разрушаването на лабораторията.
— Значи ще му доставим онзи камион за контрол над пестицидите?
— Нямаме друг избор — сви рамене Кърт и зави по авеню Оушънвю. — Ще му доставим камиона, но ще продължаваме да го натискаме да произведе онези три-четири кила антракс, които ще ни бъдат необходими. Колкото по-скоро стартираме операция „Отмъщение“, толкова по-добре!
Седма глава
Понеделник, 18 октомври 18.45 ч.
Джак прекоси кръстовището на Първо авеню и Тридесета улица секунди преди светофарът да даде зелена светлина на лавината от коли, която препусна към центъра. Успя да се добере до товарната рампа на моргата, кимна на охраната и внесе велосипеда си на ръце в сградата. Махна на дежурния тази вечер санитар Марвин Флетчер, който подготвяше канцеларията на дежурните патолози за нощната смяна.
Заключи колелото на обичайното му място и взе асансьора за токсикологията на втория етаж. Прибра се в службата по-късно от предвиденото, просто защото архивата на „Коринтски килими“ се оказа доста обемиста.
Главният токсиколог Джон Де Врийс вече си беше тръгнал. Джак се задоволи да попита един от медицинските лаборанти дали заместник-директорът ги е притискал със спешната обработка на пробите, взети от Дейвид Джеферсън. Това беше човекът, който беше починал в полицейския арест и по тази причина влязъл в полезрението на Калвин. За съжаление човекът беше току-що застъпил на смяна и нямаше понятие за този случай.
Джак отново се качи в асансьора и потегли към лабораторията по ДНК на шестия етаж. Началникът й Тед Линч също си беше тръгнал и по тази причина той предаде епруветките с взетите от „Коринтски килими“ проби на дежурния лаборант. Искаше Тед още на следващата сутрин да ги тества за антраксни спори.
Спусна се по стълбите един етаж по-долу и хлътна в хистологическата лаборатория. Надяваше се да завари началничката Морийн О’Конър и да я помоли за бърза обработка на хистологичните проби, взети от Джеферсън. С Морийн се разбираше добре — нещо, което не можеше да каже за Джон Де Врийс. Но в случая това се оказа без значение, просто защото и Морийн си беше тръгнала.
На път за кабинета си надникна в стаичката на Лори, с надеждата най-сетне да разбере кога и къде ще се състои дългоочакваната вечеря. Но помещението беше тъмно, а вратата заключена. Това беше сигурна индикация, че и Лори си е тръгнала.
— Какво става, Господи! — промърмори на глас той, изпъшка и продължи надолу по коридора. За момент се изкуши от мисълта да се покрие през остатъка от вечерта, за да не го хване Лори. Но още в следващия миг отхвърли тази идея. Първо, това не беше в стила му, и второ — гризеше го любопитството.
Влезе в канцеларията и с облекчение установи, че Чет все още е тук. Приведен над бюрото си, колегата му старателно пишеше нещо в жълт адвокатски бележник.
— Охо, авантюристът се завърна! — посрещна го с ирония той и остави писалката. — Предполагам, че сега вече мога да зарежа оплакването за изчезнал без вест, което тъкмо попълвах…
— Много смешно! — процеди Джак и окачи пилотското си яке на пирона зад вратата.
— Пак добре, че се връщаш цял — поклати глава Чет. — Как беше на бойното поле? Някой да е заплашил живота ти? Какво количество колеги-държавни служители успя да вбесиш?
— Не съм в настроение за закачки — хладно обяви Джак и се тръшна като подкосен на стола си. Едва сега си даде сметка колко е уморен.
— Май не си изпитал никакво удоволствие от пътешествието, а?
— От колоезденето през града съм доволен — уточни Джак. — Но самата мисия излезе ялова…
— Не съм изненадан — кимна Чет. — Това си личеше още от самото начало. Успя ли въобще да научиш нещо ново?
