Екатеринбург, беше оставил баба си по майчина линия, няколко лели и вуйчовци. Освен това не биваше да забравя и дебелата си жена, която го чакаше тук, в Брайтън Бийч.
— Съжалявам — прошепна жената и в очите й се появи съчувствие. — Не мога да си представя, че човек живее сам, без близки… Защо не се отбиете да ни погостувате по празниците?
— Благодаря, много сте мила — рече Юри. — Но аз съм добре… — Възнамеряваше да продължи, но изведнъж усети как в гърлото му се образува едра буца. В главата му се появи онзи ужасен ден през 79-та, когато изгуби майка си и брат си. Датата беше 2 април.
Денят започна като всеки нормален работен ден — с пронизителното дрънчене на будилника, което можеше да пробуди дори мъртвец. В пет сутринта Свердловск тънеше в мрак, тъй като географската му ширина беше приблизително същата, която има и Ситка, Аляска. Зимата беше охлабила желязната си хватка над града, но пролетта още не беше дошла. Въздухът в апартамента не беше толкова леден, колкото през февруари, а дори и през март. Въпреки това обаче си беше студено. Юри се облече на тъмно, за да събуди Надя и Егор, които щяха да станат чак в седем. Надя продължаваше да работи във фабриката за керамични плочки, а Егор завършваше гимназия. През юни го чакаше матурата.
След кратка закуска с твърд хляб и сирене в пустата по това време обща кухня, Юри затвори входната врата и се насочи към фармацевтичния завод. Вече две години работеше там, постъпил непосредствено след завършването на техникума. Това време ум беше достатъчно да разбере, че заводът съвсем не е това, което изглежда. Самият той не отглеждаше микробиологически култури за производството на ваксини, както пишеше в трудовата му характеристика. Известно количество ваксини действително се произвеждаха в един-два от външните цехове, но той работеше в същинските производствени халета, до които външни лица изобщо нямаха достъп и които бяха под пълния контрол на КГБ. На практика Свердловският фармацевтичен завод беше част от „Биопрепарат“ — мащабната програма за производство на биологически оръжия, действаща в СССР. Юри беше една незабележима бурмичка в огромната 55-хилядна армия от работници в тази програма, разпръсната по цялата територия на страната.
Работното му място беше известно като Цех №19. На портала трябваше да спре и да си покаже пропуска. Отдавна знаеше, че хората от охраната са на щат в КГБ. Мълчеше и чакаше, лекичко потропвайки с крака, за да се стопли. Тук думи не бяха нужни. Униформеният пое картата му, огледа я от всички страни и му я върна обратно с кратко кимане.
Юри беше сред първите работници от дневната смяна. В цеха се работеше двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. На Юри и още неколцина новаци се падаше неприятната задача да почистват на ръка вътрешността на камерите за био-материал. Това беше така, тъй като обикновените чистачи нямаха достъп до тази част от завода.
Влезе в съблекалнята и кимна на колегата си по шкафче Алексей. Беше рано за приказки, още повече че никой от двамата не беше изпил сутрешната си чаша кафе или чай. Навлякоха червените костюми от защитна материя и включиха вентилаторите, повтаряйки като роботи действията на още една двойка техни колеги, обличащи се в дъното на помещението. Не си направиха труда дори да се погледнат през пластмасовите прозорчета на скафандрите.
Капсулирана напълно, групата се изправи пред хидравличната врата и зачака автоматичното й отваряне. Никой не направи опит за някакъв контакт докато налягането във входната камера падаше. Вътрешната врата най-сетне се отвори и те мълчаливо се насочиха към работните си места. Крачеха бавно, без да прегъват крака. Приличаха на някакви странни роботи.
Монотонната смяна на екипите представляваше прецизирана рутина, в продължение на месеци липсваше каквато и да било промяна. А утрото на 2 април 1979 година изглеждаше като всяко друго. Но на практика не беше така. Четиримата младежи, облечени в тежки доспехи, дори не подозираха за наличието на един потенциален, но въпреки това сериозен проблем. Никой от тях нямаше предчувствие за нещастието, надвиснало над главите им.
Свердловският комбинат работеше основно с два типа микроби: Bacillus anthracis и Clostridium botulinum. Използваните за производство на оръжие разновидности на тези бактерии бяха спори от първата и кристализиран концентрат от втората. Задачата на завода се свеждаше до производството на промишлени количества от двете субстанции.
