Кърт помълча малко, после бавно кимна с глава:
— Не е изключено. Вече споменах, че тази операция е изключителна важна за нас. Може би най- важното нещо, което ще направим в живота си. За да получите представа как се чувствам аз, ще ви кажа какво направих през уикенда… В редиците на Народната арийска армия действаше предател на име Брад Касиди. Днес той вече не е сред нас, а от трупа му липсват някои доста важни съставни части…
— Жена ти представлява монументален риск за нашата сигурност — поясни Стив. — Тя има ли представа с какво се занимаваш тук долу?
— До днес беше убедена, че става въпрос за спиртоварна — сви рамене Юри.
— От тона ти заключавам, че вече не мисли така — изгледа го Кърт.
— Това е вярно.
— Лошо — изпъшка Кърт. — Тя знае с какво си се занимавал в Съветския съюз, следователно няма да й е трудно да направи връзката.
— Да видим лабораторията — предложи Стив.
Юри влезе в предверието, следван по петите от Кърт и Стив.
— Върши ли ти работа облеклото за химическа защита, което ти дадох? — попита Кърт, забелязал костюма на стената.
— Абсолютно — кимна Юри. — С него съм всяка секунда, прекарана в лабораторията. Не мога да си позволя никакви рискове, и на вас препоръчвам същото. Сега ще отворя онази, вътрешната врата, но вие не влизайте! Препоръчвам ви и да задържите дъха си, просто за всеки случай. С положителност ще усетите течението, което правят вентилаторите…
Гостите едновременно кимнаха. Озовали се толкова близо до отровните субстанции, те изведнъж си зададоха въпроса дали си струва да бъдат тук. Представата, че във въздуха се носят невидимите частици на смъртоносен биологически препарат, ги накара неволно да настръхнат. Вече бяха готови да повярват, че Юри е спазил своята част от уговорката и оръжието е налице. Но преди да кажат каквото и да било, техният домакин отвори вътрешната врата и прекрачи прага. Пожарникарите предпазливо надникнаха след него и хвърлиха по едно око на инкубаторите и останалата апаратура.
— Всичко изглежда наред — промърмори Кърт и направи знак на Юри да затвори вратата.
— Искате ли да видите част от готовата продукция?
— Мисля, че това не е необходимо — побърза да откаже Кърт.
— Вече видяхме достатъчно — подкрепи го Стив.
— Мисля, че трябва да се върнем горе и да поговорим с жена ти — подхвърли Кърт. — Тя представлява проблем и ние трябва да разберем какво знае.
Юри затвори вратата.
— Довечера ще оправя халките на катинарите — промърмори той и тръгна обратно нагоре. Кърт и Стив се върнаха в дневната и останаха прави, докато домакинът отиде да повика жена си. И двамата отпиха по една едра глътка от чашите си, сякаш за да се пречистят. До слуха им достигаше неясното боботене на Юри, който очевидно започваше да се ядосва. След малко той се върна при тях и кисело подхвърли:
— Ще дойде, ама първо трябва да се облече… Един Бог знае кога ще стане това.
Кърт и Стив неспокойно се спогледаха. Ситуацията ставаше все по-мрачна.
— Хайде, жено! — изрева извън себе си Юри.
Няколко минути по-късно фигурата на Кони най-сетне изпълни рамката на вратата. Беше облякла чудовищна розова хавлия с бледозелени кантове, а на краката й имаше подпетени чехли. Лявото й око беше скрито от огромен лилаво-червен оток, от устата й се проточваше тънка струйка кръв.
Кърт изненадано зяпна, а Стив промърмори някакво проклятие. И двамата онемяха от смайване.
— Тези хора искат да ти зададат няколко въпроса — изръмжа Юри, после се обърна и хвърли очаквателен поглед към Кърт.
Последният се прокашля и направи опит да подреди мислите си.
— Госпожо Давидоф, имате ли представа какво се върши в мазето ви? — успя да формулира въпрос той. — Знаете ли какво прави мъжът ви там?
