и следващата идея, която му хрумна — да открие телефона на Папарис в указателя и да го набере. До този момент се беше държал абсолютно благоразумно и не виждаше смисъл в поемането на неоправдани рискове. Искаше Ню Йорк да бъде в абсолютно неведение относно намеренията му.
Запали двигателя и подкара. На пресечката на Уокър и Бродуей се сети, че е съвсем близо до пожарната на Дуейн стрийт, в която работеха Кърт и Стив. Реши да отскочи дотам, въпреки че никога досега не беше посещавал работното място на приятелите си. Все още не беше в състояние да потвърди жизнеността на антраксния вирус, което беше най-важното за цялата операция, но поне щеше да им каже, че нещата вече са задвижени. Една вълнуваща новина, отбелязваща реалния старт на операция „Отмъщение“. Край на планирането и предварителните фактори. Сега просто трябваше да се произведат достатъчно количество вируси и да се осигури тяхното разпространение.
Трета глава
Понеделник, 18 октомври, 11.30 ч.
— Наистина ли трябва да го направим? — попита Стив Хендерсън. — Не виждам как ще научим достатъчно, за да се предпазим от риска.
Кърт го хвана за ръкава и го принуди да спре. Намираха се пред федералната сграда „Джейкъб Джавитс“ на Федерал Плаца, номер 26, сред тълпи от хора. Мястото беше изключително оживено. Тук работеха около шест хиляди държавни служители, а дневното посещение на граждани никога не падаше под хиляда.
Кърт и Стив бяха облечени в току-що изгладени сини униформи на пожарникари от клас Б. Черните им обувки блестяха под ярките лъчи на октомврийското слънце. Ризата на Кърт беше по-светлосиня от тази на Стив, на яката имаше две малки златни рогчета. Преди четири години го бяха произвели в чин лейтенант.
— При операция от подобен мащаб разузнаването е абсолютно задължително! — изсъска той и предпазливо се огледа. — Какво, по дяволите, са те учили в армията? Тук става въпрос за основни неща!
Двамата бяха приятели от детинство, израснали в Бенсънхърст, Бруклин в семейства на работници. Бяха кротки и възпитани момчета, които се сближиха в гимназията, главно поради самотата си. Учеха се сравнително добре, Кърт малко по-добре от Стив. Не се занимаваха със спорт, въпреки че големият брат на Кърт беше една от футболните легенди на Бенсънхърст. И двамата предпочитаха да „зяпат“, тоест да бъдат сред зрителите на повечето спортни състезания. В крайна сметка и двамата се озоваха в казармата: Кърт след неуспешни шест месеца в колеж, а Стив — след година като помощник на баща си, който имаше фирма за водопроводни услуги.
— Армията ме е научила на нещо точно толкова, колкото морската пехота е научила теб! — сопнато рече Стив. — Престани да ме засипваш с глупостите, които си запомнил оттам!
— Добре, нека ти го кажа по друг начин — въздъхна Кърт. — В деня X трябва да внесем материала вътре, нали така? Но това не може да стане без предварително разузнаване. Трябва да бъдем сигурни, че ще имаме достъп до сектора…
Стив хвърли нервен поглед по посока на огромната сграда.
— Нали имаме плановете? — преглътна той. — Знаем, че секторът се намира на третия етаж.
— Исусе Христе! — възкликна Кърт и театрално вдигна ръце. — Нищо чудно, че си отпаднал от „Зелените барети“! Май наистина умираш от шубе, а?
За разлика от учението, казармата беше донесла значителни успехи и на двамата. Кърт бе прехвърлен в Кемп Пендълтън в Калифорния, а Стив замина за форт Браг в Северна Каролина. И двамата с лекота достигнаха статута на волнонаемни подофицери, които изпитваха удоволствие от строгите правила на Устава и бързо се превърнаха в бойци за пример на останалите. Особен интерес проявяваха към различните видове стрелково оръжие, най-вече към автоматичните пушки и пистолетите. Този интерес бързо ги превърна в отлични стрелци.
