нейното. Сред тях имаше и немалко военни. Състоянието на Надя бързо се влошаваше и двадесет и четири часа по-късно тя вече беше мъртва.
КГБ предприе широка дезинформационна кампания. Според ключовото твърдение в нея проблемът възникнал от известно количество заразено говеждо месо, докарано за преработка в местния месокомбинат. Роднините на починалите така и не получиха телата на близките си. По заповед отгоре те бяха погребани в дълбока обща гробница, изкопана за една нощ в най-далечната част на градските гробища.
Юри преживя събитието изключително тежко. Разяждан от чувството за вина, че е взел пряко участие в заразяването на собствената си майка, той бързо откри, че нещата имат и други измерения — като част от низшия персонал, отговорен за аварията, той бе нарочен и за една от изкупителните жертви. Назначената за случая специална комисия недвусмислено посочи виновниците — екипът по поддръжката, който бе извадил старите филтри без да монтира нови, и неговият началник, пропуснал да опише въпросните операции в работния журнал. Но въпреки това Юри беше този, който опра пешкира. Оказа се, че според правилата на труда, той лично е трябвало да провери състоянието на филтрите преди стартирането на машините. Но никой от колегите му не правеше това, просто защото филтрите се сменяха веднъж на няколко месеца, при това само ако някой от началниците се сети да го стори. На практика Юри изобщо не подозираше за тяхното съществуване, тъй като от постъпването му на работа до катастрофата никой изобщо не му беше споменавал за тях.
Националната сигурност винаги изисква тайнственост. По тази причина Юри бе затворен във военен арест, вместо в нормален затвор, а след известно време го изпратиха в Сибир. Там го изпратиха на работа в Новосибирск, където действаше друг голям завод от системата на „Биопрепарат“. В това предприятие, наречено „Вектор“, се произвеждаха предимно вируси с военно приложение, между които фигурираше и дребната шарка. Юри беше включен в малък екип, който работеше върху повишаване ефикасността на антраксовите вируси и ботулиновите деривати, предназначени за монтаж на бойни носители.
Заточението в Сибир сложи край и на контактите с Егор. Двамата братя не се видяха повече. Егор извади късмет и не беше засегнат от антраксовия облак над града, но властите не му позволиха свиждане с Юри нито в местните казарми, нито на новия му адрес в Новосибирск. После дойде юнската матура, веднага след която Егор получи призовка за казармата. През декември 1979 година той беше изпратен в Афганистан като част от армейските корпуси, които осъществиха началото на инвазията. И падна заедно с първите жертви на „непобедимата“ съветска армия.
Юри въздъхна. Не обичаше да си спомня за нещастното си минало. Това го караше да се чувства зле и да се контролира още по-зле. Очите му пробягаха по страничните огледала, после се втренчиха през челното стъкло. По тротоара имаше малко пешеходци, никой от тях не му обръщаше внимание. Допи плоското шише на няколко едри глътки и го върна на мястото му под седалката. За пореден път водката му свърши далеч преди края на работния ден.
Отвори вратата и слезе, все още обзет от нервно напрежение. Спря на крачка от колата, протегна се и направи няколко гимнастически упражнения. От многочасовото седене беше получил някаква тъпа болка в долната част на гърба — по всяка вероятност начален сигнал за дископатия. Направи няколко дълбоки вдишвания и усети как започва да се успокоява. Минута по-късно вече се беше настанил обратно зад волана и протягаше ръка да свали табелата „Не работи“, която беше кацнала на челното стъкло. В същия момент осъзна, че се намира съвсем близо до Уокър стрийт, където беше офисът на „Коринтски килими“. Реши да отскочи дотам — просто ей така, за разнообразие. Щеше да се почувства далеч по-добре, ако научеше нещо положително за търговеца на килими.
В три и половина следобед трафикът започваше да зацикля — сигурен сигнал за наближаващите задръствания на пиковите часове. Юри прекоси Броудей и Канал стрийт за далеч повече време, отколкото беше очаквал. Потискайки нетърпението си, той бавно пълзеше заедно с колоната лениво примигващи със стоп-светлините си коли и най-сетне стигна пресечката на далеч по-спокойната Уокър стрийт.
