отличителни знаци. Маркъс се насочи към един от най-малките, паркиран в края на импровизирания парк. Беше „Бел Джет Рейнджър“ с инициалите на ФБР. Отвори вратата и им направи знак да се качат. Пилотът вече завърташе роторните витла. Маркъс им подаде шлемофони, за да могат да поддържат контакт.
Вдигнаха се във въздуха. Пътуването до Манхатън се оказа шокиращо кратко, особено за Джак, който едва вчера бе въртял педалите по същия път. Пилотът се приземи на зелените площи пред сградата на кметството. Мястото за кацане беше заобиколено от пожарникари в противохимически облекла. Джак и Лори бързо разбраха какво е имал предвид Маркъс, когато спомена за хаос. За разлика от пустия Брайтън Бийч, тук имаше тълпи от изпаднали в паника хора, които тичаха на запад, срещу вятъра. От двете страни на Бродуей бяха паркирани голямо количество автомобили на Националната гвардия. Войниците в защитни костюми ги бяха напуснали, но повечето от тях безсимслено се мотаеха наоколо с пушки в ръце, очевидно несигурни в това, за което бяха повикани.
— Паниката при първоначалното съобщение беше огромна — поклати глава Маркъс. — Полицията се надяваше да удържи нещата под контрол, но не се получи…
Джак мълчаливо кимна. Паниката нямаше да доведе до нищо добро, тъй като заразените хора влизаха в контакт с все още здравите и резултатът не можеше да бъде друг, освен плачевен.
Маркъс не изчака спирането на витлата, отвори вратичката и им направи знак да слизат. После тръгна пред тях със същото бързо темпо, което бе довело до изоставането на Лори в Брайтън Бийч. Джак хвана спътницата си за ръка и двамата се затичаха след него.
Строителният фургон, превърнат във временен команден пункт, беше паркиран на площада пред кметството, на шест пресечки от федералната сграда „Джейкъб Джавитс“. Хората в него бяха в относителна безопасност, тъй като умереният вятър духаше от югозапад на североизток.
Маркъс отвори вратата. Отвътре долетя силен глъч. Тясното помещение беше буквално задръстено от представители на Министерството на здравеопазването, полицията, ФБР, Противопожарна охрана, Министерството на отбраната. Сред зеленикавите униформи на военните Лори зърна емблеми с общо взето непонятни съкращения. Успя да разчете само едно от тях — НИИБСАЩ, което на нормален език означаваше Научноизследователски институт по инфекциозни болести към армията на Съединените американски щати. Останалите буквени съчетания й бяха абсолютно непонятни.
— Моля, ако обичате! — извика Маркъс, опитвайки се да надвика поне двадесетина души, които говореха едновременно. Ръцете му започнаха да работят като булдозери, пробивайки им път към една вътрешна врата. Стигнаха дотам без особени затруднения. Агентът почука, надникна вътре и миг по-късно направи знак на Джак и Лори да влизат.
Двамата медицински следователи затвориха вратата след себе си и въздъхнаха с облекчение. Бяха се озовали в нещо като миниатюрен кабинет, най-много три на три, но вътре беше далеч по-тихо в сравнение с общото помещение. За това допринасяше и ограниченото присъствие на хора — в кабинета имаше само трима души, разположили се пред батарея от временно прокарани телефони. И тримата изглеждаха сравнително спокойни. Джак разпозна само един от тях — Стен Торнтън, началник отдел „Извънредни ситуации“ към Градския съвет на Ню Йорк.
— Седнете — кимна им Стен и посочи двата свободни стола срещу себе си. Джак и Лори мълчаливо се подчиниха.
Стен беше изключително висок и това му личеше дори седнал. Беше облечен в обикновено сако от туид и доста измачкани панталони. Разрошената коса и очилата му придаваха вид на интелектуалец — далеч повече приличаше на университетски професор, отколкото на висш държавен служител.
С широк жест им представи другите двама в кабинета: старши агент от ФБР Робърт Соренсън и Кенет Алън — служител на ФАСС, федералната агенция за спешни ситуации към правителството на САЩ.
— Кафе? — попита Стен. — Сигурно сте гладни след това, което сте преживели…
Джак и Лори отказаха, но останаха доста изненадани, че някой може да предлага кафе в подобна криза.
