на Университетската болница. Твърд привърженик на правилото „Грам профилактика се равнява на килограм лечение“, той благоразумно реши да се натъпче с известно количество превантивни антибиотици.
Ездата по посока на центъра се оказа възхитителна, без почти никакви инциденти. Спусна се на юг по Второ авеню, после свърна на запад по Хюстън. До Уокър стрийт се добра след като се възползва от краткия път, който предлагаше Бродуей. На самата Бродуей за малко не се блъсна в някаква камионетка за спешни доставки, но всичко приключи с няколко пиперливи израза, разменени с шофьора на камионетката.
Заключи колелото си на знака „Паркирането забранено“, който стърчеше точно срещу офиса на „Коринтски килими“. Пристъпи към витрината до него и дълго време разглежда окачените там килими и китеници. Те не бяха много, всичките без изключение солидно избелели от слънцето и покрити с тънък слой прах. Личеше, че от години не са пипани и едва ли са пристигнали тук с последната доставка на господин Папарис.
Сви ръцете си като фуния и напрегна поглед към вътрешността на офиса. Обзавеждането беше оскъдно — две бюра, едното от които очевидно е било използвано от собственика, а другото служеше за поставка на факс и малка копирна машина. До стената бяха подредени няколко кантонерки за архивата, а в дъното се виждаха две еднакви врати, и двете затворени.
Пристъпи към вратата и леко натисна бравата. Беше заключена, както можеше да се очаква. Стъклото беше покрито със златист трансперант.
Входът на филателния магазин беше редом, достатъчно беше да направи само една крачка. Вратата се отвори с пронизителен звън, който го накара да подскочи. Невидимите камбанки му позволиха да си даде сметка, че е доста напрегнат. Пред щанда стоеше някакъв клиент, наведен над класьори с марки. Срещу него стоеше собственикът.
Джак го изчака да вдигне глава и се представи.
— А, доктор Степълтън — кимна Хайман и гласът му прозвуча малко странно сред царуващата в магазинчето дълбока тишина. Ръката му направи лек жест и Джак пристъпи към пролуката между двата тезгяха. — Това, което се случи с господин Папарис, е истинска трагедия… — В ръцете му се появи връзка ключове: — Мислите ли, че и ние имаме причини за тревога?
— Не — отвърна Джак, неволно понижил глас до шепота на собственика. — Освен ако господин Папарис не ви е показвал отблизо стоката си…
Хайман само поклати глава.
— А дали господин Папарис е имал навика да докарва част от стоката си в офиса? — изгледа го продължително Джак. — Нямам предвид килимите, които са окачени на витрината…
— Не — поклати глава Хайман. — Преди години носеше мостри, тъй като предлагаше стоката си като амбулантен търговец. Но тази практика беше прекратена отдавна…
— Благодаря ви за помощта — пое ключовете Джак. — Ще ви ги върна веднага след като приключа…
— Не се притеснявайте — отвърна Хайман. — Радвам се, че ще проверите как стоят нещата.
Джак се върна при велосипеда си и взе торбата. После отключи входната врата, но преди да я отвори старателно намъкна предпазното облекло — от халата до ръкавиците и маската. Редките минувачи, които забелязаха странното му поведение, почти не се стреснаха. Обитателите на Ню Йорк наистина не могат да бъдат разтърсени току-така, с уважение поклати глава той.
Бутна вратата и бавно прекрачи прага. Усети как косъмчетата по врата му настръхват. Имаше нещо особено страховито в мисълта, че прашинките, които се въртяха на светлината на уличната лампа, може би имат способността да го убият за броени минути. За секунда се поколеба дали да не си тръгне и да остави тази работа на специалистите. После поклати глава в безмълвен укор към това „средновековно“ суеверие. По дяволите! Все пак беше достатъчно защитен!
Обстановката в офиса се оказа точно толкова спартанска, колкото изглеждаше през стъклото. Единствената украса се изразяваше от серия туристически снимки на гръцките острови, обединени в каталога на авиокомпания „Олимпик“, който висеше на една от стените. Големият календар насреща също беше гръцки. Килимите и китениците на витрината действително бяха потънали в прах, но останалата част от офиса беше безупречно чиста. Във въздуха се доляваше леката миризма на почистващи препарати. В краката му имаше купчина пликове и рекламни брошури, явно пъхнати в пощенския процеп на вратата. Наведе се, събра ги в ръце и пристъпи към бюрото.
