остави на плота чашите и потупа непознатия по рамото. Онзи се обърна и вдигна поглед към Джак. Не пролича да го познава, само изви вежди въпросително и челото му се набръчка.
— Мога ли да ви помогна? — попита той на английски.
— Крейг? — Джак го гледаше в очите. Като бивш офталмолог имаше навика да се взира в очите на хората. В тях се отразяваха не само болестите, но и човешките емоции, но в тези очи нямаше нищо. Зениците нито се присвиха, нито се разшириха.
— Предполаган, че ме бъркате с някой друг. Казвам се Ралф Ландръм.
— Съжалявам — промърмори Джак. — Не исках да се натрапвам.
— Няма проблем. Вие как се казвате?
— Джак Степълтън… Извинете, откъде сте?
— От Бостън. А вие?
— Ню Йорк сити — отвърна Джак. — Да не би да сте отседнали в „Насионал“?
— Не — поклати глава мъжът. — Наел съм къща извън града. В бизнеса с цигари съм. А вие?
— Лекар съм.
Ралф се облегна назад, така че Джак да види приятелката му.
— А това е Тойа.
Джак стисна ръката й през масата.
