— Какво задръстване, Господи — рече с въздишка мустакатият след като изключи мобилния си телефон. Главата му се наведе напред и се промуши в отвора на плексигласовата преграда. — Пеша май ще стигна по-бързо…
— Както желаете — равнодушно рече Юри.
— Не — поклати глава онзи. — Разполагам с малко време и ми е приятно да си поседя на седалката без да правя нищо. За късмет следващата ми среща е чак в десет и половина. Мислите ли, че дотогава ще се доберем на адреса, който ви дадох?
— Ще се опитам — отвърна все така равнодушно Юри.
— Охо, това ми прилича на руски акцент — усмихна се мустакатият.
— Наистина е такъв — отвърна с лека въздишка Юри. По всичко личеше, че този тип ще му скъса нервите.
— Трябваше да хвърля едно око на разрешителното ви и да се сетя — кимна мъжът. — От коя част на Русия сте, господин Юри Давидов?
— Централната част — неохотно отвърна Юри.
— Далече от Москва?
— На около хиляда и двеста километра в източна посока, в Урал…
— Аз се казвам Харви Блумбърг.
Юри вдигна очи към огледалцето и неопределено кимна с глава. Винаги се беше чудил на хора като този Харви, които винаги проявяват готовност да споделят с него тайните на личния си живот. В момента пет пари не даваше как се казва той. Клиент като всеки друг, нищо повече.
— Върнах се от Москва само преди седмица — добави Харви Блумбърг.
— Така ли? — изведнъж се оживи Юри. От последното му посещение в Москва бяха изтекли години, но продължаваше да си спомня с огромно удоволствие Червения площад и прекрасните златни кубета на храма „Св.Василий Блажени“. Никога в живота си не беше виждал по-прекрасна гледка.
— Бях там за пет дни — добави Харви.
— Имал сте късмет — със завист проточи Юри. — Хареса ли ви?
— Уф! — махна с ръка пътникът, на лицето му се появи презрителна гримаса: — Едва изчаках, за да се разкарам. Взех самолета за Лондон в момента, в който приключих с деловите срещи. В момента Москва е извън контрол, върлуват банди, икономическото положение е тежко… Юри усети как в гърдите му се надига гняв. Тежкото икономическо положение в родината му беше предизвикано именно от хора като тоя Харви, които са обединени в световен ционистки заговор. Усети как лицето му се налива с кръв, но замълча. Сега вече наистина се нуждаеше от чаша водка.
— Откога си в Щатите? — попита след кратка пауза Харви Блумбърг.
— От деветдесет и четвърта — изръмжа Юри. Годините бяха само пет, но му се струваха два пъти повече. В същото време помнеше първия ден от престоя си толкова ясно, сякаш беше вчера. Беше пристигнал със самолета от Торонто, Канада, след тридневна битка с американските имиграционни служби, които в крайна сметка се съгласиха да му издадат само временна виза.
А самата му одисея до стъпването на американския континент беше продължила почти година. Тя започна в Новосибирск, където в продължение на единадесет години беше работил в държавната фирма „Вектор“, след което изведнъж се оказа извън борда като последица от масовото предприватизационно съкращение. За късмет беше успял да спести някоя рубла и това му позволи да се добере до Москва, използвайки най-различни видове транспорт — самолет, влак и готови да заработят нещо допълнително шофьори на тежки камиони.
Но нещастието го връхлетя в самата Москва. Поради деликатния характер на доскорошната му работа, ФСБ (доскорошното КГБ) беше надлежно информирано за молбата му да си извади международен паспорт. Юри беше арестуван и хвърлен в затвора Лефортово. След няколко месеца успя да се измъкне оттам, но едва след като даде писмено съгласие да работи в друго секретно държавно предприятие — този път в Загорск. Там обаче се сблъска с нов проблем — не му плащаха. Тоест плащаха, но не с пари, а с водка и кашони тоалетна хартия.
