Господин Папарис от „Коринтски килими“?
— Мисля, че това беше името, което ми даде диспечерът — кимна Юри.
— Трудно ми е да го повярвам, тъй като господин Папарис почина този уикенд — изстреля Джак.
— О, така ли? — сконфузи се Юри, след което потъна в дълбока кашлица. Това беше начинът да прикрие изненадата си и да измисли някакво по-смислено обяснение.
— Да не би да се е обадил предишната седмица? — изгледа го продължително Степълтън.
— Възможно е — промърмори Юри.
— Най-добре е да се обадим във вашата фирма — предложи Джак. — Може би ще се окаже, че господин Папарис ви е бил редовен клиент. Знаете ли, той почина от едно рядко срещано инфекциозно заболяване, което аз искам да изследвам. За тази цел ще ми бъде полезна всяка информация за дейността му през миналата седмица, включително евентуалното отскачане до някой склад с помощта на такси… Интересувам се и от срещите му — особено тези, проведени в края на миналата седмица…
— Мога да ви дам номера на диспечера — промърмори Юри.
— И това ми стига — кимна Джак. — Един момент, да взема нещо за писане…
Медицинският изследовател хлътна обратно в магазина и Юри изпусна въздишка на облекчение. В първия момент реши, че появата му тук е ужасен гаф, но сега вече не мислеше така. От диспечерския пункт щяха да откажат каквато и да било информация, просто защото такава им беше практиката.
Джак се върна и записа номера върху лист хартия.
— От каква болест почина господин Папарис? — попита Юри. Беше му любопитно да разбере какво мислят властите.
— Нарича се антракс — отвърна Джак.
— Чувал съм за нея… Не е ли нещо, свързано с говедата?
— Впечатлен съм — погледна го изненадано Джак. — Откъде знаете това?
— Срещал съм тази болест като дете — поясни Юри. Израснал съм в Съветския съюз, в един град на име Свердловск. Кравите и овцете, отглеждани в околностите на града, често боледуваха от тази болест…
— Чувал съм за Свердловск — кимна Джак. — При това съвсем наскоро… Четох някъде, че там е имало епидемия на антракс, предизвикана от секретен завод за производство на биологически оръжия.
Юри зяпна, дълбоко поразен от коментара на човека срещу себе си. Още повече, че току-що се беше измъкнал от спомените за същото събитие.
— Чували ли сте нещо за тази епидемия? — попита Джак. — Тя със сигурност е завършила с много смъртни случаи…
— Не съм чувал — дрезгаво отвърна Юри след няколко напразни опита да прочисти гърлото си.
— Всъщност, това не може да ме изненада — кимна Джак. — Съветското правителство със сигурност не е изгаряло от желание да бие камбаната. Години наред твърдяха, че ставало въпрос за заразено месо…
— Имаше случаи на заразено месо — успя да кимне с глава Юри.
— Става въпрос за 1979 година — уточни Джак. — По това време живял ли сте там?
— Сигурно — сви рамене Юри, опитвайки се да придаде небрежен тон на гласа си. Но вътрешно трепереше и искаше да прекрати този разговор. Това му се отдаде минута по-късно. Обърна гръб на Джак тръгна към таксито. Посмя да погледне назад едва когато запали мотора. Джак отново обличаше предпазното наметало и маската за лице. Успокоителното беше, че не направи никакви опити да му запише номера.
Юри включи на скорост и потегли. Еуфорията му бързо отмина, а на мястото й се появи паниката. Въпреки, че смъртта на Джейсън Папарис потвърди ефикасността на неговия антракс, той беше поразен от факта, че един очевидно опитен държавен служител разследва случая и не изпитва никаква трудност при идентифициране на вируса. От това можеше да се заключи, че внимателния избор на човек, който би могъл да се зарази чрез бизнеса си, всъщност е бил напълно излишен. А в началото се беше надявал, че това със сигурност ще заблуди евентуалното следствие…
Свали табелката „не работи“, въпреки че все още се намираше под влиянието на стреса. Пиковите часове на деня бяха най-благоприятното време за таксиметровите шофьори, стига да не се стигне до някое тежко задръстване. Клиентите общо взето бяха кротки хора, но трафикът определено го дразнеше. Скоро установи, че търпението му е на път да се изчерпи. След няколко избегнати на косъм сблъсъка, особено една инфарктна ситуация на пресечката на Трето авеню и Петдесет и пета, той стигна до заключението, че е време да се откаже. Остави последния клиент на адреса, сложи табелата и се насочи към Брайтън Бийч. Часът беше малко след пет следобед и това се оказа най-късият му работен ден отпреди шест месеца, когато беше повален от грип. Изобщо не му пукаше от това. Изпитваше остра нужда от глътка водка, но за съжаление плоското му шишенце беше отдавна празно.
