стълбите. Миг по-късно замръзна на място и се втренчи в солидната метална врата, с която затваряше временната лаборатория. Някой бе използвал щанга, за да разбие катинара. Преодолял вцепенението си за броени секунди, той се втурна надолу. Беше заслепен от гняв, дишането му стана разпокъсано. Целият смисъл на живота му се криеше зад тази метална врата. Прилоша му при мисълта, че някой може да му го отнеме.
Зад допълнителната врата от листове шперплат се помещаваше входната камера. Тя беше оборудвана с душ и няколко пластмасови бутилки белина. На дървена окачалка в ъгъла висеше костюмът за работа с опасни материали, който Кърт бе успял да отмъкне от пожарната. Лицевата маска беше свързана със стоманен цилиндър, съдържащ сгъстен въздух. Юри ползваше този костюм за работа в самата лаборатория, а цилиндъра премяташе през гръб, като любител на гмуркането под вода.
Входната камера разполагаше с още две врати, направени по същия начин като първата. И двете бяха заключени с катинари, които в момента също бяха счупени. Юри рязко дръпна вратата, която беше отляво. Тук се помещаваше нещо като малък склад, наврян в ъгъла на помещението, между перпендикулярните бетонни основи на къщата. Третата стена представляваше висок шкаф с многобройни рафтове, върху които бяха подредени микробиологическите атрибути — стъкълца за проби, резервни биологични филтри, епруветки с хранителна среда за бактериите и пр. Тук нищо не беше пипано, въпреки счупения катинар.
Стиснал зъби, Юри се насочи към вратата на същинската лаборатория. Дълбоко в себе си беше готов да се изправи и срещу най-страшното. Ръката му потърси електрическия ключ на външната стена. От течението разбра, че главните циркулационни вентилатори работят нормално. Лекият ветрец рошеше косата му и разхлаждаше пламналото му лице. Оглеждайки вътрешността на лабораторията, той все пак реши да задържи дишането си.
Блестящите цилиндрични ферментатори бяха симетрично подредени покрай вътрешната стена на лабораторията. Най-вдясно беше навесът, направен от подръчни материали. Оборудван с лампа за отопление и термостат, той играеше ролята на инкубатор и на склад за готовите количества антракс на прах и ботулинов токсин.
Лабораторната маса беше вляво. Върху нея беше подредена стъкларията, необходима за кристализацията на ботулиновия токсин. Отвъд дългия плот се виждаха пулверизатора и сушилнята за антраксовите спори.
Сърцето му бавно възстанови нормалния си ритъм. Всичко в лабораторията изглеждаше на мястото си, във вида, в който го беше оставил сутринта. Това се отнасяше и за многобройните стъкленици, чието разположение върху лабораторната маса Юри помнеше наизуст. От устата му излетя въздишка на облекчение, ръката му се протегна да затвори вратата. Тя меко щракна, прогонвайки въздуха от гумените си уплътнения с тихо свистене.
Очите му се сведоха към счупената халка на катинара. Напрежението го беше напуснало, но гневът остана. Нещо жълтееше на пода, непосредствено до крака му и той се наведе да го разгледа. Оказа се пържен картоф, единият край на който беше леко натопен в нещо червено, вероятно кетчъп. Кони!
Някъде отгоре долетя приглушен смях. В гърдите му пламна яростта. От устата му излетя сочна ругатня, краката му сами се понесоха нагоре, вземайки стъпалата по две наведнъж. Блъсна с длан открехнатата врата на спалнята и се закова на прага. Просната възнак на леглото, Кони зяпаше някакво шоу по телевизията.
— Какво си правила долу? — заплашително изръмжа Юри.
— Исках да зная какво става в мазето ми — погледна го с достойнство Кони. — Имам право да се интересувам с какво се занимава мъжът ми, нали?
— Пипала ли си нещо?
— Не. Но никак не съм спокойна при вида на тези неща, които сякаш са отмъкнати от някоя болница!
— Ей сега ще те успокоя! — вбесено изръмжа Юри и се стрелна по посока на леглото.
