единомишленици, които толкова се сближиха, че дори се хранеха на една маса.
Отношенията му с Тим Мелчър станаха изключително топли. Прекарваше с него по-голямата част от свободното си време и му помагаше да организира групата за гранично патрулиране, към която и самият той се присъедини, заедно с още неколцина морски пехотинци. А в деня, в който най-сетне му беше гласувано доверието да разгледа лично арсенала в мазето на Тим, той изпита истинска еротична възбуда. За пръв път в живота си виждаше такава голяма частна колекция от бойно оръжие и амуниции, значително част от която заемаха и няколко модификации на оригиналния „Калашников“ АК–47. Разбира се, те не бяха толкова добри като автоматичната пушка М–1, но в замяна на това излъчваха особен романтизъм.
Първият оперативен излет на Кърт с още няколко членове на „граничната бригада“ беше доста смущаващ. Всичко започна в приповдигнато настроение, с много смях. В задната част на единият от трите пикапа, с които се придвижваха, имаше сандък с лед, в който си изстудяваше бирата. Поеха по Междущатска магистрала №5. Във всяка от колите дънеше музиката на „Скрюдрайвър“. Касетките бяха на Тим, който ги беше донесъл директно от Англия. Атмосферата беше празнична.
Малко преди да стигнат границата напуснаха магистралата и поеха в източна посока, направо през пустинята. Направиха си временен лагер на място, избрано предварително от Тим. Опънаха палатки, запалиха огън. След настъпването на нощта почистиха чиниите си, стъпкаха огъня и се насочиха към граничната бразда. Маскировъчните костюми ги правеха напълно невидими в пустинята, издаваха ги единствено периодичните пристъпи на пиянско веселие.
Кърт се забавляваше като никога досега. Най-сетне беше станал пълноправен член на група, която според определението на Тим беше „група на чисти в расово отношение единомишленици“. Изпитваше чувството, че вършат нещо важно, въпреки съмненията си относно конкретните успехи на мисията им. Едва ли щяха да спипат някой чужденец, който иска да се промъкне в родината, но поне можеха да сплашат всеки с подобни намерения.
Тим раздели хората на двойки и ги накара да заемат позиция на триста-четиристотин метра от браздата пръснати в нещо като невидима верига. За свой партньор избра Кърт — факт, който накара младежа да поруменее от гордост. Освен това двамата имаха най-добрата възможна позиция — на върха на малко възвишение, което беше най-високата кота в цялата околност.
Заеха позиция малко под върха на възвишението и облегнаха гърбове на скалите от пясъчник. Бирата в термосите им беше леденостудена, капачките изпукаха едновременно с приятен за ухото звук.
Нощта беше разкошна. От скалата се излъчваше събраната през деня топлина — мека и приятна. Над главите им сияеше Млечния път, сякаш избродиран в тъмното кадифе на небето с хиляди диаманти. Мекият ветрец откъм океана приятно галеше кожата.
— Красиво, а? — подхвърли Тим, после откачи радиостанцията от колана си и я сложи на скалата. Благодарение на нея поддържаше връзка с всички останали екипи.
— Невероятно! — прошепна Кърт. — Израснал съм в Бруклин без дори да подозирам, че някъде може да има такава красота!
— Страната ни е страхотна — кимна Тим. — Жалко, че преминава в ръцете на кучетата заради шибаното правителство…
Кърт кимна, но се въздържа от коментар. Макар и зашеметен от гледката и изпитите бири, той беше достатъчно благоразумен да не влиза в спор относно правителството, попаднало в плен на ционистите.
Известно време никой не каза нищо. Кърт отпи глътка бира от термоса си.
— Идвал ли си тук и преди? — попита той.
— Няколко пъти — отвърна Тим.
— А попадал ли си на следа?
— И още как! — ухили се онзи. — Противникът беше така добър да ни сътрудничи. Гърмяхме го на гюме, като дива пуйка!
— Откъде дойдоха?
— От онова дере, което се вижда оттук като тъмна линия — посочи към хоризонта Тим.
Кърт напрегна взор в мрака. Трябваше му доста въображение, за да си представи, че вижда края на дерето. Не виждаше как може да забележи излизащи оттам хора, освен ако те не се натъкнат право на засадата. Неволно се запита как ще реагира, ако в този момент от мрака изскочи група бежанци. Ръката му механично опипа автоматичния „Глок“ в кобура, окачен на колана му. Пръстите му разкопчаха капака. Не искаше да губи време в случай, че използването на оръжието стане наложително.
