Студената война и е разбила съветската империя. На практика истината беше друга: СССР беше предаден отвътре — от Горбачов и глупостите му, наречени „гласност“ и „перестройка“, последвани от безумната „демокрация“ на Елцин, който се изживяваше като нов император на Русия.
Натисна педала и колата се стрелна напред, сменяйки платната и профучавайки в опасна близост с пешеходните зони.
— Хей! — извика Харви. — Намали скоростта! Какво ти става, по дяволите?
Юри не отговори. Не можеше да понася пренебрежителното съчувствие на тоя тип, скъпите му дрехи, куфарчето от щраусова кожа и най-вече гадното таке, кацнало на оплешивяващото му теме.
— Хей! — започна да чука по преградата Харви. — Намали скоростта, или ще повикам полицията!
Предупреждението дойде тъкмо навреме. Юри нямаше никакво желание за конфликт с властите, затова се овладя и вдигна крак от газта.
— Извинявам се — дрезгаво рече той. — Просто исках да бъда сигурен, че няма да закъснеете за срещата си…
— Предпочитам да остана жив! — гневно отвърна Харви. Юри продължи придвижването си към Пето авеню, вече с нормална скорост. Добра се дотам без проблеми, зави на юг, измина две пресечки и спря пред сградата на Юнион Банк.
Харви побърза да излезе навън, изправи се на тротоара и започна да си брои парите. Плати точно сумата, която беше отбелязана на апарата.
— А бакшиш? — вдигна вежди Юри.
— Заслужаваш бакшиш точно толкова, колкото аз бих заслужил някой да ми бръкне в окото! — отсече онзи. — Радвай се, че изобщо ти плащам!
След тези думи се обърна и изчезна зад блестящата въртяща се врата на солидната сграда.
— Изобщо не съм разчитал на бакшиш от ционистка свиня като теб! — извика подире му Юри.
Харви го чу и му показа среден пръст, без да се обръща.
Юри затвори очи и бавно изпусна въздуха от гърдите си. Трябваше да се овладее преди да е извършил някоя голяма глупост. Силно се надяваше, че Харви Блумбърг живее в Горен Ийст Сайд, защото именно тази част от града щеше да бъде унищожена.
В следващия миг задната врата на таксито се отвори и той рязко се обърна.
— Колата не работи — отсече той. — Моля, слезте!
— Не сте си сложил табелата — възрази с достойнство една жена на средна възраст. От едната й страна на седалката лежеше скъпо куфарче „Луи Вуитон“, а от другата — лаптоп в кожен калъф.
Юри протегна ръка и постави табелата.
— Ето, сега е сложена — изръмжа той. — Вън!
— Господи, Боже мой! — промърмори жената, събра си торбите и слезе. Остави вратата само притворена, вероятно в знак на пасивен протест, след което махна с ръка на друго преминаващо такси.
Юри протегна ръка през прозорчето и успя да бутне задната врата, тя меко хлопна и се затвори. Включи на скорост и пое обратно към центъра. За момента не беше в състояние да контактува с никакви пътници, особено пък с банкери-евреи. Имаше нужда да мисли на спокойствие за своето отмъщение, а за тази цел трябваше да бъде убеден, че средството за постигане на тази цел действително е ефективно. За целта трябваше да провери какво е станало с Джейсън Папарис.
Офисът на „Коринтски килими“ се намираше на Уокър, южно от Канал стрийт. Заемаше едно приземно помещение с широки прозорци, на които бяха окачени избелели турски килими с геометрични фигури. Юри намали скоростта и напрегна взор. Вратата с фалшив златен обков беше затворена, но това не означаваше нищо. По време на многобройните му преминавания покрай офиса, главно с разузнавателна цел, тази врата винаги беше затворена.
Спря на забранено в близост до отсрещния тротоар и изключи мотора. Не знаеше какво търси, но искаше да почака. По някакъв начин трябваше да получи информация за здравословното състояние на господин Джейсън Папарис, който в петък със сигурност беше получил препоръчаното писмо с рекламите на агенция за почистване АКМЕ.