Жена му изпищя и се претърколи на една страна. Но прекомерното й тегло, комбинирано със силата, с която връхлетя Юри, се оказаха прекалено бреме за старата пружина и леглото с трясък рухна на пода.
Шеста глава
Понеделник, 18 октомври, 18.15 часа
Кърт беше зад волана на мощния си пикап „Додж Рам“, до него седеше Стив с пушка между краката. Напуснаха Оушън Паркуей и поеха с понижена скорост по авеню Оушънвю, оглеждайки се за малката пресечка Оушънвю Лейн.
— Пресвети Боже! — промърмори Стив, оглеждайки околността с неподправен интерес. — Цял живот си живея в Бруклин без да имам представа, че съвсем наблизо има квартал с толкова малки къщички! Сякаш сме някъде из най-забутаните части на Каролините!
— Струва ми се, че те отдавна трябва да са сринати и на тяхно място да се издигат огромни небостъргачи — кимна Кърт. — Отваряй си очите да не пропуснем Оушънвю Лейн. Трябва да е някъде тук…
— Ето я — извика секунда по-късно Стив и посочи с пръст малка, изписана на ръка табела, която беше закована на близкия телефонен стълб.
Кърт вкара пикапа в тясната уличка и намали още повече. Асфалтовата ивица беше широка колкото да пропусне една кола, но движението се затрудняваше от кофите за боклук и окапалите листа на дърветата, събрани на високи купчини.
Двамата бяха облечени в пожарникарските си униформи. Тръгнаха към Брайтън Бийч малко след пет, направо от работа. Пътуването продължи точно един час, но навън вече се мръкваше. Тук улично осветление липсваше и асфалтът се виждаше само дотам, докъдето стигаха фаровете на Кърт.
— Да виждаш номерация по къщите? — присви очи той.
— Ти пък — засмя се Стив. — В квартал като този едва ли можем да очакваме подобен лукс.
— Грешка — поклати глава Кърт и посочи близката кофа за боклук, върху която личаха някакви цифри. — Ето ти номер тринадесет, което означава, че петнадесет е следващият…
Минута по-късно муцуната на пикапа спря на сантиметри от затворената гаражна врата и двамата мъже напуснаха кабината. Къщата не се отличаваше по нищо от посестримите си. И тя, като повечето от тях, плачеше за едно освежително боядисване.
— Имам чувството, че ако й ударя едно рамо и ще се разпадне — изказа впечатлението си Стив.
— А можеш ли да си представиш колко бързо ще изгори подобна постройка? — подхвърли Кърт.
Стив изненадано го погледна.
— Това пък какво е? — сбърчи вежди той. — Предложение?
— Тц — поклати глава Кърт. — Просто една възможност, която трябва да имаме предвид. Хайде, ела да погостуваме на нашия руски приятел!
Насочиха се към портичката в центъра на мрежестата ограда пред къщата. Циментираната пътечка отвъд нея беше напукана и почти не се виждаше под плътния слой окапали листа. Малката ливада отпред беше занемарена и силно буренясала.
Кърт потърси звънец, но такъв нямаше. Дръпна пробитата рамка против комари и понечи да почука, но в същия миг отвътре се разнесе силен трясък. Двамата пожарникари изненадано се спогледаха.
— Какво беше това, по дяволите? — промърмори Стив.
— Един Господ знае — отвърна Кърт и отново вдигна ръка. Отвътре се разнесе нов трясък, последван от звън на счупени стъкла и гласът на Юри, който яростно ругаеше на руски.
— Това комунистче май е решило да събори къщата си — хладно отбеляза Стив.
— Дано да пощади лабораторията — процеди Кърт и решително почука.
Изчакаха няколко минути, но във вътрешността на къщата цареше пълна тишина. Кърт вдигна ръка и отново почука, този път с отворена длан. Отвътре най-сетне се появиха признаци на живот — забързани стъпки, последвани от рязкото отваряне на входната врата.
— Приемай гости — рече Кърт и направи опит да надникне зад Юри, който се беше изправил в рамката. Много му беше любопитно да разбере какво е потрошило приятелчето им.
Навъсеното изражение на Юри бързо се стопи, изненадата му премина в истинска радост. На