През всичките тези години те си пишеха рядко. Служеха в различни видове войска, намираха се на двете противоположни крайбрежия на огромната страна. Това беше една доста солидна бариера пред приятелството им. Виждаха се рядко, само когато домашните им отпуски случайно съвпадаха, неизбежно в Бенсънхърст. При тези случаи всичко се връщаше назад и двамата си прекарваха добре, като всеки се стремеше да разкаже по-интересна „военна история“ от другия. И двамата бяха взели участие във Войната в Залива.
Нито Кърт, нито Стив имаха желание да го кажат на глас, но беше ясно, че военната кариера ги привлича. Но не им било писано, тъй като на даден етап от службата и двамата изпитаха дълбоко разочарование от рода на войските, в които служеха.
Разочарованието на Кърт беше по-голямо. Той се беше издигнал до командир на взвод за обучение на новобранци, които попълваха разузнавателните роти на Морската пехота. По време на едно особено тежко и неприятно за всички учение, той получи заповед да задържи даден рубеж. Заповедта беше изпълнена, но един от наемниците умря. Последвалото вътрешно разследване хвърли част от вината и върху него. Премълчан беше основният факт — че този човек изобщо не би трябвало да бъде в програмата. Бяха го вкарали с връзки, просто защото баща му бил някакъв големец във Вашингтон. Но на практика момчето си беше едно разглезено „мамино синче“.
Макар, че формално се размина без наказание, този инцидент беше вписан в досието му и сложи точка на професионалната му кариера. Той го прие много тежко. Имаше чувството, че държавата го е предала, като преди това бе изсмукала целия му младежки ентусиазъм. Не успя да се освободи от това чувство и в резултат отказа да продължи договора си след неговото изтичане.
При Стив нещата се развиха по друг начин. След дълга и сложна приемна процедура документите му за школата на „Зелените барети“ най-сетне бяха одобрени. Но това не му помогна особено, тъй като след трите пробни седмици в началото на обучението той беше обявен за негоден. Вината изобщо не беше негова, а на един досаден, но доста тежък грип, който го повали именно тогава. Когато му съобщиха, че въпреки положените усилия ще трябва да започне отначало цялата сложна процедура с подаването на документите, той беше толкова отвратен и разочарован от военната бюрокрация, че последва примера на Кърт и напусна армията.
След множество краткосрочни ангажименти, главно в областта на охранителната дейност, Кърт постъпи на работа в Градската противопожарна охрана на Ню Йорк. Там веднага се почувства в свои води — хареса му военната дисциплина, униформеното облекло, вълнуващите мисии и интересното оборудване. Е, не беше като Морската пехота, но в цивилизацията не можеше да се надява на нещо по-добро. Допълнително улеснение беше и фактът, че можеше да си живее на старото място, в Бенсънхърст.
Не след дълго Кърт убеди и Стив да подаде документите си в пожарната. След като беше одобрен и получи заповед за назначение, двамата предприеха известно количество гъвкави бюрократични процедури, в резултат на които попаднаха не само в един район, но и в една и съща противопожарна служба. Кръговратът приключи. Бяха се прибрали обратно в Бенсънхърст, отново неразделни приятели.
— Никакво шубе! — ледено процеди Стив. — Но мисля, че наистина си търсим белята, тъй като тази сграда изобщо не подлежи на противопожарен контрол. Какво ще кажем, ако някой вземе да звънне в пожарната?
— Нима някой знае, че са освободени от контрол? — махна с ръка Кърт. — И какво като се обадят? Капитанът е в отпуск, а ние извършваме съвсем законни инспекции. При една от предишните си визити аз съм открил пропуск в противопожарните правила и сега съм дошъл да проверя дали този пропуск е отстранен…
— Какъв пропуск?
— В лафката на приземния етаж са включили скара, вероятно поради личните предпочитания на някой от дребните шефове — поясни Кърт. — Съмнявам се, че са поискали разрешение, а освен това нямат химически катализатор в комина. Ние сме им направили забележка и сега отиваме да проверим…
— Да бе — недоверчиво поклати глава Стив.
— Какво, не ми ли вярваш? — ухили се Кърт, после прелисти бележника си и тържествено размаха копие от предупредителния акт.
— Проклет да бъда, ако съм се сетил за подобно нещо — рече с уважение Стив след като изчете текста
