— Предполагам, че е хубаво — промърмори Лу след като отпи една глътка. — Но аз не разбирам от шампанско. Винаги съм мислил, че това е нещо, с което се пръскат победителите в разни състезания…
— И аз — промърмори Джак, отпи от чашата и в същия миг забеляза Лори. Беше облечена в костюмче от черно кадифе с плътно прилепнал панталон, който подчертаваше женствената й фигура. На шията й имаше триъгълно колие от перли, свежест лъхаше от усмихнатото й лице. Джак беше толкова захласнат, че за малко не се задави с шампанското.
Двамата с Лу се изправиха почти едновременно. Мястото беше толкова тясно, че чашата на Лу се разклати и част от шампанското се разля върху покривката. За късмет Джак беше станал заедно със своята.
— Каква загуба! — изпъшка Лу.
Лори се разсмя, взе една салфетка и попи виното. Келнерът изникна до нея, готов за помощ.
— Благодаря ви, че сте тук — рече Лори и им лепна по една целувка на бузата.
Едва в този момент Джак си даде сметка, че тя не е сама. На крачка от нея стоеше мургав мъж с гъста чуплива коса и сърдечна усмивка, която разкриваше изненадващо бели зъби. На ръст беше малко по-висок от метър и седемдесет, колкото беше Лори, но от цялата му фигура се излъчваше сила и авторитет. Беше някъде около възрастта на Джак. Тъмният му костюм беше с такава кройка, че в сравнение с него дрешката на Лу изглеждаше купена от битака. От джобчето на сакото му се показваше ярка копринена кърпичка.
— Искам да ви представя Пол Садърленд — каза Лори и гласът й издайнически потрепна.
Джак стисна ръката на непознатия веднага след Лу. Очите им се срещнаха и той неволно потрепна. Ирисите на Пол бяха огромни и някак неусетно се сливаха със зениците. Бяха тъмни и бездънно дълбоки, като черен мрамор. Ръкостискането му беше здраво и решително.
— Но защо стоим? — засуети се Лори.
Реакцията на Пол беше светкавична, ръцете му изтеглиха стола пред дамата. Лори се настани, последвана от останалите. Келнерът бързо напълни с шампанско и новите две чаши, кацнали неусетно на масата.
— Предлагам да пием за приятелството — каза Лори.
— Оле, оле! — засмя се Пол.
Докоснаха чашите си и отпиха по глътка, после настъпи миг на изпълнено с неудобство мълчание. Джак и Лу нямаха представа защо приятелката им е поканила на вечеря един абсолютно непознат мъж, пък и нямаха куража да попитат.
— Уф — въздъхна след известно време Лори. — Денят беше отвратителен, нали Лу?
— Абсолютно — кимна Лу.
— Пол, надявам се, че нямаш нищо против да си поговорим на служебни теми — подхвърли Лори и без да чака отговор продължи: — Двамата с Лу цял ден нищихме случая с онзи скинар, за който ти споменах…
— Нямам нищо против — отвърна с усмивка Пол. — Положително ще ми бъде интересно, тъй като едно време гледах с удоволствие сериалите, в които участваха съдебни лекари…
— Пол е бизнесмен — поясни Лори.
Джак и Лу едновременно кимнаха с глави. Джак очакваше допълнителни разяснения относно конкретния бизнес на Пол, но Лори смени темата.
— Днес научих много неща за войнстващата десница, които просто не бих искала да зная — въздъхна тя. — Особено за екстремистките милиции и скинарите…
— А аз не знаех нищо за ролята на музиката в скинарското движение — добави Лу.
— Това, което ме учудва и плаши, е националния характер на десните милиции — продължи Лори. — Според специален агент Гордън Тирел в страната има около четиридесет хиляди въоръжени лумпени, които само Господ знае какво чакат…
— Според мен чакат властта да се самовзриви от огромната бюрокрация, която я задушава — намеси се Пол. — Нещо като неутронна звезда. А после тези, които наричат себе си „привърженици на оцеляването“ не само ще оцелеят, но и ще получат шанс да застанат начело.
