Всъщност това по-скоро би го ядосало и раздразнило.
Джак погледна към тъмното стълбище. Никога не се беше качвал на втория етаж и нямаше представа къде трябва да е спалнята. Тъй като не искаше да пали осветлението, той се върна в кухнята. От опит знаеше, че повечето семейства имат чекмедже, в което държат различни принадлежности и дреболии. Очакваше да открие измежду тях фенерче.
Излезе, че е до голяма степен прав — само дето семейство Бауман държаха фенерчето в помещението с пералнята, а не в кухнята. Той го взе и провери дали работи — силният лъч проби тъмнината, което го накара да го изключи. Насочи се към стълбите и започна да се изкачва предпазливо. Озова се на горната площадка и се огледа. От двете страни на коридора имаше врати, всичките затворени. Посегна към първата и натисна леко бравата. Вратата се открехна достатъчно, за да прекрачи вътре. Включи фенера и ярък сноп светлината обля стаята. Това определено не беше родителската спалня; от по-старите, снимките, украшенийцата и разхвърляните дрехи бързо ставаше ясно, че е стаята на Трейси. Той отстъпи назад, канейки се да премине към следващата врата, когато забеляза в дъното на коридора една двойна врата. Понеже всички останали бяха единични, това го накара да си помисли, че сигурно става дума за спалнята на родителите. Забърза нататък, прикрил с ръка стъклото на фенера, и отвори дясното крило. Краката му потънаха в дебел килим и той остана за известно време на място, без да мърда. Напрегна се да долови дишането на Крейг, но стаята бе тиха.
Лъчът на фенерчето обиколи стаята. В мрака се открои широко легло. В единия му край лежеше Крейг.
Джак продължи да стои на едно място, питайки се какво да направи, за да се увери, че Крейг е добре. До този момент не се бе замислял по въпроса, но сега, след като бе тук, трябваше да го направи. Да събуди зет си бе най-сигурното, но този вариант не му хареса. Можеше да се приближи до леглото и да се вслуша отблизо в дишането на зет си. Ако изглеждаше нормално, щеше да означава, че всичко е наред, макар и далеч от научната практика.
Той изключи светлината и прекоси помещението, като се движеше по памет. Оскъдната светлина, идваща от улицата, бе достатъчна, за да избегне сблъсъка с мебелите. Застана до леглото и отново се напрегна да чуе съскащия звук от дишане. Стаята беше мъртвешки тиха. Той усети, че адреналинът му се покачва. Крейг не дишаше!
22.
Нютън, Масачузетс
Петък, 9 юни 2006 г.
3:25 ч. след полунощ
Следващите няколко секунди му се губеха. Мигът, в който осъзна, че зет му не диша, той се втурна с намерението да заобиколи леглото. Щеше да дръпне завивката, да прецени статуса на мъжа и да започне изкуствено дишане, ако се налагаше.
Внезапното странично движение вероятно спаси живота на Джак. В следващия миг той осъзна, че не е сам в стаята. Имаше още един човек, облечен в черно, което го правеше невидим, когато излезе от вратата на банята. Той размаха голяма бухалка и я стовари на мястото, където допреди малко се намираше главата на Джак.
Главата му избегна удара, но не и рамото му. Той приклекна от болка, като продължаваше да стиска фенера, чийто лъч заподскача напосоки. Джак се притисна в пода и верен на принципа, че нападението е най-добрата защита, се хвърли напред, посрещайки нападателя си с дясното рамо. Хвана го за бедрата и с помощта на тренираните си от колелото крака го ритна и го повали до себе си на пода.
Усети наблизо фенера, който можеше да използва като оръжие. Дългата бухалка беше излетяла от ръцете на нападателя. Джак пусна мъжа и рязко вдигна фенера над главата си с намерението да го стовари върху челото му, но в мига, когато лъчът освети лицето, той го позна. Беше Крейг.
— Крейг? — извика той невярващо и отпусна ръце.
— Джак? — изломоти в отговор зет му. Той вдигна ръце, за да заслони очите си от светлината.
— Мили боже!
Крейг се изправи и с тежки стъпки се приближи до стената, за да включи осветлението.
— Какво, по дяволите правиш тук, промъкваш се в къщата ми по никое време?! — Очите му се спряха върху часовника. — Три и половина е, да те вземат мътните!
— Ще ти обясня — започна Джак. Той присви очи от болка. Предпазливо докосна мястото и напипа болезнена точка между ключицата и рамото.
— Добър удар! — каза Крейг. — Боже господи, наистина здравата съм те халосал. Можех да те убия! Добре ли си?
— Бивал съм и по-зле — отвърна Джак и погледна към леглото. Онова, което бе взел за Крейг, бяха събраната завивката и купчина възглавници.
— Може ли да погледна? — настоя зет му.
— Разбира се.
Крейг сложи ръка върху рамото му и завъртя ръката, след което бавно я отпусна.
— Боли ли?
— Малко.
— Не смятам, че е счупена, но една рентгенова снимка няма да навреди. Мога да те закарам до „Нютън Мемориал Хоспитал“, ако искаш.
— Може би е добре да сложим сега малко лед?
— Добра идея. Да слезем в кухнята.
Докато се движеха по коридора, Крейг каза:
— Знаеш ли, помислих си, че е някой от онези типове, които бяха нахълтали тук и заплашиха дъщерите ми. Реших, че са се върнали отново да изпълнят заканата си.
— Аз пък те взех за един от тях. — Джак почувства тежестта на пистолета в джоба си и се зарадва, че не се беше сетил за него.
Двамата мъже седнаха на дивана. Джак сложи върху рамото си студен компрес, а Крейг подпря челото си с ръце.
— Ей сега си тръгвам, така че ще можеш да си легнеш пак — каза Джак. — Дължа ти обяснение.
— Слушам. Преди да си легна слязох долу и проверих алармата. Изобщо не те очаквах, особено пък в този час.
— Обещах на Алексис да намина и да видя как си.
— Говорил си с нея тази вечер?
— Да, но беше по-рано. Да ти призная, жена ти се страхува, че смесваш алкохол с таблетки за сън. Пък и аз имам нерадостен опит — аутопсирал съм няколко души, които са го правили.
— Не ми трябва съвета ти.
— Безкрайно откровен. И все пак тя ме помоли да видя как си, макар според мен да нямаше нужда. Не те събудих единствено защото се боях, че ще ми се ядосаш.
Крейг разтърка лицето си и го погледна.
— За това си прав.
— Съжалявам, че те засегнах. Направих го заради Алексис. Тревожи се, че може да си разстроен от събитията в съда.
— Поне си признаваш — въздъхна Крейг. — Предполагам, че трябва да го приемам като услуга. Но е трудно в тази цялата ситуация… Принудиха ме да се виждам в не особено красива светлина. Бях отвратителен, нелеп, самозащитаващ се свидетел днес. Когато се сетя, направо се отчайвам.
— Как се справиха според теб свидетелите на защитата?
— Приемливо. Беше приятно да чуя няколко ласкави слова, но не мисля, че е достатъчно. Освен ако Рандолф не измъдри нещо утре сутринта, в което лично аз се съмнявам, журито ще гласува за този кучи син, Джордан! — Той въздъхна отчаяно и закова поглед в черния екран на телевизора.
— Имах и друга причина да дойда тук толкова късно — рече Джак.