Чакането го успокои, а мисълта за следващата фаза на генералния план го накара да потръпне от възбуда. Положително ще може да убеди Кърт Роджърс във всемогъщата сила на антракса. Това означава, че единственото нещо, което му остава да провери са ботулиновите токсини. За деня а истината беше решил да използва не един, а два вируса, просто за да бъде сигурен, че няма да има случайни провали, Макар, че и двата задължително трябваше да бъдат аерозолирани, тези вируси убиваха по коренно различен начин. Юри бръкна под седалката, отмести щангата, която играеше ролята на защитно оръжие и измъкна плоското си шише. Наистина заслужаваше една глътка водка. Преди да отпие от огнената течност, той внимателно се огледа. Топлината бързо се разпространи по тялото му, от устата му излетя доволна въздишка. Вече се чувстваше далеч по-спокоен, дори си припомни и някои хубави неща, които му се бяха случили напоследък.
На първо място сред тях, а и изобщо за целия му престой в Съединените щати, беше срещата и сближаването му с Кърт Роджърс и Стив Хендерсън. Именно те му вдъхнаха увереност, именно те придадоха плът и кръв на най-смелите му мечти за отмъщение. Първата им среща беше абсолютно случайна. След дълъг и тежък работен ден в разгара на лятото, Юри се беше отбил в един малък като животинска бърлога бар в Бенсънхърст, Бруклин, който се наричаше „Бялата гордост“. Пресушил плоското си шише часове по- рано, той отчаяно се нуждаеше от една водка, дори и само заради силите, които питието щеше да му даде, за да се прибере у дома, в Брайтън Бийч.
Минаваше единадесет вечерта, заведението беше пълно и оглушително шумно. Стените кънтяха от метал-парчетата на „Скрюдрайвър“, издънени до дупка на стереото. Преобладаващата част от клиентите бяха млади хора с бръснати глави, тениски без ръкави и изобилие от татуировки. Почти всички бяха бели и се прехранваха с тежък физически труд. Юри би трябвало да отгатне на какви хора ще се натъкне, дори и само заради паркираните на тротоара лъскави мотори „Харли Дейвидсън“, украсени с нацистки символи.
Спомни си, че се беше поколебал преди да влезе. Интиуцията го предупреждаваше за опасност, която просто се усещаше във въздуха. Част от клиентите се обърнаха да го огледат, в очите им се четеше враждебност. Две бяха причините, които го накараха да влезе. Първо, евентуалното му оттегляне почти сигурно щеше да предизвика преследване — като от зло куче, което все още не е сигурно в намеренията ти… На второ място беше нуждата. Той действително изпитваше нужда от сто грама водка, а нищо не му гарантираше, че другите заведения в Бенсънхърст ще бъдат по-гостоприемни от тази дупка.
Седна на едно свободно столче пред бара и се облегна на лакти. Гледаше право пред себе си. Акцентът, с който си поръча питието, привлече вниманието на съседите му. Около него бързо се образува полукръг от младежи с доста заплашителни мутри. В момента, в който Юри беше сигурен, че тупурдията започва, тълпата се раздели и направи път на мъж с късо подстригана коса на около четиридесет години, който очевидно се радваше на уважението на младежите.
Новодошлият беше с тъмноруса коса, висок и жилав. Косата му беше точно толкова дълга, колкото да се отличава от бръснатите глави наоколо. Подобна прическа носят военните, съобрази Юри. За разлика от останалите, тениската на този човек беше с ръкави и още носеше следи от ютията. В лявата й част беше избродирана червена пожарникарска каска, под която имаше надпис „Противопожарна команда №7“. Наличието на една единствена татуировка също го отличаваше от тълпата скинари. Тя изобразяваше малко американско знаме и се намираше на дясната му ръка, малко под рамото.
— Не знам дали влизаш тук от смелост или обикновена глупост, друже — подхвърли русокосият. — Това е частен клуб…
— Съжалявам — промърмори Юри и понечи да се надигне, но русокосият сложи ръка върху рамото му.
— Приличаш ми на руснак…
— Такъв съм — кимна Юри.
— Евреин?
— Не! — изръмжа Юри и лицето му се наля в кръв. — Дори не си го помисляй!
— В Брайтън Бийч ли живееш?
— Да — отвърна Юри и нервно преглътна. Не можеше да разбере накъде ще го отведе този разговор.