Върху металната повърхност бяха подредени кожен блотер, телена кошничка за документи и няколко копия на старогръцки вази. Всичко беше чисто и подредено. Джак внимателно пусна купчината писма в кошничката за входяща кореспонденция, после се обърна и включи осветлението.
Извади епруветките за събиране на проби и започна да ги прокарва с отвора надолу върху различните повърхности. Докато плъзгаше поредната от тях по плота на писалището, вниманието му беше привлечено от нещо, което проблясваше в средата на кожения блотер. Наведе се да го разгледа по-добре. Оказа се миниатюрна звездичка — от онези, които фосфоресцират в тъмното и служат за празнична украса. Изглеждаше съвсем не на място в околната стерилна среда.
Наведе се и надникна в кошчето за отпадъци. Беше абсолютно празно. Пристъпи към затворените врати в дъното на помещението. От едната се влизаше в тоалетната и той отново измъкна епруветките за вземане на проби. Обработи мивката и тоалетната чиния, след което отвори съседната врата. Оказа се, че тя води към централното стълбище на сградата, по което нямаше следа от килими. Единствените екземпляри бяха на прашната витрина.
Приключил с епруветките, Джак ги отнесе в банята и старателно ги изми отвън със силна струя вода. Едва след това ги постави обратно в сака, с който ги беше пренесъл дотук. Най-накрая насочи вниманието си към канонерките с архивата. Предстоеше му да разбере кога е пристигнала последната доставка от килими и китеници и къде е била продадена тя.
Пета глава
Понеделник, 18 октомври 15.45 ч.
Юри закова очи в лицето на клиента си, който старателно отброяваше еднодоларови банкноти в протегнатата му длан. Беше го взел от летище Ла Гуардия, за да го доведе тук, пред една огромна и скъпа резиденция в Ийст Сайд. По време на дългото пътуване бе принуден да изтърпи нова дълга лекция на тема американските добродетели, довели до пълна победа в Студената война. Този път акцентът беше върху Роналд Рейгън, успял да изпълни заканата си и да ликвидира „Империята на злото“ едва ли не с голи ръце. Клиентът бе отгатнал етническия произход на Юри от служебната табелка на таблото и именно това бе станало причина за дългия монолог относно американското превъзходство на всички фронтове: морален, икономически, политически.
Юри не каза нито дума, макар че на няколко пъти бе изкушен да влезе в спор. Част от изявленията на клиента накараха кръвта му да кипне — особено онези, в които прозираше снизходително съчувствие към руския народ, принуден да страда заради некадърните си управници.
— А това тук са два долара бакшиш за вас — намигна мъжът и прибави съответните банкноти в купчинката. Върху дланта на Юри се бяха събрали точно двадесет и девет еднодоларови банкноти, повечето от които бяха невероятно оръфани. Сумата на апарата плюс таксата за преминаване на моста Трайбъро възлизаше на двадесет и седем долара и петдесет цента.
— Всичкият бакшиш, а? — вдигна вежди Юри.
— Защо, малко ли е? — попита мъжът, изправи се и хвана куфарчето си така, сякаш се готвеше да го използва за защита.
Юри свали дясната си ръка от волана, щипна с пръсти последните две банкноти от купчината и небрежно ги пусна през спуснатия прозорец на колата. Те полетяха към паважа като някакви зеленикави лястовички.
Възмущението върху лицето на клиента се замени с гняв, бузите му поруменяха.
— Това е моята дотация за икономиката на САЩ — обяви Юри и рязко натисна газта. В огледалцето за обратно виждане зърна как онзи се навежда да си прибере банкнотите. Душата му се изпълни със задоволство. Стана му приятно, че лъскавото копеле се рови в боклуците за две жалки банкноти. Все още не можеше да свикне с невероятната стиснатост на повечето американци, които иначе даваха мило и драго да