— Доколкото разбрах, те не са пасивни наблюдатели, които чакат своя час — подхвърли Лори. — Агент Тирел твърди, че след разпадането на съветската империя главната опасност за САЩ идва именно от най- десните противници на правителството.
— Реваншизмът също — добави Лу. — Спомнете си за Тимъти Маквей, който открито призовава да се атакува правителството заради полицейския ред срещу „последователите на Давид“ в Уако, Тексас…
— По онова време си мислех, че Тимъти Маквей е една аномалия — направи гримаса Лори. Но това се оказа една илюзия, която ме кара да потръпвам. В страната има четиридесет хиляди потенциални дубльори на Тимъти Маквей и никой не знае къде и кога ще бъде нанесен следващия удар…
— Или с какво — добави Джак. — Нали помните лекцията на Стан Торнтън от Комисията за извънредни ситуации? Никак не е изключено някой от тези побъркани да се докопа до оръжие за масово унищожение.
— И тогава Господ да ни е на помощ — мрачно поклати глава Лори.
— Гордън Тирел изобщо не поставя междуметието „ако“ — отново поде Лу. — Неговият отдел за борба с тероризма счита, че въпросът е „кога“. Достатъчно е само да си представим как се съхраняват ядрените оръжия в бившия Съветски съюз.
— Хей, я да поръчаме вечерята — тръсна глава Лори. — Защото ако продължаваме още малко на тази тема, положително ще си изгубя апетита.
Келнерът се появи със светкавична бързина. Ръцете му ловко пръснаха по масата обемистото меню със специалитети, след което допълниха чашите с шампанско. Изслуша поръчките на клиентите си и безшумно се оттегли по посока на кухнята.
Джак се обърна към Лори:
— Един последен въпрос, свързан с твоя скинар — след аутопсията можеш ли да предложиш нещо полезно на хората от ФБР?
— Не съвсем — въздъхна Лори и хвърли поглед към Лу: — Нали?
— Мнението ти, според което порезните рани са били направени от нож със счупен връх, може би ще помогне — намеси се Лу. — Естествено, ако този нож се появи… От полза може да бъде и изваденият от мозъка куршум, но трябва да изчакаме балистичната експертиза. А фактът, че при разпъването на кръст са били използвани произведени в Полша гвоздеи, няма да ни бъде от полза. Вече научих, че такива гвоздеи се продават из цялата страна.
— Значи АНА, или Арийската народна армия, все още не е известна в метрополията? — попита Джак.
— Страхувам се, че е така — кимна Лу. — Лъч на надежда е фактът, че трафикът на тези типове в Интернет бележи рязко понижение. Надяваме се, че са прекратили подготовката на това, което са планирали…
— Аз също — рече Джак.
Започнаха да пристигат мезетата, келнерът разля и червеното вино. За известно време разговорът стихна, тъй като всички се бяха концентрирали в чиниите си. Джак час по час хвърляше скрити погледи към Лори, но тя упорито отбягваше да го гледа в очите.
— Я кажи за твоя случай от днес — подкачи го по едно време тя. — Чух, че бил доста интересен…
— Не толкова интересен, колкото изненадващ — прочисти гърлото си Джак. — Става въпрос за вдишване на антракс…
— Антракс ли? — вдигна глава Лу. — Не е ли това потенциално биологическо оръжие?
— Разбира се, че е — кимна Джак. — Но за съжаление, или може би за късмет, произходът на антракса в този случай е съвсем прозаичен. Жертвата се занимавала с внос на килими от Турция, където синята пъпка е широко разпространена. Поредната доставка е пристигнала няколко дни преди смъртта му. Случаят е единичен, а килимите са надеждно заключени в един склад в Куинс. Толкоз по въпроса. Дори не успях да разтревожа главния епидемиолог на града.
— Да благодарим на Бога за малките услуги, които ни прави — с облекчение въздъхна Лори.
— Амин — пропя Лу.
Сервираха предястията. Разговорът се завъртя около неутрални теми. Забавянето на въпроса, станал
