— Не е нужно да се извиняваш — каза Джак. — Както ти казах по пътя за насам, надявам се приемането на помощта му да не ти причини проблеми.
— През всичките тези години си мислех, че съм успяла да го превъзмогна напълно. Но когато го видях, си спомних отново онзи епизод.
Вървяха към библиотеката. Купчината документи си стоеше точно така, както я бяха оставили.
— Какво ще кажеш да хвърлим поглед на слайдовете, които оцветихме? — предложи Латаша.
— Може би трябва да се прибереш и да поспиш — възрази Джак. — Няма причина да будуваш цяла нощ. Оценявам помощта и компанията ти, но ти направи и без това твърде много.
— Няма да се отървеш от мен чак толкова лесно. — Тя се засмя. — Още в медицинското училище разбрах, че ако е прекалено късно, за мен е по-добре да не си лягам изобщо. Освен това искам да разрешим този случай.
— Ами аз мисля, че трябва да прескоча до Нютън.
— Да се върнеш в болницата?
— Не-е. Да отида в къщата на Бауман. Казах на сестра ми, че ще се отбия у тях, за да проверя дали съпругът й не е изпаднал в кома. Заради депресията, в която е изпаднал, напоследък смесва малцово уиски със сънотворни хапчета.
— Боже! — възкликна Латаша. — Аутопсирала съм няколко души с подобни навици.
— Да ти кажа честно, не смятам, че трябва да се притеснявам много — каза Джак. — Той е такъв тип, че мисли прекалено много за себе си. По-скоро ми се иска да отида у тях, за да проверя биомаркерните тестове, които е използвал при Пейшънс, и да разбера дали има някаква реална причина да се допусне, че тестът е бил фалшиво позитивен. И ако случаят е такъв, значи смъртта не е настъпила по естествен начин.
— А какво ще кажеш за самоубийство? — попита Латаша. — Никога не си споменавал, че съществува дори най-отдалечена вероятност за подобно нещо.
Джак разсеяно се почеса по тила. Наистина, изобщо не му беше минавала такава мисъл и той се запита защо. Пусна една крива усмивка, спомняйки си в колко много от случаите, с които се беше занимавал през годините, видимият начин на смърт в края на краищата се оказваше неправилен. Последният такъв случай беше съпругата на иранския дипломат — предполагаше се, че е самоубийство, а се оказа убийство.
— Изобщо не знам защо не съм се замислял за такава вероятност — каза Джак, — особено, като се имат предвид и другите ми малко вероятни идеи.
— От малкото, което ми каза за жената, може да се предположи, че не е била безумно щастлива.
— Вероятно е така — съгласи се Джак, — но то е единственото нещо, което води към идеята за самоубийство. Ще го имаме наум заедно с идеята ми за болничен заговор. Но сега все пак трябва да отида в Нютън. Разбира се, ти си добре дошла, но не мога да си представя защо би искала да го направиш.
— Ще остана тук — каза Латаша. Тя се дръпна от папките с показанията и седна на един от столовете. — Ще попрочета нещо от тази купчина, докато те няма. Къде са медицинските протоколи?
Той се протегна и й подаде документите.
Латаша взе една кратка разпечатка на електрокардиограма, която изскочи от купчината.
— Какво е това?
— Електрокардиограмата, която д-р Бауман е направил, когато е отишъл в дома на Пейшънс. За съжаление, тя е почти безполезна. Отказал се е да я довърши, тъй като пациентката била зле и рязко се е влошавала.
— Гледал ли е някой тази разпечатка?
— Експертите. Всички се съгласиха, че записаната брадикардия говори за артериално запушване. С това, и с другите изразени аномалии на проводящата система, всички са на мнение, че това е напълно съвместимо със сърдечна криза.
— Много е лошо, че няма повече — каза Латаша.
— Излизам и ще се опитам да се върна бързо — каза Джак. — Клетъчният ми телефон е включен, в случай, че направиш някакво откритие или Алън сътвори чудо.
— Ще се видим, когато се върнеш. — Латаша вече четеше показанията на Крейг.
