— О! И каква е тя? — Крейг отново бе обърнал лице към него. Очите му блестяха, сякаш е готов да заплаче, но гневът не му позволяваше. — Не ми каза как е минала аутопсията. Направи ли я?
— Направих я — потвърди Джак и му разказа поредицата от събития, дори срещата с токсиколога и вероятността да се касае за престъпление.
— Ако токсикологът не открие лекарство или отрова, това ще е краят на този съдебен процес — каза Крейг и се изправи.
— Така е — съгласи се Джак. — Но това е много, много далечна възможност, както ти обясних. Тъй че ако Пейшънс не е имала сърдечен пристъп, се отваря възможност за много други потенциални агенти. А другата причина, поради която дойдох тук е, че исках да видя устройството за биомаркерни тестове в лекарската ти чанта. Дали е възможно резултатите да са фалшиво позитивни?
Крейг вдигна вежди и остана известно време така, докато обмисляше въпроса.
— Не мисля, че е възможно — произнесе той след дълга пауза. — Иска ми се да можех да го допусна, но не мога.
— Шефът на лабораторията в болницата ме попита дали онзи, който си тествал е за тропонин „А“ и миоглобин, или само за тропонин „А“.
— Само за миоглобин. Избрах го по същата причина, която е споменал шефът на лабораторията — всъщност, резултатите излизат за по-малко от два часа.
— Има ли срок на годност?
— Не, доколкото знам.
— Тогава смятам, че просто трябва да ограничим възможните агенти до онези, които са в състояние да причинят сърдечна криза.
— Какво ще кажеш за дигиталин? — погледна го Крейг.
— И аз си помислих за дигиталин, но изследванията показаха, че не е намесен.
— Иска ми се да можех да помогна повече — каза Крейг. — Едно от най-лошите неща, когато те съдят е, че си безпомощен.
— Можеш да помогнеш, ако се сетиш за някакви кардиологични лекарства, до които Пейшънс или Джордан биха могли да имат достъп.
— Шкафът й приличаше на истинска аптека, благодарение на предшественика ми, д-р Етан Коен. Но всичките онези протоколи го потвърждават.
— Прегледах ги — Джак се изправи. Няколкото минути в седнало положение бяха направили краката му тежки и отпуснати. Беше очевидно, че има нужда от кафе, преди края на нощта. — По-добре да тръгвам и да видя дали ще извадим късмет с токсикологията, а ти се връщай в леглото. — Той тръгна към вратата.
— Цяла нощ ли се каниш да работиш? — попита Крейг, докато го изпращаше.
— Така изглежда. След всичко, което се случи, искаше ми се да имам някакви положителни резултати, но е малко вероятно.
— Не знам какво друго да кажа, освен да ти благодаря за усилията.
— Пак заповядай — усмихна се Джак. — Казвам го въпреки проблемите, които причиних и боя, който изядох. Ще е добре с Алексис отново да се съберете.
Те стигнаха до входната врата. Крейг се обърна надолу, към стълбището, което водеше за кабинета и попита:
— Да ти донеса ли да видиш биомаркерното устройство? Нито съм слагал в чантата си нещо, нито съм вадил. След фиаското, което ме сполетя, не съм правил домашни посещения.
Джак поклати глава.
— Всичко е наред. Каза ми онова, което исках да знам.
— Ще се видим ли утре в съда?
— Не мисля. Имам лични планове, които налагат да хвана първия полет за Ню Йорк рано сутринта. Така че искам да ти пожелая късмет!
Джак и Крейг си стиснаха здраво ръцете. Не че бяха станали приятели, но се познаваха по-добре един друг и можеха да оценят качествата си.
Шофирането обратно към града след четири призори беше същинско изпитание на нервите. По магистралата трафикът беше силен, но рязко намаля, след влизането по Масачузетс авеню. Беше му отнело по-малко от двайсет минути. Той паркира встрани от сградата, в която се набираше офисът на патолозите, на едно от запазените места, но в този ранен час това едва ли имаше значение.
Охраната го позна и го пусна да влезе. Докато вземаше по две стъпала нагоре, погледна часовника си. След по-малко от два часа трябваше да е в самолета, готов за излитане.
Влизайки в библиотеката, той спря за миг. Помещението беше в много по-голям безпорядък, отколкото преди да излезе. Латаша изглеждаше така, сякаш зубри за държавния си изпит по специалност. На масата лежаха безброй учебници, които явно бе донесла от офиса си. Повечето му бяха познати. Стандартни учебници по вътрешна медицина, физиология, токсикология и фармакология. Документите по делото бяха разпръснати навсякъде.
— Какво става, по дяволите? — засмя се той.
Латаша вдигна глава над отворения том.
— Добре дошъл отново, чужденецо!
Джак разлисти някои от книгите, които не му бяха познати, за да види заглавията, след което ги върна на местата им и седна.
— Какво се е случило с рамото ти?
Той продължаваше да притиска торбичката с лед към натъртеното място. Разказа й набързо епизода с Крейг.
— Вината не беше негова — настоя Джак. — Това дело до такава степен ме е погълнало, че изобщо престанах да мисля. Намъкнах се в къщата като истински престъпник. И то след като някакви типове заплашиха децата му в случай, че направя аутопсия. Която аз току-що бях направил! Какво да си мисля? Но слава богу, никой не пострада сериозно, като се изключи инцидентът с рамото ми. Предполагам, че е най- обикновена контузия. Макар че може би трябва да си направя рентгенова снимка на ключицата.
— Погледни го откъм положителната страна — каза Латаша. — Уверил си се напълно, че зет ти не е изпаднал в кома, нали така?
Той се усмихна кисело.
— Какво стана с биомаркерното устройство? Откри ли нещо?
— Нищо, което да увеличава вероятността тестът му да е фалшиво позитивен. Май ще се наложи да се примирим, че това е резултатът.
— Предполагам, че това е добре. Изключва голямо количество потенциални смъртоносни агенти. — Очите й се преместиха към книгите, които бе подредила около себе си.
— Май си доста заета?
— Нямаш и най-отдалечена представа до каква степен. Хрумна ми една идея, след като изпих няколко диетични коли. Беше нещо като сериозен преговор на курса по токсикология. Не съм разгръщала тези страници от деня, в който си взех изпита по съдебна патология.
— Ами Алън? Да не би да ти се е обаждал?
— Няколко пъти, за да съм точна. Но това е добре. Колкото повече слушам гласа му, толкова по-лесно ми е да се откъсна от старите спомени и да забравя гнева си.
— Той стигнал ли е до нещо?
— Не, за съжаление. Явно се опитва да ме впечатли, но знаеш ли? Няма случай, в който да направи нещо калпаво. Още от колежа знам, че е умен и че има специализации по химия, математика и физика, но не знаех, че е отишъл в МИТ, за да прави докторат. А това изисква по-големи способности, отколкото медицинското училище, където главното е постоянството.
— Каза ли ти поне какво е изключил?
— Повечето от обичайните кардиотоксични агенти. Освен това ми обясни някои трикове, които е
