— Винаги така правя — прошепна Джак, връщайки се към саркастичния си стил на общуване. Трябва да ми позволите да застана зад катедрата.
— Не мога да го направя. Вече ви обясних защо, освен това в момента чета заключителната си реч, за бога!
— Направих аутопсията и мога да приведа доказателства, потвърдени чрез писмена клетвена декларация от масачузетски съдебен патолог и от масачузетски токсиколог, че д-р Бауман не е проявил лекарска небрежност.
За първи път Джак усети леко пропукване в черупката от невъзмутимост, така характерна за адвоката. Очите му бяха тези, които го издадоха, докато се местеха объркано между съдията и Джак Разполагаше с малко време за размишление.
— Господин Бингъм! — извика нетърпеливо съдия Дейвидсън. — Двете ви минути изтекоха.
— Ще види какво мога да направя — прошепна Рандолф на Джак, преди да се върне на катедрата. — Ваша чест, ще разрешите ли да се приближа?
— Ако се налага — отговори съдията, без особено въодушевление.
Тони стана и двамата адвокати застанаха пред съдията.
— Какво става, дявол да го вземе? — изгледа ги той недоумяващо. — Кой е този човек? — Очите му се обърнаха към Джак, който стоеше до вратата с плик в ръка.
— Това е д-р Джак Степълтън — каза Рандолф. — Сертифициран съдебен патолог от Патологическия център в Ню Йорк. Имам информация, че е високо уважаван професионалист.
Съдия Дейвидсън погледна Тони.
— Познавате ли го?
— Срещал съм го — призна Тони, без да уточнява.
— Какво иска той, нахълтва тук по такъв безобразен начин… Меко казано, това е напълно недопустимо.
— Изразих същото мнение — обади се Рандолф. — Но той настоява да бъде разпитан.
— Това не може да стане — сопна се Тони. — Не е в списъка на свидетелите и не е дал показания под клетва. Идеята е възмутителна.
— Обуздайте негодуванието си! — посъветва го съдия Дейвидсън, сякаш говореше на палаво дете. — И защо моли да бъде разпитан?
— Твърди, че може да представи доказателство, че д-р Бауман не е проявил лекарска небрежност. Освен това твърди, че има потвърждения под формата на клетвени декларации от масачузетски съдебен патолог и масачузетски токсиколог.
— Пълно безумие! — избухна Тони. — Защитата не може да вкарва свидетел в последната минута. Това нарушава всички правила!
— Спрете да се оплаквате и да мърморите! — излая съдията.
Тони овладя с видимо усилие гнева и безсилието си.
— Имате ли представа как се е добрал то информацията, която иска да ни съобщи?
— Каза, че е аутопсирал Пейшънс Станхоуп.
— Ако тази аутопсия е потенциално оправдателна, защо не е извършена по-рано, така че да може да бъде предмет на същинско разкритие?
— Няма причина да се предполага, че една аутопсия би могла да има каквато и да е доказателствена стойност. Сигурен съм, че господин Фасано ще се съгласи. Клиничните факти в този случай изобщо не са били оспорвани.
— Господин Фасано, знаете ли за тази аутопсия?
— Само до степен, че е била обмисляна.
— По дяволите! — изруга съдията. — Това ме поставя между чука и наковалнята.
— Ваша чест — не успя да се сдържи Тони. — Ако му бъде позволено да свидетелства, аз ще…
— Нямам намерение да слушам заплахите ви, адвокат. Напълно наясно съм, че д-р Степълтън не може да нахълтва тук и да бъде разпитван. Изобщо не подлежи на обсъждане. Мисля, че мога да наредя продължение и д-р Степълтън и неговите разкрития да бъдат подложени на нормално обсъждане; бедата е там, че графикът ми отива по дяволите. Не обичам да го правя, но пък и не обичам делата ми да се обжалват, а ако това доказателство е толкова драматично, както явно смята д-р Степълтън, то неминуемо ще се стигне до обжалване.
— Какво ще кажете да изслушате показанията на д-р Степълтън? — предложи Рандолф. — Това със сигурност ще ви улесни при вземането на решение.
Съдия Дейвидсън кимна, очевидно обмисляйки идеята.
— За да се спести време, можете да го направите във вашия кабинет — каза Рандолф.
— Самото допускане на свидетел в кабинета ми е грубо нарушение.
— Но не е нещо нечувано — опита се да го убеди Рандолф.
— Не, идеята не ми харесва.
— Извикайте и съдебния репортер — не се отказваше Рандолф. — Нека това бъде част от протокола. Въпросът е журито да не го чуе. Ако решите, че не е уместно и няма отношение към процеса, просто ще продължа заключителната си реч. Ако пък сметнете, че има смисъл, ще разполагате с повече информация, която ще ви помогне да решите как да процедирате.
Съдия Дейвидсън сбърчи чело.
— Допада ми. Ще обявя кратко прекъсване, но заседателите ще останат по местата си. Ще действаме бързо. Одобрявате ли този план, господин Фасано?
— Мисля, че е безсмислен.
— Имате ли някакво алтернативно предложение?
Тони поклати глава. Беше бесен. Бе разчитал да спечели първия си процес за лекарска грешка и сега, броени часове преди края, нещо се кроеше и му мътеше водите въпреки всичко, което бе направил. Той се върна до масата и си наля чаша вода. Устата му беше суха и гърлото му пареше.
Рандолф отиде при Джак.
— Не можете да застанете зад катедрата — прошепна му той. — Но се уреди да свидетелствате пред съдията, от което ще се реши дали да свидетелствате пред съдебните заседатели по-късно. Изслушването ще се състои в кабинета на съдията. Ще ви отпусне само няколко минути, така че бъдете кратък и говорете по същество. Разбрахте ли?
Джак кимна. Изкушаваше се да каже на Рандолф, че няколко минути са му напълно достатъчни, но се сдържа. Погледна Джордан, който се опитваше да накара Тони да му обясни какво става, след като съдията обяви прекъсване. По редиците се разнесе шушукане — хората се питаха какво се е случило. Джак погледна към Крейг и му се усмихна.
— Всички да станат! — извика приставът, когато съдията се изправи и напусна мястото си. След миг той изчезна в страничната врата, оставяйки я открехната след себе си. Съдебният репортер го последва.
— Готов ли сте? — Рандолф изпитателно погледна Джак.
Джак отново кимна и в този миг очите му срещнаха тези на Тони.
Джак тръгна след Рандолф, усмихвайки се вътрешно при мисълта каква ще бъде реакцията на Тони, ако го попита как се чувства Франко, при положение, че той никъде не се виждаше.
Влязоха в кабинета. Беше си го представял облицован в тъмно дърво, с кожена гарнитура и аромат на скъпи пури, като първокласен мъжки клуб. Вместо това помещението изглеждаше западнало, с олющени стени, които плачеха за боя и нова мебелировка. Из въздуха се носеше неизтребимият мирис на цигари. Единствената скъпа вещ беше масивното бюро във викториански стил, зад което съдия Дейвидсън се настани в стола с висока облегалка. После се облегна назад, върху сключените си зад тила ръце.
Джак, Рандолф и Тони седнаха в евтините пластмасови столове, подредени в една редица пред бюрото, така че равнището на очите им оставаше значително по-ниско от това на съдия Дейвидсън. Това сигурно беше съвършено съзнателен ход на съдията, с който да демонстрира по-висшата си позиция. Съдебният репортер седна пред малка маса отстрани.
— Д-р Степълтън — започна съдията, след кратко въведение. — Господин Бингъм ми каза, че разполагате с оневиняващо обвиняемия доказателство.