В три след полунощ Джак най-после можеше безпроблемно да шофира в Бостън. На някои от светофарите по Масачузетс авеню неговата кола бе единствената, която чакаше. На няколко пъти се изкуши да пренебрегне червеното, но така и не го направи. По принцип нямаше проблеми с нарушаването на правилата, когато ги смяташе за нелепи, но светофарите не спадаха към тази категория.
Масачузетската магистрала беше друга история. Не че беше натоварена, но имаше по-голям трафик, отколкото очакваше, и не бяха товарни автомобили. Това го накара да се запита смаяно какво правеха толкова много хора вън от къщи в този час.
Краткото пътуване до Нютън му даде възможност да уталожи нетърпението, породено от думите на Латаша, която му каза, че има познат токсиколог точно в момента, когато Джак бе вече готов да се откаже. Сега, в едно по-спокойно състояние на ума, можеше да мисли за ситуацията рационално и да вижда ясно какви могат да са най-вероятните заключения. Първо: трябваше да реши поради липса на доказателства, че Пейшънс Станхоуп най-вероятно е починала от масиран сърдечен удар, въпреки че нямаше очевидна патология; и второ: че по всяка вероятност Фасано и сие стоят зад жалкото нападение над децата на Крейг и Алексис по банални финансови причини. Фасано беше пределно ясен, когато директно заплаши Джак.
Нетърпението на Джак бе преминало в униние по времето, когато пристигна в дома на Бауман. Запита се за пореден път дали причината да е още в Бостън и хрумналата му идея за заговор не бяха свързани повече с полусъзнателния му страх да се ожени след десет часа, отколкото с опита му да помогне на сестра си и зет си.
Той слезе от колата и взе чадъра от задната седалка. Беше паркирал до Лексъса на Крейг. Когато излезе на улицата се огледа за полицейската кола, която стоеше тук сутринта. Не се виждаше никъде. Дотук с наблюдението над къщата. Джак тръгна към входа, влачейки уморено крака по алеята.
Къщата беше тъмна, освен слабата светлина, която се процеждаше отстрани на вратата. Навел глава назад, когато се качи на площадката, той погледна към капандурите на прозорците на втория етаж. Бяха черни като оникс, отразяваха светлината на една далечна улична лампа.
Сравнително спокоен, Джак пъхна ключа в ключалката. Не се опитваше да влезе незабелязано, но в същото време предпочиташе да не среща Крейг. Точно в този момент се сети за алармената система. Опита се да си спомни кода, но му отне известно време, докато се сети. След това се запита дали трябваше да натисне друг бутон след кода. Не знаеше. Превъртя ключа. Механизмът прозвуча шумно в нощната тишина.
Той влезе вътре и погледна таблото на алармата. За щастие, предупредителното бръмчене, което бе очаквал, не се чу, но той изчака малко, за да е сигурен. Алармата беше изключена. Зелената точица светлина предполагаше, че всичко е наред. Джак затвори бързо входната врата. Едва тогава долови глухия звук на телевизора, който се чуваше от голямата стая. От същата посока идваше и малкото светлина от иначе тъмния коридор.
Като предположи, че Крейг сигурно е заспал пред телевизора, Джак тръгна по коридора и влезе в голямата стая. Крейг не беше вътре. Телевизорът върху камината бе включен на новинарския канал на кабелната мрежа и лампите тук светеха, докато кухнята и трапезарията бяха тъмни.
На масичката за кафе пред дивана стоеше почти празната бутилка от скоч, една старомодна чаша и дистанционното на телевизора. По навик Джак се приближи, взе дистанционното и изключи апарата. След това излезе в коридора. Огледа стълбището за нагоре, после се обърна към стъпалата, които водеха към кабинета. Откъм прозорчето на кабинета идваше светлина от уличната лампа.
Джак се запита какво да направи първо: да види как е Крейг или да провери биомаркерното устройство. Не се колеба дълго. В такива случаи, когато му се налагаше да реши нещо, обикновено избираше да свърши първо по-малко привлекателната задача и в този случай точно това го смущаваше. Не, защото смяташе, че ще е трудно, но знаеше, че ако тръгне към стаята си, рискува да се срещне със зет си, което не му се искаше по редица причини. Най-важната беше, че той не би възприел присъствието на Джак като услуга.
