отделение.
В един момент, уморен от оглушителната, но монотонна музика, той стана и се насочи към джукбокса. Погълнатите няколко бири го бяха направили сантиментален. Напрегна взор по посока на изписаните заглавия и бръкна в джоба си за монети.
— Не ти ли харесва музиката? — попита го мъжът от малката масичка.
Кърт сведе поглед към него. Беше среден на ръст, с късо подстригана коса. Чертите на лицето му бяха остри, с тънки устни и ситни бели зъби. Беше гладко обръснат, а тениската и джинсите му бяха безукорно чисти. На десния му бицепс беше татуирано миниатюрно американско знаме. Но най-привлекателни бяха очите му. Дори в здрача на задименото заведение те излъчваха една особена, почти хипнотична проницателност.
— Нищо й няма на музиката — отвърна Кърт и неволно изпъна рамене под изпитателния поглед на непознатия.
— Вслушай се в текста — посъветва го онзи и отпи глътка бира.
— И какво трябва да чуя? — полюбопитства Кърт.
— Послание, което може би ще спаси шибаната страна.
Върху лицето на Кърт се появи закачлива усмивка, очите му се извърнаха към шумната компания. Прииска му се неговите приятели да чуят какви ги дрънка този тип.
— Казвам се Тим Мелчър — рече мъжът и издърпа един празен стол изпод масата. — Седни, ще те черпя една бира…
Кърт погледна халбата в ръката си. Кехлибарената течност в нея едва-едва покриваше дъното.
— Хайде, войниче — подкани го Тим. — Дай почивка на уморените си нозе, нищо няма да загубиш.
— Аз съм морски пехотинец — поправи го Кърт.
— Все тая — сви рамене новият му познат. — Едно време и аз служих в армията. Първа пехотна дивизия, две обиколки на Виетнам…
Кърт мълчаливо кимна. Думата Виетнам накара краката му да омекнат. Там войната е била истинска, а не като тези игри, които началниците им организираха за тях. Спомни си и за брат си Пийт — футболната звезда на Бенсънхърст. Осем години по-възрастен от Кърт, той беше имал малшанса да получи призовка за армията. Изпратиха го именно във Виетнам, където си остана завинаги. Убиха го около година преди края на войната.
Кърт обърна стола наопъки и го възседна. Опря гръб на стената и пресуши халбата в ръката си.
— Какво да бъде? — попита го Тим. — Пак същото?
Той кимна с глава.
— Хари, донеси два будвайзера! — подвикна към бара Тим.
— Как се казваш, войниче?
— Кърт Роджърс.
— Харесва ми — усмихна се Тим. — Най-накрая да срещна едно красиво и чисто християнско име. Освен това ти отива.
Кърт само сви рамене. Все още не можеше да си състави мнение за този непознат със смущаващо пронизителен поглед.
Новата бира пристигна и той бавно започна да се отпуска.
— Радвам се, че се запознахме — наруши мълчанието Тим.
— И знаеш ли защо?
Кърт поклати глава.
— Защото сформирам група, която ще бъде много подходяща за теб и още двама-трима от вашата компания…
— Каква група? — скептично го изгледа Кърт.
— Гранична бригада — отвърна Тим. — Въоръжена гранична бригада. Отдавна съм разбрал, че Граничните патрули не си вършат работата да пазят страната от нашествието на нелегални чужденци. Границата с Мексико е само на десет шибани мили оттук и прилича на продънено сито, по дяволите!
— Наистина ли?
Кърт не се беше замислял за границата. Беше прекалено зает с интензивния режим, който цареше в летния лагер.
— „Наистина“ — иронично-троснато отвърна Тим. — Но можеш да ми повярваш, че положението е сериозно. Много скоро ще се окаже, че арийци като нас ще се окажем малцинство в тази страна!
— Никога не съм мислил за това — призна Кърт. За пръв път чуваше думата „арийци“ и дори не знаеше какво означава тя.
— Време е да се пробудиш — мрачно поклати глава Тим. — Тази страна съвсем скоро ще бъде превзета от разни негри, мулати, дръпнати очи и откачени. Нашата здрава и удобна Богу култура може да бъде спасена само от хора като теб и мен, които работят усилено и вярват в здравия разум. А гадните цветни раси не само се просмукват насам като в сюнгер, но и се размножават като мухи. Проблемът е много тежък, повярвай ми! Вече просто нямаме право да си дремем на задниците! Сами ще си бъдем виновни, ако продължаваме да го правим.
— А как възнамеряваш да въоръжиш тези гранични бригади? — попита Кърт. — Ако разчиташ на хора като нас, веднага ще ти кажа, че няма да стане. Ние не можем да изнасяме никакво оръжие извън чертите на базата.
— Оръжието не е проблем — отвърна Тим. — В мазето си имам цял арсенал, включително автомати М– 1, картечни пистолети и снайпери „Глок“. Разполагам и с униформи, тъй като вече съм привлякъл десетина човека от флотата, с които дори направихме една-две акции.
— А натъкнахте ли се на чужденци? — попита Кърт, изпитал дълбоко уважение към арсенала, описан от новия му познат.
— И още как! — зловещо се ухили Тим. — Почти цяла дузина!
— Какво направихте с тях? — продължи да любопитства младежът. — Сигурно сте ги предали на Граничните патрули?
— Ако го бяхме сторили, тези типове щяха да се върнат обратно още на другия ден — поклати глава Тим. — Нашите граничари не правят нищо. Най-много да им прочетат по едно конско и да ги пуснат на свобода…
— А вие как постъпихте? — попита Кърт, макар че вече предусещаше отговора.
Тим се приведе над масата.
— Гръмнахме ги и ги заровихме! — прошепна той и потърка ръце така, сякаш се миеше. — Това е начинът да ги махнем от гърба си веднъж и завинаги!
Кърт смутено преглътна. Гърлото му изведнъж пресъхна. Идеята за убийството на нелегалните имигранти му се стори плашеща и едновременно с това странно възбуждаща.
— В куфарчето си имам едни списания — подхвърли Тим. — Ще бъда много щастлив ако ги вземеш и ги покажеш на хора като нас. Нали разбираш какво имам предвид, когато казвам „хора като нас“?
— Мисля, че да — кимна Кърт. — За какви списания става въпрос?
— Днес случайно разполагам с няколко броя на „Кръв и чест“ — отвърна Тим. — Имам и други, но това е едно отлично списание. Издават го в Англия, но в него се говори именно за нещата, които обсъдихме току- що. Западна Европа има същите проблеми като нас. Имам и един роман, който бих искал да прочетеш… Обичаш ли да четеш?
— Не особено — призна Кърт. — Освен указания за оръжия и други такива неща…
— Тази книга може би ще те направи запален читател — промърмори Тим, наведе си и щракна ключалките на куфарчето до себе си. — Заглавието й е „Дневникът на Търнър“…
Кърт пое книгата и скептично поклати глава. От гимназията насам беше прочел само една книга — порнографската биография на Барбара, една ученичка от Тексас. Разгърна „Дневникът“ и прочете няколко реда. Все още нямаше представа, че държи в ръцете си книгата, която щеше да му стане любима.
В крайна сметка прие за разпространение шест екземпляра на „Кръв и чест“. След като ги изчете от кора до кора и след като потъна в съдържанието на „Дневникът“ той постепенно започна за схваща важността на проблема, поставен от Тим. Вероятно по тази причина си направи труда да предаде списанията и на други младежи от морската пехота, които му се струваха подходящи. В крайна сметка събра групичка от