Избяга в нощта на един национален празник, тъй като всички бяха пияни, а след това измина на стоп или просто пеша около хиляда и петстотин километра до Талин, Естония. Едно ужасно пътуване, изпълнено с неблагополучия, болести, наранявания и глад. Над всичко обаче властваше студът — онзи кучешки студ, пред който бяха капитулирали дори елитните армии на Наполеон и Хитлер.
Макар че естонците съвсем не бяха настроени приятелски към него, а и към всички етнически руснаци, Юри все пак успя да спечели някакви пари. С тях си купи фалшиви документи и получи място на един търговски кораб, който извършваше рейсове в Балтийско море. Остана в Швеция още при първото си плаване и поиска политическо убежище.
Шведите бяха далеч от мисълта да му дадат подобен статут, но все пак му дадоха временен престой и му позволиха да си намери някаква работа. Благодарение на този факт Юри събра достатъчно пари за самолетен билет до Торонто и Ню Йорк. Когато най-сетне се озова на американска територия, той се отпусна на колене и тържествено целуна земята.
По време на дългото пътуване към Ню Йорк бе имал много трудни моменти, в които беше готов да се откаже. Не го стори, защото го топлеше основното обещание, с което Америка и до днес привлича стотици хиляди емигранти от цял свят: свобода, богатство, перспективи за по-добър живот.
По лицето на Юри пробяга презрителна гримаса. Що за добър живот беше това, Господи! По-скоро беше нещо като тъжна ирония. Въртеше волана на таксито дванадесет, а понякога и четиринадесет часа на ден, само за да оцелее. Парите, които печелеше, отиваха без остатък за данъци, наем, храна и здравни осигуровки за него и дебелата му съпруга, за която бе принуден да се омъжи, за да получи зелена карта.
— Трябва да благодариш на Всемогъщия Бог, че си успял да се измъкнеш от Русия — подхвърли Харви, без да има представа за душевното му състояние. — Просто не ми е ясно как оцеляват хората там!
Вместо отговор Юри рязко настъпи газта. Колата се стрелна напред, гумите изсвириха. Харви отскочи назад на седалката.
— Хей, срещата ми не е толкова важна, че да рискуваш живота ми! — извика той.
Юри натисна спирачките на броени метри от поредния светофар, който светеше червено. Колата поднесе, но той майсторски я овладя и я насочи към ограниченото свободно пространство между един автобус на градския транспорт и паркирана до тротоара камионетка.
— Господи! — зина Харви и се наведе към процепа в плексигласовата преграда. — Какво си работил в Русия? Да не би да си бил автомобилен състезател?
Юри мълчеше.
— Не, наистина ми е интересно — седна на ръба на седалката Харви. — С какво си се занимавал? Миналата седмица ме вози един руснак, който преди да дойде тук е бил преподавател по математика, а освен това имаше диплома за електроинженер. Можеш ли да повярваш?
— Мога, защото и аз съм инженер — кимна Юри. На практика беше само техник, но това в случая беше без значение.
— В коя област? — попита Харви.
— Био-технологиите — отвърна Юри и натисна газта. Ловко задмина боклукчийската кола пред себе си и се понесе към предградията, опитвайки се да влезе в синхрон със смяната на светофарите.
— Много впечатляващо — кимна Харви. — Но защо тогава още караш такси? Според мен има голямо търсене на хора с твоята специалност, тъй като биотехнологиите преживяват бум…
— Имам проблеми с документите, които доказват образованието ми — отвърна Юри. — Нещо като вашият „Параграф 22“…
— Жалко — въздъхна Харви. — Но аз бих те посъветвал да не се отказваш. Все някога ще имаш положителен резултат…
Юри замълча. Нямаше да прави никакви опити, унижението вече беше зад гърба му. Просто щеше да се върне у дома.
— Добре, че успяхме да спечелим Студената война — смени темата Харви и поклати глава. — По този начин руския народ получи все пак някаква свобода и базисни права. Дано не ги изгуби…
Юри окончателно побесня. До гуша му беше дошло да слуша наглата лъжа, че Америка е спечелила
