Първо: въпреки рязкото влошаване на респирацията следи от пневмония почти липсваха, и второ: централната част на гръдния кош — пространството между двете части на белия дроб, известно като медиастинум — беше необичайно голямо.
Докато Джак навличаше скафандъра с двойна биологична защита и специални дихателни филтри в остъклената каска, Вини качи тялото на масата за аутопсии и подреди край нея необходимите за работата инструменти и разтвори.
— Защо се забави толкова, по дяволите? — нервно подвикна той, когато Джак най-сетне се появи. — Досега да бяхме свършили!
Джак се засмя.
— Виж го тоя на какво прилича — продължаваше да мърмори Вини, кимайки към трупа. — Едва ли ще се оправи за финалния мач…
— Добра памет — одобрително кимна Джак. Вини бе прибягнал до този израз в началото на чумната епидемия и оттогава насам той се беше превърнал в нещо като символ на черния хумор в тази зала.
— Помня и други неща — изръмжа все още недоволният Вини. — Докато ти се почесваше в съблекалнята, аз се сетих да потърся ухапвания от насекоми по тялото, но такива няма…
— Наистина съм впечатлен — погледна го с уважение Джак. В разгара на епидемията, беше обяснил на Вини, че насекомите, най-вече комарите и паяците, играят ролята на вектор при разпространението на голяма част от инфекциозните болести. Затова първата работа на патолозите по време на аутопсия е да търсят следи от ухапвания. — Май скоро ще ми вземеш хляба…
— Хляба си го задръж, предпочитам да ти взема заплатата — ухили се Вини.
Джак се зае с външния оглед. Следи от ухапвания наистина нямаше Кожата беше чиста, без петна и кръвонасядания, но в същото време изглеждаше някак матирана.
Вътрешният оглед беше съвсем друга работа. Патологията стана видна в момента, в който Джак отстрани предната стена на гръдния кош. Повърхността на дробовете беше буквално обляна в кръв, вследствие на процеса, наречен хеморално-плеврална ефузия. В междинната кухина между белите дробове също имаше кръв, стените на вътрешните органи носеха ясни следи от възпаление. Това важеше най-вече за хранопровода, трахеята, големите бронхи и лимфните възли. Медицинското наименование на този процес е хеморален медиастинит и именно той обясняваше необичайно големите размери на междудробната кухина, която личеше на рентгена.
— Уф! — направи гримаса Джак. — Този масивен кръвоизлив не може да е предизвикан от грип. Било е нещо далеч по-силно, което се е разпространявало със скоростта на горски пожар…
Вини му хвърли нервен поглед изпод маската си. Не можа да види лицето му, тъй като светлината се отразяваше в предпазния екран. Но от гласа му заключи, че нещата наистина са сериозни, защото Джак рядко се впечатляваше от това, което му предлага масата за аутопсии.
— Какво е това, според теб?
— Не знам — рече с въздишка Джак. — Но комбинацията от хеморален медиастинит и плеврална ефузия ми напомня за нещо… За съжаление не мога да си спомня какво е то, май го бях чел някъде… Но във всички случаи си имаме работа с някакъв изключително агресивен носител.
Вини инстинктивно отстъпи крачка назад.
— Не си и помисляй! — спря го Джак. — Връщай се на масата и ми помогни да извадя коремните органи.
— Само ако обещаеш да внимаваш! — направи гримаса Вини. — Понякога работиш прекалено бързо с този скалпел…
— Аз винаги внимавам — усмихна се Джак.
— Да бе, как не! — иронично подхвърли Вини. — Затова ли се придвижваш с колело из тоя шантав град?
Неусетно потънаха в работа, над масата се възцари тишина. Залата постепенно започна да се пълни с трупове, докарвани тук от санитарите в моргата. Малко по-късно се появиха и патолозите. Очертаваше се един доста горещ ден в "питбокса".
— К’во ти се падна, мой човек? — изръмжа един глас зад гърба на Джак.