Когато Юри постъпи на работа в Цех №19, той изкара един доста продължителен ротационен период, имащ за цел да го запознае със спецификата на работата в целия производствен цикъл. След първия месец получи назначение в цеха за производство на антракс, където прекара по-голямата част от досегашния си трудов стаж. Тук се обработваше течната бактериална маса, която пристигаше от гигантските ферментационни резервоари, изсушаваше се във формата на големи калъпи, които впоследствие се смилаха на фин прах с висока концентрация на антраксови спори. Работата на Юри се състоеше в наблюдение и контрол на пулверизаторите, от които излизаше готовия продукт.
Пулверизаторите представляваха въртящи се стоманени барабани, във вътрешността на които имаше стоманени топчета. Прецизните тестове с опитни животни, които се извършваха в друга част на завода, бяха определили и най-ефективния размер на прашинките — точно пет микрона. За стриването на материала до този размер пулверизаторите трябваше да се въртят с точно определени обороти, за точно определено време, със стоманени топчета с точно определен размер…
При нормални обстоятелства пулверизаторите спираха работа през нощта и се подлагаха на рутинни процедури за поддръжка. Спирането се ръководеше и контролираше от началника на вечерната смяна. Сушилните обаче продължаваха да работят и дневната смяна разполагаше с достатъчно количество светлокафяви на цвят калъпи, които трябваше да бъдат обработени. Съхненето на тези блокчета отнемаше значително повече време от смилането им.
Както обикновено, Юри започна смяната с миене. Държеше в ръце маркуч, който изтласкваше струя хлорирана вода под високо налягане към и около пулверизаторите. Макар и херметично затворени, тези гигантски мелници все пак изпускаха известно количество миниатюрни прашинки, особено след отварянето им за периодичните проверки. Поради факта, че дори няколко от тези прашинки са достатъчни за смъртта на възрастен човек, ежедневното почистване беше точно толкова задължително, колкото и носенето на предпазни костюми.
В началото Юри беше ужасен от перспективата да работи в толкова опасна среда, но с течение на времето започна да свиква. В онази сутрин на 2 април дори през ум не му минаваше, че може да се случи нещо лошо. Неусетно се беше превърнал в подобие на Иван Денисович от едноименния роман на Солженицин, който непрекъснато демонстрира невероятната способност за адаптация у всяко човешко същество.
Приключил с измиването, Юри започна да навива маркуча на тежката метална стойка, прикрепена към стената. Челото му бързо се покри със ситни капчици пот. Дори и най-незначителното физическо усилие превръщаше изолационният му скафандър в нещо като мини-сауна.
След като свърши с навиването, той бутна стойката в специалната ниша, влезе в контролната зала и затвори вратата след себе си. Гигантските пулверизатори останаха отвъд дебелото армирано стъкло на командния пункт. То обаче почти не спираше оглушителното бучене на машините, обикновено придружено и от влудяващо стържене на метал в метал.
Седна пред командното табло и огледа уредите. Всичко изглеждаше готово за работа. Разгърна работния журнал, но мислите му бяха насочени главно към почивката за закуска, която щеше да бъде в девет, както обикновено. Винаги се радваше на това половинчасово прекъсване, което му помагаше да изкара по-леко безкрайно монотонния работен ден. В ноздрите му веднага нахлу ароматът на пресен хляб и кафе.
Облеченият в предпазна материя показалец бавно се плъзна по колоната от цифри в журнала, която удостоверяваше нормалната работа на пулверизаторите през отминалия ден. Всичко изглеждаше наред, докато не стигна цифрите, които отбелязваха негативното въздушно налягане във вътрешността на една от машините. Веднага забеляза, че по време на следобедната смяна това налягане плавно се е повишавало. Не изпита особена тревога, тъй като показанията бяха в рамките на нормалното и не би трябвало да представляват опасност.
Очите му се сведоха към долната част на дневника, където всеки началник-смяна беше длъжен да опише в резюме работата на апаратурата и да сложи подписа си. Лекото повишение на налягането беше прилежно отбелязано, а под него беше добавена забележката, че екипът по поддръжката е надлежно