— Не! — извика Кони и хвърли враждебен поглед към двамата непознати. — Нито пък ме интересува!
— А нямате ли някакви догадки? Кони стрелна с поглед мъжа си.
— Отговаряй! — изрева той.
— Мислех, че си прави водка… — неуверено промълви жената.
— Но вече сте на друго мнение, така ли? — изгледа я продължително Кърт. — Въпреки, че двата сребристи резервоара са докарани тук именно от пивоварна.
— Не знаех това — отвърна Кони. — Но онези плоските стъкълца съм ги виждала в поликлиниката. Използват ги за бактерии.
Кърт хвърли многозначителен поглед по посока на Стив, който само кимна с глава.
— Достатъчно — обърна се към Юри той. Домакинът направи опит да избута жена си обратно в спалнята, но тя се запъна на прага.
— Няма да вляза там преди да донесеш твоя телевизор! — отсече Кони.
Юри се поколеба, после се обърна и хлътна в стаята си. Няколко секунди по-късно се върна с малък телевизор в ръце, оборудван със старомодна сгъваема антена. Едва тогава Кони благоволи да се оттегли.
— Можеш ли да повярваш? — промърмори с отчаяние в гласа Кърт.
— Май се налага — въздъхна Стив. — А сутринта ти се чудеше защо съм загрижен. Тоя тип е по-зле, отколкото си мислехме…
— Поне е направил лаборатория — възрази Кърт. — В това отношение явно го бива.
— Прав си — кимна Стив. — Признавам, че лабораторията изглежда доста внушително.
Кърт притеснено изпусна въздуха от гърдите си. Откъм стаята на Кони долетяха приглушените звуци на някакво шоу. Копчето за усилване бе рязко завъртяно, миг по-късно се появи и Юри, който внимателно затвори вратата зад гърба си и се върна в хола. Седна на мястото си, отпи глътка водка и огледа лицата на гостите си.
Кърт не знаеше какво да каже. Едно беше да научат, че Юри е женен, но съвсем друго — че съпругата му е чернокожа. Това влизаше в остро противоречие с личните му убеждения и той вече не можеше да си представи как ще върши работа с такъв човек.
Кърт бе израснал в работнически квартал със сурови нрави, населен предимно от бели. Баща му беше строителен работник и непрекъснато го укоряваше, че няма популярността на брат си Пийт — достигнал известно благополучие като професионален футболист. Кърт намери утеха в омразата — разбира се, насочена към определена социална група. Мнозина бели младежи като него проповядваха омраза към хората с различен цвят на кожата, просто защото не искаха да признаят собствените си недостатъци. Но в убеден и пламенен расист се превърна едва след като постъпи в Морската пехота и се премести в Сан Диего. Започна да ненавижда чернокожите, а най-много го отвращаваше кръвосмешението с тях.
Този преход не стана за една нощ. Към него го тласна поведението на един мъж, който беше почти два пъти по-възрастен от него. Годината беше 1979-та, а Кърт току-що бе навършил деветнадесет. След един доста суров военно-подготвителен летен лагер за повдигане на самочувствието групата от няколко момчета, сред които имаше и афро-американци, напусна базата за кратък отпуск в Пойнт Лома. Барът, в който отседнаха за по бира, беше сборище на военни — най-вече шофьори на транспортни камиони и морски пехотинци.
Вътрешността на това заведение беше тъмна и доста опушена. Единствената светлина идваше от слаби крушки, монтирани в стари водолазни шлемове, превърнати в абажури. Музиката беше почти изцяло на група „Скрюдрайвър“, монетите в машината пускаше някакъв тип, който беше сам на малка масичка до бара.
Кърт и колегите му шумно се наредиха пред бара и си поръчаха бира. Започнаха да си разменят случки от последния летен лагер, коментарите им бяха закачливи и весели. Кърт беше доволен, тъй като за пръв път от много време насам се почувства пълноправен член на някаква организация. Добрите резултати по време на единичната подготовка му донесоха и съответната награда — той беше избран за командир на
