че веднага след вечерята ще изхвърли както нея, така и използваните прибори.
Изми ръцете си за последен път, взе кутиите с пепероните и сладоледа и тръгна към стаята на Кони.
— Тия пак се забавиха — отбеляза тя, видяла го да се изправя на прага.
— Къде да я оставя? — попита Юри.
— Ей тук, на пода — промърмори Кони без да отделя очи от екрана.
Юри се наведе и остави храната на килима. Върху кутията със сладоледа постави предварително приготвената лъжица, после бавно се изправи. В този момент Кони се обърна да види какво е направил.
— Хей, не искам този сладолед! — капризно сви устни тя.
— Какво… Какво искаш да кажеш? — заекна от изненада Юри.
— Искам да кажа да го сложиш в шибания хладилник! — раздразнено викна Кони. — Ще го изям след пицата, но не искам да се разтопи!
— Добре — кимна с облекчение Юри, вдигна кутията и лъжицата и тръгна към вратата. — Викни ми когато го поискаш…
Кони склони глава на една страна, сбърчи вежди и заби подозрителен поглед в лицето му.
— Ей, човече, какво ти става бе? — попита тя. — Никога не си бил толкова любезен!
— Нали ти казах, че изпитвам чувство на вина — сви рамене Юри.
— Няма да е зле, ако по-често се чувстваш така — ухили се жена му, после отново извърна поглед към екрана.
Юри се върна в кухнята, тикна сладоледа във фризера и дари жена си с една бекрайно дълга тирада от пиперливи руски ругатни. Слепоочията му пулсираха — сигурен признак, че се нуждае от няколко солидни глътки водка. Нощта май наистина щеше да бъде тежка…
— Млъкнете, по дяволите! — изрева Кърт по посока на неспокойната тълпа. Беше свикал събрание на Арийската народна армия, присъстващите се бяха натикали в залата за билярд на бар „Бяла гордост“. Собственикът се казваше Джеф Конъли, стар приятел на Кърт. Без да членува официално в групата, той поддържаше с цялата си душа каузата на АНА, като особено много държеше на нейните антиправителствени, античернокожи, антисемитски, антилатино, антиимиграционни и абсолютно всички останали „анти“, за които човек можеше да се сети. Когато ръководството на АНА искаше да проведе някакво мероприятие, Джеф с готовност разчистваше задния салон.
По настояване на Кърт местната група действаше в пълна нелегалност. Нямаха членски карти, не прибягваха до писмен дневен ред. Той настояваше пред хората си да не споменават дори името на „армията“, макар че двамата със Стив го използваха при връзките си с другите екстремистки групи по Интернет. Комуникациите се осъществяваха устно, от човек на човек. Тазвечерното събрание беше свикано без да се използват телефони, нито пък чрез писмени покани. Хората се търсеха един друг и си предаваха съобщението. Голямо улеснение за тях беше фактът, че повечето от тях се отбиваха в „Бяла гордост“ поне по веднъж на ден.
Кърт беше вербувал осем скинари, използвайки методите на Тим Мелчър. Отбиваше се в някой от баровете, в които се събираха младежи с бръснати глави, дръпваше някой от тях настрана и започваше разговор. В началото нещата приличаха повече на интервю за работа. Кърт засипваше младежа с въпроси и ако преценеше, че почвата е благодатна, минаваше на идеологическа подготовка. Нещата ставаха доста лесно, просто защото скинарите жадуваха за някаква организация, която да насочва и канализира неутолимата им жажда към насилие. Освен това Кърт познаваше много добре техните идейни течения и основна идеология и лесно им влизаше под кожата.
Но да държи подобна разнородна група под контрол беше изключително трудно. На първо място поради факта, че голяма част от бойците си бяха обикновени тъпаци, на които им липсва елементарно чувство за сигурност. Юри беше типичен пример в това отношение. А и останалите не бяха по-различни. Типичен пример за лековерието им беше случаят с Брад Касиди. Той беше осъществил контакт с двама от членовете на АНА, изразявайки желание да се включи. И двамата бяха приели без резерви неговата история, но Кърт не постъпи като тях. По принцип той проявяваше подозрение към всеки пришелец в квартала, освен това никой не можеше да разчита на членство без да бъде интервюиран лично от него. При проведения разговор между двамата, Брад изпадна в няколко доста странни противоречия. После истината излезе наяве, не без помощта на един остър нож и метър корда за пиано… Брад се оказа полицейски информатор.