Задръстването го хвана на Бруклинския мост, където движението се превърна в едва доловимо пълзене. Мислите му отново се върнаха на неочакваната среща с Джак Степълтън. Не можеше да проумее какво мотивира този човек. Страхуваше се, че в ръцете му може да попадне писмото от Агенция за почистване АКМЕ, което без съмнение носеше следи от финия прашец. Нямаше никаква представа какво е станало с това писмо. Първоначално беше сигурен, че и то ще завърши в боклука заедно с купищата ненужна поща, но сега, след появата на Джак Степълтън, тази сигурност започна да се топи.
Спря пред един магазин за алкохол южно от Проспект Парк, купи си половинка водка и отново потегли. Успя да дръпне няколко глътки едва на червения светофар на Оушън Паркуей, но това му дойде точно навреме и спокойствието му започна да се възвръща.
С навлизането в Брайтън Бийч рекламите станаха предимно на познатата кирилица, а в душата му помръдна задоволство. Родните букви навяваха едва доловимо чувство на носталгия. За миг изпита чувството, че вече си е у дома, в Матушка Русия. Способността му да разсъждава се върна заедно със спокойствието. Първата му мисъл беше за изтегляне на датата. Операция „Отмъщение“ трябваше да започне по-рано.
Зави по своята улица и кимна с глава. Да, изтеглянето на операцията без съмнение щеше да реши голяма част от проблемите, свързани със сигурността. Не изпитваше сериозни опасения, че може да бъде разкрит, но предпочиташе никой да не подозира за намеренията му. За да има реална ефективност, биологичното оръжие трябва да бъде използвано внезапно, без никакво предупреждение. В същото време промяната на датата пораждаше и нови проблеми. Най-сериозните бяха два.
Първо, Юри все още не беше тествал токсичността на ботулина, макар че в нея вярваше далеч повече, отколкото в патогенността на антраксната прах. Второто сериозно препятствие беше производството. Трябваха му минимум два килограма прах и около четвърт ботулинов токсин на кристали. Нямаше значение коя от двете субстанции ще бъде използвана в Сентрал Парк и коя — във федералната сграда „Джейкъб Джавитс“, стига ефективността им да е в рамките на очакваното. Производството на нужното количество антракс не представляваше проблем, още повече, че той вече разполагаше с почти цялото количество, което беше необходимо. Но не така стояха нещата с ботулиновия токсин. Проблем създаваха посявките на Clostridium botulinum, които се развиваха далеч по-бавно от очакваното.
Колата намали ход. Къщата му се намираше приблизително в средата на дългата редица малки постройки, строени за летни вили през двадесетте години на века. Всички имаха дървени капаци на прозорците и миниатюрни дворчета, засадени с райграс. Тази на Юри беше най-голямата и единствената с гараж за две коли, изработен от леки материали. Беше я наел от един мъж, който живееше във Флорида, но все още не можеше да забрави Бруклин.
Вратата на гаража издаде пронизителен звук и бавно се вдигна. Вътрешността беше почти празна, за разлика от останалите гаражи в квартала, които бяха задръстени до покрива с най-различни боклуци, но никога с коли. Циментовият под беше потъмнял от маслени петна, които различни автомобили бяха изпускали в продължение на петдесет години. Във въздуха се долавяше застоялата миризма на бензин и отработено масло. В ъгъла бяха струпани няколко градински инструмента, сред които се открояваше стара тревокосачка с ръчно задвижване. Край отсрещната стена бяха подредени акуратно отрязани дърва за камина, до тях имаше ръчна количка с гумено колело.
Юри вкара колата, заключи отвътре и понесе наченатата бутилка водка към къщата. Извади ключа за задната врата и понечи да го пъхне в ключалката, но с изненада установи, че вратата е само притворена. Бутна я с ръка и предпазливо надникна през процепа.