— Научих, че за прегледа на архивата на една търговска компания отива много време — рече с въздишка Джак. — Дори когато компанията е малка. А след тези продължителни усилия нямаше никаква награда. По един перверзен начин се надявах, че последната доставка от Турция вече е на пазара, просто за да натъркам носа на стария Клинт Ейбълард. Но не ми стигна сапуна. Цялата пратка е заключена в един от складовете в Куинс.
— Поне си бил добронамерен — ухили се Чет.
— Ако кажеш на някого, че не е било така, със сигурност ще те изключа от завещанието си! — престорено се намръщи Джак.
— Няма да ти доставя това удоволствие — засмя се Чет.
— Нещо не ти вярвам — изгледа го продължително Джак.
— Тук му е мястото да спомена, че отсъствието ти беше отбелязано — смени темата Чет. — Но няма от какво да се безпокоиш, защото те покрих. Прибягнах до стария номер с групата монахини, които си очаквал. Споменах, че пристигат в града за конгреса на играчите на боулинг, а ти ще поднесеш приветствието…
— Кой пририта за мен?
— Преди всичко Лори — отвърна Чет. — Заради нея се хванах да ти пиша бележка… — С тези думи откъсна най-горния лист на бележника си, смачка го на топка и с изящна парабола го изпрати в кошчето.
— Какво щеше да пишеш?
— Че ще вечеряте в осем и половина, а заведението се казва „При Елио“ на Второ авеню.
— В осем и половина ли? — ядоса се Джак. — Защо толкова късно?
— Не ми каза — сви рамене Чет. — Но за мен това си е един напълно нормален час…
— Лори не обича да вечеря толкова късно — поясни Джак и объркано поклати глава. Мистерията се задълбочаваше. Сутринта и двамата бяха убедени, че ги чака дълъг и тежък работен ден, което предполага, че тя беше преценила степента на умората си. Защо тогава му определя толкова късен час за вечеря?
— Изобщо не изглеждаше загрижена — успокоително подхвърли Чет. — Ако питаш мен, настроението й беше превъзходно…
— Наистина ли?
— Дори бих казал великолепно…
— И сутринта беше в подобно настроение — отбеляза Джак.
— По тази причина си позволих да я запозная с плановете ни за четвъртък вечер…
— Имаш предвид изложбата на Моне, на която да идем и четиримата? — втренчи се в него Джак.
— Аха — кимна Чет. — Надявам се, че няма да се сърдиш…
— Какво отговори тя?
— Каза, че цени високо нашата грижа за развлеченията й, но си имала други планове…
— Така ли каза: „цени високо“?
— Цитирах я точно — кимна Чет. — Макар, че и аз се учудих. Подобен израз ми прозвуча твърде официално…
— Кой друг ме е търсил? — смени темата Джак. Беше крайно време да престанат да одумват поведението на Лори. Любопитството му обаче нарасна до такава степен, че започна да го обзема нетърпение.
— Калвин — отвърна Чет. — Но не дойде специално да пита за теб, а просто се отби на връщане от хистологията…
— Какво каза?
— Искаше да ти напомни, че до четвъртък случаят Джеферсън трябва да е приключен.
— Това зависи от лабораторията, а не от мен — махна с ръка Джак.
Чет стана, протегна се и отиде да си вземе палтото.
— Е, аз ще тръгвам — промърмори той.
— Нека те попитам нещо — спря го Джак. — Живееш в Ню Йорк доста по-отдавна от мен. Знаеш ли нещо за радиофицираните таксита на компанията „Йелоу Кеб“?
— Тези таксита предпочитат хората да ги спират направо на улицата и обикновено не работят с радиостанциите си — поясни Чет. — Шофьорите им имат и специален лаф в този смисъл: „или въртиш като шантав, или си лягаш гладен“… Не обичат да чакат телефонно повикване, още по-малко пък да карат празни… С две думи, не обичат да губят пари…