Проблеми създаваше и неутолимата жажда за насилие у повечето членове на групата. В това отношение Кърт трябваше да направи много неща. Отначало мислеше, че един-два акта на насилие между мнозинството напълно легитимни мисии, ще могат да утолят тази жажда. Но не стана така. Само приказки не помагаха. Отвреме навреме му се налагаше да рискува открита конфронтация с властите, но отпускаше юздите и хората му тръгваха да обикалят по-отдалечените квартали на Бруклин, а дори и на Манхатън, с единствената цел да набият някого.
Кърт се безпокоеше и от дрехите и татуировките. Направи опит да въведе някакъв ред в начина им на обличане, настоявайки да оставят делата им сами да говорят за тях. Непрекъснато твърдеше, че ако се сливат с тълпата ефективността им ще бъде далеч по-голяма. Но все едно, че говореше на стената. Никой не искаше да се откаже от бръснатите глави, тениските с нацистки символи и черните ботуши. Падаха си по тези неща и толкоз.
— Хей, момчета, млъкнете и слушайте! — надигна глас и Стив.
Кевин Смит и Люк Бен изправиха гърбове край масата за билярд. Краищата на щеките им шумно се удариха в пода, гневните им лица застинаха в престорено внимание. Стив Мансън престана да спори с Кларк Еберсол и Нат Дженкинс, обърна се към Кърт и леко се олюля. Беше започнал да се налива с бира още от осем сутринта, без да спира нито за миг. Майк Комписано, Мат Силвестър и Карл Райърсън вдигнаха глави от картите. Карл правеше впечатление дори сред тези несъмнено колоритни типове, просто защото в средата на челото му беше татуиран един доста груб пречупен кръст.
— Тази вечер имаме задача, за която е нужен доста финес — огледа лицата им Кърт. — Аз обаче не съм сигурен, че го имаме…
Забележката му беше приета с дюдюкане и откъслечни подсвирвания.
— Налага се да отскочим до Лонг Айлънд, по точно до Хамптънс — добави Кърт. — Оттам ще задигнем една камионетка…
— Защо трябва да ходим чак дотам? — попита леко завалено Стю. — Свършиха ли се камионетките тук, в Бруклин?
— Става въпрос за специален автомобил — поясни Кърт. — Кой е най-добрият в паленето на кола без ключ?
Повечето от присъстващите се обърнаха към Кларк Еберсол — слаб мъж с неравен скалп, бръсненето на който беше истински ужас.
Работеше като механик в някакъв сервиз.
— Май че съм аз — промърмори той. — Още от дванадесетгодишен си падам по тая работа — ей така, за забавление…
— Комписано е цар на алармите — подхвърли Кевин. И той като Стив беше рижав, но единственото доказателство за това бяха луничките по лицето му, тъй като главата му беше гладко обръсната. Беше най- младият член на групата — едва на шестнадесет години, но едро и изключително яко момче. Останалите не бяха кой знае колко по-възрастни от него, никой не надхвърляше двадесет и две. Най-стар беше Люк Бен.
— Аз разбирам от домашни, а не от автомобилни аларми — поклати глава Майк Комписано. Въпреки италианската си фамилия той беше албинос по рождение. Веждите му бяха толкова светли и прозрачни, че му придаваха вид на постоянно учуден от нещо.
— Е, все са аларми — кимна Кърт. — Надявам се, че ще се справиш… Ти и Кларк идвате със Стив и мен. Останалите се качват на пикапа на Нат!
Нат беше богаташът на групата, тъй като имаше брат в боклучарския бизнес. Разполагаше с пикап като на Кърт — в кабината му имаше два реда седалки.
— Стю, ти оставаш тук — разпореди се Кърт.
— Няма да стане! — запъна се Стю. — И аз искам малко екшън!