С приближаването си към офиса на „Коринтски килими“ той не очакваше да види нищо друго, освен пълно спокойствие. Затворената кантора беше почти сигурна индикация, че Джейсън Папарис е станал жертва на заразата и в момента вероятно вече е мъртъв, или поне на прага на смъртта. Въпросът беше дали е разумно отново да се появява във филателния магазин. Но когато приближи още малко с ужас видя, че вратата на офиса е широко отворена и вътре свети.
Дълбоко смаян, Юри докосна спирачката и колата бавно се плъзна покрай сградата. Успя да зърне фигурата на Джейсън Папарис, наведена над някаква кантонерка.
— О, Господи! — простена Юри, въпреки че беше заклет атеист. Спря на близката зона за разтоварване, обърна се назад и напрегна очи по посока на отворената врата. Какво би могло да се обърка? Онзи прашец би трябвало да бъде стопроцентово ефективен. При създаването му беше използвал всички трикове, които бяха измислили там, в Сибир, в завода с невинното име „Вектор“. За десетте години, които беше прекарал във „Вектор“, той и неговите колеги успяха да увеличат ефикасността на бойния антракс почти десет пъти. Това до голяма степен се дължеше на простите добавки към вирусния прашец, които подобряваха летателните и прилепчивите му характеристики. Немалка роля изиграха и новите начини за отглеждане на субкултурите. При създаването на новия си прашец Юри беше използвал абсолютно всички нововъведения.
Прокара пръсти през косата си. Може би писмото се е изгубило, или е било отнесено на погрешен адрес. Може би е било отворено от някой в пощата — ей така, от обикновено любопитство. Дали не трябваше да потърси друг начин за заразяването на господин Папарис? Но идеята с писмото му се беше сторила превъзходна!
Включи аварийните светлини и излезе от колата. Прекоси тичешком уличното платно, заобиколи един планински велосипед, заключен за знака, забраняващ паркирането, след което се насочи към филателния магазин. Миг по-късно се изравни с витрината на фирмата за килими и надникна вътре. Джейсън не се виждаше никъде, и двете врати в дъното на офиса бяха затворени.
Уверил се за последен път, че никъде по улицата не се вижда полицай, Юри се насочи към входната врата. Поколеба се само за миг, после любопитството му надделя. Трябваше да поговори с този търговец на килими и толкоз!
— Хей, някой да е поръчвал такси? — подвикна от прага той. Гласът му беше слаб и несигурен.
Иззад бюрото се надигна фигурата на едър мъж, който държеше някакви папки. За ужас на Юри той беше облечен в предпазен халат, а на лицето му имаше маска. Видението беше толкова призрачно, че той неволно отскочи назад.
— Хей, почакайте! — извика Джак, захвърли папките на бюрото и хукна подир таксиметровия шофьор. Успя да го стигне на няколко метра надолу по тротоара.
— Вие ли повикахте такси, господин Папарис? — попита Юри и нервно погледна към колата си, която го чакаше на няколко метра по-нататък. Единственото му желание беше час по-скоро да се разкара оттук.
— Аз не съм господин Папарис — отвърна Джак, смъкна гумените ръкавици и направи опит да измъкне значката си на медицински следовател. Успя с цената на известни усилия и я тикна под носа на Юри. Той пък панически отстъпи крачка назад, решил, че си има работа с цивилно ченге.
— Казвам се Джак Степълтън и съм медицински следовател — представи се странната личност, свали предпазната маска от лицето си и прибра значката. — Добре ли познавате господин Папарис? Често ли го возите?
— Аз съм един шофьор на такси и нищо повече — едва-едва промълви Юри. Не беше сигурен какво е това медицински следовател, но значката свидетелстваше, че става въпрос за някаква държавна служба.
— Добре ли познавате господин Папарис? — повтори въпроса си Джак.
— Не го познавам и никога не съм го возил — отвърна Юри.
— Откъде тогава знаете името му?
— Току-що ми го съобщиха по радиото и ми наредиха да го взема оттук — отвърна Юри.
— Интересно — проточи Джак.
Юри се почувства зле. Решително не му се разправяше с държавни служители, каквито и да бяха те. Освен това човекът насреща му се струваше смътно познат и това усилваше безпокойството му. На всичкото отгоре Степълтън го гледаше с открито любопитство, примесено с леко подозрение.
— Сигурен ли сте, че са ви изпратили при господин Папарис на Уокър стрийт? — попита Джак. —