— Знам какво си мислиш — усмихна се в тъмното Тим. — Нека ти покажа нещо…
Дръпна ципа на брезентовата торба в краката си и извади оръжието. Въпреки тъмнината Кърт усети, че не беше виждал такова в колекцията на Тим.
— Това е моята любима — нежно прошепна Тим. — Вадя я само за истински операции, като днешната…
С известно закъснение Кърт разбра, че приятелят му подава оръжието. Протегна ръка да го поеме и го приближи до очите си. Позна го веднага, макар че за пръв път го виждаше отблизо. Снайперска пушка „Ремингтън“ калибър 308, модифицирана за нуждите на морската пехота.
— Откъде я имаш, по дяволите? — прошепна със страхопочитание той.
— Човек може да си купи каквото пожелае, стига да прегледа обявите в онова шантаво списание „Наемник“ — ухили се Тим.
— Но това е модификация, приета на въоръжение в морската пехота! — възкликна Кърт. — Как е възможно да се появи изобщо на пазара?
— Откъде да знам? — сви рамене Тим. — Вероятно е била открадната, или пък някой я е разменил за нещо… Вероятно вече си разбрал, че в казармата много неща се намират на бартер.
— Модификацията на тези карабини се прави в Куонтико — промълви Кърт и нежно поглади дулото.
— Знам — кимна Тим. — Там им слагат пружинираща цев и приклад от фибростъкло. Променят и мекотата на спусъка, който остава без почти никакъв луфт.
— Фантастична е! — промълви с обожание Кърт. Отдавна беше влюбен в модерната бойна техника, но за такава пушка дори не смееше да мечтае.
— Най-хубавото у нея е оптическия мерник — рече Тим. — Обърни внимание на размерите му. Опитай го, той е пригоден и за нощно виждане…
Кърт вдигна пушката и нежно я притисна към бузата си. Присви дясното си око, а лявото приближи към визьора. Мастиленочерната нощ грейна във всички нюанси на зеленото и изведнъж стана прозрачна. На разстояние няколкостотин метра се виждаха всички особености на терена.
Изведнъж долови някакво движение и завъртя дулото леко наляво. Във визьора се появиха фигурите на двама мъже, които крачеха под лек диагонал към тях.
— Пресвети Боже! — възкликна Кърт. — Виждам нарушители, двама на брой! Не мога да повярвам!
— Сериозно?! — възбудено възкликна Тим. — Не ги изпускай от очи, защото може би няма да ги хванеш за втори път! Я ми кажи как са облечени! Не носят униформи, нали?
— Не, за Бога! — тръсна глава Кърт. — Карирани ризи, джинси, каубойски шапки… В ръцете си носят нещо, което ми прилича на картонени куфари…
— Моите поздравления, войнико! — тържествено рече Тим. — Имаш късмета да откриеш две хубавички тлъсти пуйки. Сега се приготви да им видиш сметката, като използваш два патрона. — На лицето му се появи игрива усмивка: — Е, ако ги накараш да застанат един зад друг, може да ги свалиш и с един!
— Искаш да ги застрелям? — нервно преглътна Кърт. Умишлено беше избягвал да мисли за този момент, още повече, че засечените от визьора мъже не представляваха пряка заплаха за никого. Ситуацията не беше като по време на бой, когато човек стреля за да спаси живота си. Това тук приличаше на дебнене в засада на хора, които дори не познаваше. Визьорът започна да подскача в треперещите му ръце.
— Нищо подобно — иронично отвърна Тим. — Искам да отидеш при тях и да си поприказвате… — Чертите на лицето му бавно се изпънаха. — Разбира се, че искам да ги застреляш! Това ти се полага по право, тъй като ти ги забеляза пръв.
По челото на Кърт избиха ситни капчици пот, гърлото му се сви. Тялото му се сгърчи в нерешителност. Никога през живота си не беше вършил подобно нещо.
— Хайде, човече! — подкани го Тим. — Не предавай нито мен, нито родината!
Кърт нямаше никакво намерение да предава Тим. В продължение на месец и нещо той за пръв път се