Беше доктор Чет Бакгавърн, с когото деляха един кабинет. Бяха постъпили в Съдебна медицина почти едновременно, в рамките на един и същи месец. Разбираха се отлично, главно защото и двамата бяха влюбени в работата си. Преди да се насочат към съдебната патология и двамата бяха опитали силите си в други поприща на медицинската наука. В личностен план обаче бяха доста различни. Чет не беше циничен като Джак и нямаше неговите проблеми с началството.
Джак се усмихна на приятеля си и с няколко думи му описа клиничната картина на Папарис. После се отдръпна да му покаже гръдната кухина, включително леко набраздената повърхност на белия дроб, която носеше съвсем минимални следи от пневмония.
— Интересно — проточи Чет. — Инфекцията вероятно се е предала по въздушен път…
— Това е несъмнено — кимна Джак. — Но защо пневмонията е толкова слаба?
— Проклет да съм, ако знам — предаде се с въздишка Чет. — Нали ти си експертът по инфекциозните болести?
— Де да беше така — поклати глава Джак и внимателно пусна белия дроб в табличката до масата. — Сигурен съм, че съм чувал за тази комбинация, която наблюдаваме тук, но за нищо на света не мога да си спомня…
— Бас държа, че ще си спомниш — успокои го Чет и се обърна да си върви. Спря го гласът на Джак, който го попита дали е виждал Лори.
— Още не — поклати глава той.
Джак вдигна глава към стенния часовник, който показваше почти девет. Лори би трябвало да е тук още преди час. Сви рамене и отново се концентрира в работата.
Предстоеше отстраняването на мозъка. Джак и Вини бяха вършили това толкова често, че всякакви приказки бяха излишни. Огромната част от техническата работа беше дело на Вини, но Джак никога не пропускаше лично да повдигне изрязаното в теменната кост капаче.
— Ах, ах — изпъшка той когато пред очите му се разкри горната част на мозъка. И тук, както при белия дроб, повърхността беше залята с кръв. При случаи на инфекциозно заболяване това със сигурност означаваше хеморален менингит, или възпаление на менингите до степен на кървене.
— Горкият човечец трябва да е имал ужасно главоболие — промърмори Вини.
— Плюс разкъсваща болка в гърдите — кимна Джак. — Вероятно се е чувствал като прегазен от влак…
— Какъв е случаят, докторе? — обади се плътен мъжки глас зад гърба му. — Спукан аневризъм, или жертва на травма?
— Нито едното, нито другото — отвърна Джак и се обърна да погледне внушителната, почти двуметрова фигура на доктор Калвин Уошингтън, заместник-директор на института. — Случай на инфекциозно заболяване.
— Колко уместно — промърмори Калвин и се наведе над масата. — Достигна ли до някаква предварителна диагноза, или пак ще се плашим от общи зарази?
В сравнение с огромното му тяло, Джак изглеждаше доста дребен и строен, въпреки че тежеше почти деветдесет кила. Ако не беше огромното желание на Калвин да влезе в медицинския институт, той несъмнено би се включил с лекота в някой от университетските отбори по американски футбол, след което почти сигурно би поел по пътя на професионалния спортист. Но чернокожият гигант бе твърдо решен да направи кариера като медик, още повече че навремето и баща му е бил един от най-уважаваните хирурзи във Филаделфия.
— Допреди две секунди нямах никаква представа — отговори на въпроса му Джак. — Светна ми в момента, в който видях кръвта върху мозъчната ципа. Спомних си една научна статия за инхалаторния антракс, на която попаднах преди две години, в разгара на епидемията от заразни болести…
— Антракс? — недоверчиво се усмихна Калвин. Джак беше известен с подхвърлянето на най-невероятни диагнози. В интерес на истината беше да му се признае, че тези диагнози често се оказваха верни, но в случая едва ли беше така. Вероятността за антракс бе просто изключена. През целия си трудов стаж като патолог Калвин беше виждал един единствен случай на това заболяване — на някакъв говедар от Оклахома,
