— Нека премерим още веднъж температурата — пъхна Колет термометъра в устата му. Тя се разтревожваше все повече, макар да се опитваше да се самоуспокоява, че това е просто началото на настинка или грип. Беше започнало час, след като съпругът и, Хорас, бе довел Марк вкъщи от детската градина към „Каймера“. Момчето и каза, че не е гладно, а това беше нещо наистина необичайно за него.
Следващият симптом беше изпотяването. Започна да се поти, докато седяха и вечеряха. Независимо, че каза на родителите си, че не му е топло, потта се стичаше на вадички по него. Няколко минути по-късно повърна. Това стана, когато Колет го сложи да си легне.
Като счетоводител, който беше толкова гнуслив, че не взе курс по биология в колежа, Хорас беше истински щастлив, че може да излезе от стаята и да остави суетенето около момчето на жена си, не че тя имаше някакъв опит или познания.
Тя беше адвокат и натоварената и практика я принуди да даде Марк на дневна детска градина още, когато той беше само на една година. Тя обожаваше тяхното блестящо единствено дете и това се превърна за нея в изпитание, каквото не беше дори подозирала.
След три години брак тя и Хорас решиха, че е време за дете. Но след година безуспешни опити отидоха на консултация. И тогава научиха горчивата истина — Колет не можеше да има деца. Марк бе резултат от последното средство: ин-витро оплождане и използване на износваща майка.
Колет измъкна термометъра от устните на Марк и завъртя цилиндърчето, вперила очи в живачния стълб. Температурата беше нормална. Тя въздъхна. Губеше се в догадки.
— Да си гладен или пък жаден? — попита го тя.
Той завъртя глава:
— Започнах да не виждам много добре.
— Какво искаш да кажеш с това „Не виждам много добре“? — разтревожи се тя още повече и започна да закрива едно след друго очите му. — Можеш ли да виждаш с двете очи?
— Да — отвърна Марк. — Но всичко е замъглено. Не е на фокус.
— Добре, лежи тук и си почивай — погали го тя по бузата. — Отивам да поговоря с баща ти.
Тя остави детето и слезе по стълбите. Хорас се бе скрил в кабинета и гледаше баскетболен мач на малкото телевизорче.
Когато я видя изправена в рамката на вратата, той виновно го изключи.
— „Селтикс“ — произнесе оправдателно.
Колет пренебрегна заливащото я чувство на раздразнение.
— Той е много по-зле — произнесе тя дрезгаво. — Тревожа се. Казва, че не може да вижда добре. Мисля, че трябва да извикаме лекар.
— Сигурна ли си? — вдигна вежди Хорас. — Неделя вечер е.
— Аз не мога да помогна — каза остро тя.
Оглушителен вик откъм горния етаж ги накара да се втурнат по стълбите.
За техен ужас завариха Марк да се гърчи в леглото, притиснал глава с две ръце, в ужасна агония. Викаше с цяло гърло. Хорас го хвана за раменете и се опита да го удържи, докато Колет отиде да телефонира.
Хорас беше изненадан от силата на момчето. Той едва успяваше да го задържи да не падне долу. После, така внезапно, както бяха започнали, виковете секнаха. За миг Марк остана да лежи тихо, стиснал здраво клепачи, а малките му ръчички продължаваха да стискат слепоочията.
— Марк? — прошепна Хорас.
Детето отпусна ръце. Отвори сините си очи и погледна баща си. Но от израза им не пролича да го е разпознало и когато отвори уста, от нея излязоха пълни безсмислици.
Седнала пред тоалетката, Марша решеше косата си и наблюдаваше Виктор в огледалото. Той беше до мивката, миеше зъбите си с бързи, енергични движения. Ви Джей отдавна си бе легнал. Марша го бе проверила, когато се бе качила по стълбите преди петнайсет минути. Загледана в ангелското му лице, тя отново се замисли за очевидния му „номер“ в басейна.
— Виктор — извика тя внезапно.
Той се обърна рязко, разпенената паста за зъби потече по брадичката му. Беше го стреснала.
— Схвана ли, че Ви Джей нарочно те остави да победиш в басейна?
Виктор изплю пяната шумно в мивката.
— Чакай малко, чакай. Може да е било почти равностойно, но аз спечелих състезанието честно и недвусмислено.
— Ви Джей водеше през по-голямата част — каза Марша. — Той преднамерено забави, за да те остави да победиш.
— Това са глупости — произнесе Виктор с негодувание.
— Не, не е така. Той прави неща, които не могат и да хрумнат на един десетгодишен. Както когато на две и половина години започна да играе шах. На теб това ти харесваше, но мен ме тревожеше. Всъщност, плашеше ме. Успокоих се, когато интелектът му спадна, най-малкото, след като се установи на нормалното за възрастта. Просто исках едно щастливо, нормално дете. — Внезапно очите и се напълниха със сълзи. — Като Дейвид — добави тя и се извърна.
Виктор избърса бързо лицето си, хвърли кърпата настрана и се приближи към Марша. Обгърна я с ръце:
— Тревожиш се напразно. Ви Джей е чудесно момче.
— Може би реагира странно, защото го оставях с Джанис доста време, когато беше бебе — каза Марша, борейки се със сълзите. — Не си бях достатъчно време вкъщи. Трябваше да си взема отпуск от работата.
— Определено имаш склонност да се самообвиняваш — каза Виктор, — дори когато няма нищо нередно.
— Добре — кимна тя, — но все пак има нещо странно в поведението му. Ако беше един случаен епизод, би било чудесно. Но не е така. Той не се държи като нормален десетгодишен. Твърде тайнствен е, има реакции на възрастен. — Тя се разрида. — Понякога направо ме плаши.
Докато се навеждаше да успокои жена си, Виктор си спомни ужаса, който бе изпитал, когато Ви Джей се роди. Беше очаквал сина му да е изключителен, но не и по някакъв неестествен начин.
3.
20 март, 1989 г.
Понеделник сутринта
Закуската у семейство Франк беше винаги неофициална. Плодове, мюсли, кафе и сок набързо. Основната разлика точно тази сутрин беше, че днес не беше учебен ден за Ви Джей, така че той не трябваше да бърза както обикновено, за да хване автобуса. Марша излезе първа, около осем, за да има време да види пациентите си в болницата, преди да започне работа в кабинета. Когато излизаше, срещна Рамона Хуарес, чистачката, която идваше в понеделник и четвъртък.
Виктор видя жена си да се качва във Волвото. Всяко издишване произвеждаше нетрайно облаче пара в кристалния въздух. Въпреки, че според метеоролозите пролетта трябваше да настъпи следващия ден, термометърът сочеше някъде около нулата.
Като сложи чашата от изпитото кафе в умивалника, Виктор насочи вниманието си към Ви Джей, който редуваше гледането на телевизия с разлистването на едно от научните списания на Виктор. Виктор се намръщи. Може би Марша беше права. Може би първоначалната му свръхинтелигентност се бе възвърнала. Статиите в това списание бяха доста сложни. Виктор се запита до каква степен можеше да ги разбере.
Накани се да каже нещо, но после реши да не се бърка. Детето беше чудесно, нормално.
— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш днес в лабораторията? — попита го той. — Може би ще ти е по- интересно да правиш нещо с приятелите си?
— Интересно ми е да съм в лабораторията — отвърна Ви Джей.
— Майка ти смята, че трябва да прекарваш повече време с деца на твоята възраст. По този начин човек