— Може ли да попитам как вървят нещата? — неспокойно огледа присъстващите Джак.
— Разбира се — кимна Стен. — Вие двамата играете важна роля в тези събития и имате пълното право на информация. Вероятно сте се уверили със собствените си очи, че не успяхме да въдворим ред. Паниката се разпространи толкова бързо, че ние се оказахме напълно блокирани. Със съжаление трябва да признаем, че упражненията и сухите тренировки за овладяване на събития от подобен характер се оказаха твърде далеч от действителността. Не успяхме да задържим хората в сградата, а поради включената на максимум вентилационна система беше заразена една доста значителна част от западен Манхатън.
Стен замълча, а Джак и Лори напрегнато местеха погледи по лицата на присъстващите. Новините бяха ужасни, но тези мъже тук изглеждаха странно спокойни.
— Едно събитие обаче промени хода на нещата в наша полза — добави след кратката пауза Стен. — Ще се досетите ли за какво става въпрос?
Джак и Лори се спогледаха, после бавно поклатиха глави.
— Отначало не повярвахме, тъй като беше твърде хубаво, за да е истина — леко се усмихна Торнтън. — Ръчните ни индикатори упорито отказваха да регистрират присъствието на антракс, но те все пак са конструирани така, че да ловят само четирите най-главни биологически оръжия… По тази причина се наложи да поискаме друга, доста по-съвършена измервателна апаратура. Преди броени минути ни докладваха, че разпръснатото над Манхатън прахообразно вещество изобщо не е антракс, фактически то няма нищо общо с биологическите оръжия, защото се оказа обикновено брашно, стрито на фина прах…
Джак и Лори зяпнаха от смайване.
— По наше дълбоко убеждение в случая не става въпрос за някаква фундаментална шега, особено на фона на концентрирания антракс в онзи автомобил за пестициден контрол и трупа в къщата. В тази връзка ФБР проявява изключителен интерес към личностните характеристики на заговорниците. Надяваме се да ни дадете някаква информация за тези хора, а също така и за Арийската народна армия като организация…
Джак и Лори отново се спогледаха и смаяно поклатиха глави.
— Господи, какъв шантав руснак! — промърмори Джак.
— Фантастично! — промълви с уважение Лори. — Измамил е Арийската народна армия, за да запази славата за себе си.
— Какво по-точно имате предвид? — любопитно я изгледа Робърт Соренсън.
— По всичко личи, че е имало някакви различия относно обекта или обектите на нападението — отвърна Джак. — Юри Давидов имаше намерението да обиколи Сентрал Парк с онзи камион за пестициден контрол…
— Мили боже! — възкликна Стен и поклати глава. — Това би означавало около милион жертви!
— Но Арийската народна армия предпочела федералната сграда — добави Лори. — По всяка вероятност биологичното оръжие не е стигало за двете операции и Юри Давидов го е допълнил с брашно за кейк…
— Знаел е какво прави — кимна Стен. — Повечето хора мислят, че антраксът е бял на цвят, но на практика той е светло-бежов. Точно като брашното за кейкове…
— Единственото, което Юри Давидов наистина не е очаквал, е било предателството от страна на съзаклятниците си — продължи Лори. — Дори не му е минало през главата, че ще го очистят. Но Арийската народна армия явно е решила да се отърве от него в момента, в който е получила своя дял от биологическото оръжие. Доколкото успяхме да чуем, те са искали цялото количество антракс, но Юри Давидов е заредил своята част в специализирания автомобил и изваждането му оттам е било невъзможно…
Тримата мъже се спогледаха и поклатиха глави.
— Това съвпада и с нашите сведения — обади се за пръв път Кен Алдън.
— Извадихме голям късмет — добави Робърт Соренсън и уморено се протегна. — Мога да кажа единствено това, но то за съжаление говори зле за подготовката ни срещу евентуални нападения на терористи с биологично оръжие. Нашето контраразузнаване се оказа неспособно да разкрие подобен заговор, а екипите за бърза реакция не успяха да блокират атаката…
Джак погледна Лори и бавно стана на крака. Младата жена скочи и се хвърли в прегръдките му. Добрите новини паднаха като балсам в изтерзаните им души. Прегръщаха се силно и се смееха през сълзи, неспособни да сдържат емоциите си.
